огледа и четиримата.
— Тези двамата с мен ли трябва да живеят? — попита той, — кимвайки към специален агент Самървил и полеви агент МакКрей.
— Вижте какво, Куин, бъдете разумен — каза Колинс. — Опитваме се да спасим сина на президента на САЩ. Всички искат да знаят какво става. Никой няма да се задоволи с по-малко. Няма да ви оставят да си живеете тук самичък като монах и нищо да не им казвате.
Куин размисли.
— Добре, вие двамата какво друго можете да правите, освен да слухтите?
— Ще ви бъдем от полза, мистър Куин — умолително рече МакКрей. — Ще ходим за разни неща… ще помагаме.
С рошавата си коса, вечната срамежлива усмивка и малко стеснително поведение, той изглеждаше много по-млад от своите тридесет и четири години, приличаше по-скоро на колежанин, отколкото на полеви агент от ЦРУ. Сам Самървил отговори на въпроса.
— Аз готвя добре — каза тя. — След като не пожелахте да отседнете в резиденцията и се лишихте от персонала, ще имате нужда някой да ви готви. И след като сме на това място, явно този някой ще бъде „кука“.
За първи път, откакто се бяха запознали, Куин се усмихна. Самървил си помисли, че усмивката преобразява иначе загадъчния ветеран.
— Добре — обърна се той към Колинс и Сеймър. — Вие така или иначе ще подслушвате всички помещения и всички телефонни разговори. А вие двамата се настанявайте в другите стаи.
След като те излязоха в коридора, той отново се обърна към Колинс и Сеймър.
— Но това е всичко. Никакви други гости. Искам да говоря с английската полиция. Кой отговаря за случая?
— Помощник-комисар Крамър. Найджъл Крамър. Номер две в отдела за специални операции. Познавате ли го?
— Звучи познато — отговори Куин. В този момент иззвъня телефонът. Колинс го вдигна, заслуша се и закри с ръка слушалката.
— Крамър — каза той. — От Уинфийлд Хаус. Отишъл там да се срещне с вас. Току-що разбрал какво е станало. Иска да дойде тук. Става ли?
Куин кимна. Колинс покани Крамър в апартамента. След двадесет минути той пристигна в полицейска кола без отличителни знаци.
— Мистър Куин? Найджъл Крамър. Срещали сме се веднъж за кратко.
Той пристъпи предпазливо в апартамента. До този момент не беше и подозирал за тази секретна квартира на Компанията, но вече знаеше. Знаеше също така, че веднага след операцията ЦРУ щеше да я изостави и да намери друга.
Куин си припомни Крамър още щом го видя.
— Ирландия, преди доста години. Аферата Дон Тайди. Тогава бяхте шеф на отдела за борба с тероризма.
— Да, СО 13. Имате добра памет, мистър Куин. Мисля, че трябва да поговорим.
Куин го отведе във всекидневната, настани го да седне, зае един стол срещу нето и с жест му напомни, че стаята е пълна с „дървеници“. Лу Колинс можеше и да е добро момче, но нито един агент не е чак дотам добър. Англичанинът кимна мрачно. Разбираше, че в центъра на своята столица той фактически се намира на американска територия, но и без това за всичко, което кажеше, щеше сам да докладва пред КОБРА.
— Мистър Куин, позволете ми, както се изразявате в Америка, да си изясним позициите. Столичната полиция е натоварена да ръководи разследването по този случай. Вашето правителство даде съгласието си. До този момент не сме попаднали на следа, но все още е рано, а и сме принудени да работим на твърде големи обороти.
Куин кимна. И преди беше работил в натъпкани с подслушвателни устройства стаи, дори много пъти; и друг път бяха записвали телефонните му разговори. Винаги беше трудно да поддържаш нормален разговор при такива условия. От педантичния тон на Крамър разбра, че той говори за пред магнетофонната лента.
— Поискахме да ръководим и преговорите с похитителите, но се наложи да отстъпим пред настояването на Вашингтон. Длъжен съм да приема това, но не съм длъжен да го одобрявам. Получих инструкции да ви осигуря пълното съдействие на Столичната полиция и цялата помощ, която нашите правителствени институции са в състояние да окажат. Ще ги получите. Имате думата ми.
— Много съм ви признателен за това, мистър Крамър — каза Куин. Знаеше, че думите му звучат превзето, но някъде ролките продължаваха да се въртят.
— И така, какво точно искате?
— Преди всичко да ме запознаете със сегашната обстановка. Последния доклад, който четох във Вашингтон — той погледна часовника си — в 8 часа вечерта, лондонско време — беше преди малко повече от седем часа. Похитителите обадиха ли се вече?
— Доколкото ни е известно, не — отговори Крамър. — Имаше много обаждания, разбира се. Някои бяха явни измами, някои не толкова явни, а около дузина обаждания звучаха съвсем правдоподобно. Във всеки от случаите настоявахме да получим някакво доказателство, че наистина те държат Саймън Кормак…
— По какъв начин? — попита Куин.
— Трябваше да отговорят на един въпрос. Нещо от живота му през последните девет месеца в Оксфорд, което иначе трудно биха научили. Никой не се обади повторно с правилен отговор.
— Четиридесет и осем часа до установяване на първия контакт не е необичаен срок — каза Куин.
— Съгласен съм — отговори Крамър. — Може да установят контакт по пощата, с писмо или магнетофонен запис, и в такъв случай пакетът може би в момента пътува към нас. Или по телефона. Ако е по някой от първите начини, ние веднага ще донесем записа или писмото тук, въпреки че ще искам първо специалистите от нашата лаборатория да се потрудят върху хартията, плика, опаковката и писмото за някакви отпечатъци, слюнка, или други следи. Няма да възразите, надявам се? Вие не разполагате с лабораторно оборудване.
— Правилно — потвърди Куин.
— Но ако първият контакт се осъществи по телефона, как смятате да действате, мистър Куин?
Куин изреди изискванията си. Обръщение по телевизионното предаване „Новини в Десет“ към похитителите на Саймън Кормак да се свържат с американското посолство, непременно с посолството, на някой от посочените телефони. Екип от телефонни оператори в подземния етаж на посолството, които да пресяват фалшивите обаждания и да прехвърлят на неговия телефон в апартамента тези, които звучат правдоподобно.
Крамър погледна към Колинс и Сеймър, които кимнаха. През оставащия до предаването час и половина щяха да инсталират оперативна телефонна централа като първи филтър. Куин продължи.
— Вашите хора от техническия отдел могат да проследят всяко обаждане до посолството. Могат да арестуват някой и друг шегаджия, ако е толкова глупав, та не се сети да използва обществен телефон или пък се увлече в прекалено дълги разговори. Не смятам обаче, че истинските престъпници ще бъдат толкова глупави.
— Съгласен съм — каза Крамър. — Засега действат доста съобразително.
— Прехвърлянето трябва да се осъществи без прекъсване на разговора и то само на единия от телефоните в този апартамент. Те са три, нали?
Колинс кимна. Единият беше директно свързан с неговия кабинет, който и без това се намираше в сградата на посолството.
— Използвайте него — каза Куин. — След като установя контакт с истинските похитители, при положение че успея, искам да им дам нов телефонен номер, специална линия, която е предназначена единствено и само за мен.
— След деветдесет минути ще имате тази линия — каза Крамър — и телефонен номер, който никога досега не е бил използван. Ние ще записваме, естествено, но вие няма да чувате нито звук. И накрая, бих искал двама главни инспектори-детективи да се настанят при вас, мистър Куин. Те са много опитни. Човек не може да будува по двадесет и четири часа в денонощието.
