генералния директор Стийв Пайл.
Докато Ланг крачеше по тъмните улици на Джеда към дома си, осем часови зони на запад, в Белия дом, извънредната комисия изслушваше доктор Никълъс Армитидж, специалист по поведенческа психология, с голям опит, който току-що беше дошъл от президентския апартамент през Западното крило.
— Господа, на този етап съм длъжен да ви уведомя, че шокът е засегнал в много по-голяма степен Първата дама, отколкото президента. Нейното лечение продължава под наблюдението на личния й лекар. Президентът несъмнено е психически по-устойчив, но и при него започват да се проявяват напрежението и симптомите, характерни за дълбоко травмиран родител след насилствена раздяла с детето.
— Какви са тези признаци, докторе? — попита Одел, без да се церемони.
Психологът, който не обичаше да го прекъсват, а и това никога не му се случваше по време на лекциите, които изнасяше пред студенти, се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Трябва да разберете, че в такива случаи майката намира облекчение в сълзите, бих казал дори в истеричното поведение. Докато страданието на бащата много често е по-дълбоко и освен нормалното безпокойство за отвлеченото дете, той обикновено изпитва завладяващо чувство на вина поради вътрешното убеждение, че по някакъв начин е отговорен за случилото се, че би могъл да стори нещо повече, би могъл да предотврати това нещастие или просто да прояви повече внимание.
— В това няма никаква логика — възрази Мортън Станърд.
— Сега не говорим за логика — каза докторът. — Говорим за симптомите на родителската травма, задълбочена от факта, че президентът беше… е изключително привързан към своя син и изпитва към него голяма обич. Прибавете към това и чувството за безпомощност, невъзможността да стори нещо, за да помогне. Още повече като се има предвид, че до този момент похитителите не са се обадили на никого и той дори не знае дали синът му е жив или мъртъв. Все още е рано, разбира се, но състоянието му ще продължи да се влошава.
— Това може да продължи седмици — каза Джим Доналдсън. — Говорим за държавния глава. Какви промени в неговата личност можем да очакваме?
— Напрежението ще отслабне, макар и малко, когато и ако похитителите влязат във връзка и той получи някакво доказателство, че Саймън все още е жив — каза д-р Армитидж. — Но това облекчение няма да трае дълго. С течение на времето състоянието му ще продължи да се влошава. Невероятният стрес, на който е подложен, ще се прояви в повишена раздразнителност. Ще последва безсъние — на това можем да повлияем с медикаменти. И накрая — пълна апатия по отношение на професионалните задължения…
— В конкретния случай — към управлението на тази проклета държава — каза Одел.
— Липса на концентрация, загуба на памет по управленчески въпроси. С една дума, господа, половината, а и повече от съзнанието на президента ще бъде непрестанно заето с мисли за сина му, а друга, немалка част — с тревога за съпругата му. В някои случаи, дори след успешното освобождаване на детето — жертва на отвличане, родителите се нуждаят от месеци, дори години за лечение на нанесената им травма.
— С други думи — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс, — имаме половин президент, а вероятно и по-малко.
— Е, хайде сега — намеси се финансовият министър Рийд, — тази държава и преди е имала президенти на операционната маса, даже в тежко състояние в болница. Ние трябва да продължим да работим, да действаме така, както той би желал и да безпокоим нашия приятел колкото се може по-малко.
Неговият оптимизъм не срещна желаното въодушевление. Брад Джонсън се изправи.
— Защо, по дяволите, тия копелета не се обаждат? — попита той. — Вече минаха почти четиридесет и осем часа.
— Поне осигурихме парламентьор, който седи и чака тяхното обаждане — каза Рийд.
— Освен това изпратихме доста наши хора в Лондон — допълни Уолтърс. — Браун и неговият екип от Бюрото са пристигнали в Лондон преди два часа.
— Какво, по дяволите, прави английската полиция? — промърмори Станърд. — Защо не могат да открият тези мръсници?
— Както вече казахме, минали са едва четиридесет и осем часа, няма и толкова — отбеляза държавният секретар Доналдсън. — Великобритания не е толкова голяма като Щатите, но сред петдесет и четири милионното население има много места, където човек може да се укрие. Припомнете си само колко време Симбиозната освободителна армия държа Пати Хърст, при това цялото ФБР беше по петите им. Месеци наред.
— Да си го кажем направо, момчета — провлечено рече Одел, — не можем да направим нищо повече.
Това беше проблемът — никой не беше в състояние да направи нещо повече.
Младежът, за когото говореха, прекарваше втората нощ от пленничеството си. Въпреки че не знаеше, през цялата нощ пред вратата на подземната му килия имаше човек на пост. Избата на провинциалната къща беше с бетонни стени, но ако решеше да вика, похитителите му бяха готови веднага да го усмирят и да му запушат устата. Той не допусна подобна грешка. Твърдо решил да подтисне страха си и да се държи с достойнство, доколкото може, той направи няколко лицеви опори и коремни преси за поддържане на тонуса под скептичния поглед на нечие око през шпионката. Нямаше часовник — никога не бягаше с часовник на ръка — и беше започнал да губи представа за времето. Лампата светеше непрестанно, но след като прецени, че е около полунощ — всъщност грешеше с два часа — той се сви на леглото, дръпна тънката завивка върху главата си, за да не му свети в очите и заспа. По това време в посолството на родната му страна, на четиридесет мили оттам, на Гровнър Скуеър, се сипеха последните фалшиви обаждания.
Кевин Браун и неговият осемчленен екип не мислеха за сън. Все още под влияние на полета през Атлантика техните биологични часовници бяха настроени пет часа назад, по Вашингтонско време.
Браун настоя Сеймър и Колинс да му покажат телефонната централа и подслушвателния пост в подземния етаж на посолството, където в една от стаите американски техници — англичаните не бяха допуснати — бяха инсталирали високоговорители, които улавяха и предаваха всеки звук от апартамента в Кенсингтън.
— Във всекидневната има два микрофона — неохотно обясни Колинс. Той не виждаше защо трябва да посвещава агента на ФБР в техниките, които прилагаше Компанията, но заповедите са си заповеди, а освен това апартаментът в Кенсингтън така или иначе беше „изгорял“, занапред неизползваем от оперативна гледна точка.
— Ако в квартирата се намира старши служител от Ленгли, те естествено се дезактивират. Но ако мястото се използва за разпити на руснаци, тогава микрофоните се включват и всичко се записва на магнетофонна лента тук. Всички разговори се водят във всекидневната. Два подслушвателя има и в голямата спалня — там спи Куин, но не и в момента, както можете сами да чуете. Останалите две спални и кухнята също се подслушват.
— От уважение към мис Самървил и към нашия човек МакКрей дезактивирахме микрофоните в техните спални. Но ако Куин реши да използва някоя от тях за поверителни разговори, отново ще ги активираме оттук.
Той посочи съответните бутони на голямото контролно табло. Браун кимна.
— Във всеки случай, ако той разговаря с някой от тях извън обхвата на микрофоните, ние сме сигурни, че те ще ни докладват, нали така?
Колинс и Сеймър кимнаха.
— Затова са изпратени там — добави Сеймър.
— Освен това имаме три телефона — продължи Колинс. — Единият е пряката линия. Куин ще го използва едва след като се убеди, че разговаря с истинските похитители. За нищо друго. Англичаните ще приемат всички разговори по тази линия от централата в Кенсингтън и след това ще ги подават тук през този говорител. Второ, той разполага с телефонна линия, прехвърлена от нашата централа тук и в момента я използва да разговаря с един от онези, за които сме сигурни, че са мошеници, но все пак е възможно и да грешим. Тази връзка също минава през Кенсингтън. Има още една трета линия, съвсем обикновена, която
