— Кой е там? — тросна се Зак.
— Едно ченге — отговори Куин. — Знаеш как е. Тези смотаняци не ме оставят на мира.
— Не си правя майтап.
— Хайде, Зак, не се занасяй. И двамата сме професионалисти, нали? Дай да караме мирно и кротко както досега, а? Правим само това, което се налага, нищо друго. Ей, времето изтича, затваряй.
— Ти само приготви парите, Куин.
— Трябва да говоря с бащата. Обади ми се в рамките на 24 часа. А, как е момчето?
— Добре. Засега.
Зак затвори телефона и излезе от кабината. Разговорът беше продължил 31 секунди. Куин остави слушалката. МакКрей се върна в стаята.
Ако пак направиш това — каза Куин тихо, — ще ви изхвърля и двамата оттук и майната им на Компанията и Бюрото.
МакКрей изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да се разплаче.
В подземието на посолството Браун погледна към Сеймър.
— Вашият човек я оцапа — каза той. — Какъв беше този трясък по време на разговора?
Без да чака отговор, той вдигна слушалката и набра директния номер на апартамента. Отговори Сам Самървил. Тя обясни как Зак е заплашил, че ще отрежат няколко пръста на момчето и как МакКрей е блъснал масичката.
— Кой се обади? — запита Куин.
— Мистър Браун — отговори тя официално. — Мистър Кевин Браун.
— Кой е той? — попита Куин.
Сам погледна нервно към стените.
— Заместник-началникът на отдела за криминални разследвания към ФБР — отново официално отговори тя, като знаеше, че Браун слуша.
Куин махна с ръка раздразнено. Сам сви рамене.
По обяд в апартамента се състоя съвещание. Преобладаващото мнение беше, че Зак ще се обади не по-рано от следващата сутрин, за да даде време на американците да обмислят искането му.
Браун дойде с Колинс и Сеймър. Пристигна и Найджъл Крамър, който водеше със себе си капитан II ранг Уилямс. Куин познаваше всички, с изключение на Браун и Уилямс.
— Можеш да кажеш на Зак, че Вашингтон е съгласен — заяви Браун. — Обадиха се преди двайсет минути. Аз самият и дума не искам да чуя за това, но те са съгласни. Пет милиона долара.
— Само че аз не съм съгласен — каза Куин.
Браун се втренчи в него, сякаш не повярва на ушите си.
— О, значи ти не си съгласен, Куин? Той не бил съгласен. Правителството на САЩ е съгласно, но мистър Куин не бил съгласен. А можем ли да попитаме защо?
— Защото е много рисковано да се съгласим с първоначалното искане на похитителя — каза Куин невъзмутимо. — Ако направим това, той ще започне да си мисли, че е трябвало да поиска повече. А човек, който си помисли това, ще си помисли и другото — че е бил измамен по някакъв начин. Ако е психопат, това ще го разгневи. А няма на кого друг да си го изкара, освен на заложника.
— Мислиш ли, че Зак е психопат? — запита Сеймър.
— Може да е, може и да не е — отвърна Куин. — Но някой от съучастниците му може и да е. Дори Зак да е този, който командва, а това не е сигурно, психопатите трудно могат да бъдат удържани.
— Какво ще ни посъветвате в такъв случай? — попита Колинс.
Браун изсумтя.
— Все още сме в началото — каза Куин. — Най-големият шанс на Саймън Кормак да оцелее ще е, ако съумеем да убедим похитителите в две неща: че са успели да изстискат от семейството максимума, който може да плати, и че парите ще им бъдат дадени само ако предадат Саймън жив и здрав. Ще им трябва време, докато проумеят това. Отгоре на всичко полицията може да попадне на следа и да ги открие.
— Съгласен съм с мистър Куин — заяви Крамър. — Това може да продължи няколко седмици. Може да звучи грубо, но е по-добре, отколкото да пришпорваме случая и да го оплескаме поради грешна преценка. Единственият резултат ще бъде смъртта на момчето.
— Ще ви бъда благодарен за всеки ден в повече, който можете да ми осигурите — обади се капитан Уилямс.
— И какво да кажа на Вашингтон? — попита Браун.
— Кажете им — спокойно отвърна Куин, — че ми възложиха да преговарям за освобождаването на Саймън и че се опитвам да постигна точно това. Ако искат да прехвърлят случая на някой друг, тяхна работа. Просто трябва да съобщят това на президента.
Колинс се покашля. Сеймър заби поглед в пода. Съвещанието приключи.
Когато Зак отново се обади, Куин започна да се оправдава:
— Виж сега, опитах се да се свържа лично с президента Кормак. Не стана. Човекът е на успокоителни през повечето време. Абе сигурно му е страшно тежко…
— Зарежи глупостите и ми намери парите — сопна се Зак.
— Опитах, кълна се в Бога. Слушай, пет милиона е малко множко. Той няма толкова пари накуп — вложил е всичко в попечителски фондове и ще му трябват няколко седмици, докато ги изтегли. Казаха ми, че мога да ти дам деветстотин хиляди долара и че могат да ги осигурят много бързо…
— Я стига — изръмжа гласът по телефона. — Вие, янките, можете да ги вземете от някъде другаде. Аз не бързам.
— Да бе, знам — заяви Куин, без да се шегува, — не са те усетили. Ченгетата доникъде не са стигнали, туй е сигурно… поне засега. Да можеше да свалиш малко… Момчето добре ли е?
— Аха.
Куин беше сигурен, че Зак обмисля предложението.
— Искам да те питам, Зак. Тези мръсници зад гърба ми яко ме притискат. Питай хлапето как е било името на любимото му куче — дето го е имал от мъник до десетгодишна възраст. Просто да знаем, че е добре. Нищо няма да ти струва. А на мен ще ми свърши голяма работа.
— Четири милиона — отсече Зак. — Последно!
Слушалката щракна. Обаждането беше от Сейнт Ниотс, град в южната част на Кембридж, право на север от границата на графството с Бедфордшир. Никой не бил забелязан да излиза от кабините пред централната поща.
— Какво правиш? — полюбопитства Сам.
— Започвам да ги притискам — отговори Куин, без да обяснява повече.
Той беше осъзнал още преди няколко дни, че държи в ръцете си коз, с който парламентьорите не винаги разполагаха. Бандитите в планините на Сардиния или Централна Америка можеха да издържат с месеци или години, ако пожелаеха. Нито организирано от армията търсене, нито полицейски патрули биха могли да ги открият в онези хълмове, осеяни с пещери и храсталаци. Единствената истинска опасност за тях представляваха хеликоптерите. Но само те.
В гъсто населената югоизточна част на Англия Зак и хората му се намираха на територия, където законите се уважаваха и по тази причина тя бе враждебна за тях. Колкото по-дълго продължаваха да се крият, толкова повече нарастваше статистическата вероятност да бъдат разпознати и открити. За тях напрежението щеше да се изразява във все по-нарастващото желание да уредят откупа и да изчезнат. Номерът беше да ги накара да си мислят, че са спечелили, че са направили възможно най-добрата сделка, и че няма нужда да убиват заложника, когато се измъкват.
Куин разчиташе на останалите от групата на Зак — полицията знаеше от мястото на засадата, че има най-малко четирима души, които бяха затворени в скривалището. Те ще започнат да нервничат, ще се появят признаци на клаустрофобия и накрая ще започнат да подтикват водача си да се съгласи на предлагания откуп й да приключват — същия довод, който би използвал Куин, ако беше на тяхно място. Притискан от две страни, Зак щеше да бъде принуден да вземе това, което му предлагаха и да се опита да избяга. Но то нямаше да стане преди напрежението върху похитителите да нарасне до непоносими размери.
