— Ако се върне със Саймън Кормак — отбеляза Колинс, — за всички ни ще бъде удоволствие да го придружим до летището.
Разбраха се Самървил и МакКрей да не напускат апартамента в случай, че Куин позвъни. Трите телефонни линии щяха да останат открити, за да може да се обади; и, разбира се, оставаха на подслушване. Старшите служители се върнаха в посолството. Сеймър трябваше да се свърже със Скотланд Ярд, за да получи информация как върви издирването — вече търсеха двама души, а Браун и Колинс щяха да чакат в подслушвателния пост.
Куин се събуди в шест часа, изми се и се избръсна с новите тоалетни прибори, които беше купил предния ден на Хай Стрийт, вечеря леко и тръгна към телефонната кабина на Чилтърн Стрийт в осем без десет. Кабината беше заета от възрастна жена, но тя излезе в осем без пет. Куин застана вътре с гръб към улицата, като се преструваше, че търси номер в телефонния указател. Апаратът иззвъня в осем часа и две минути.
— Куин?
— Да.
— Може и да е вярно, че си се чупил, може и да ме лъжеш. Ако ми играеш някой номер, ще си платиш.
— Не е номер. Кажи ми къде и кога да дойда.
— Утре сутрин в десет. Ще ти се обадя на този телефон в девет и ще ти кажа къде. Ще имаш точно толкова време, че да бъдеш там в десет. Моите хора ще бъдат на мястото още на разсъмване. Ако се появят ченгета или командоси, ако има някакво раздвижване наоколо, ще усетим и ще се махнем. Едно телефонно обаждане и Саймън Кормак е мъртъв. Ти не можеш да ни видиш, но ние ще те виждаме, теб или всеки друг, който се появи. Кажи туй на приятелчетата си, ако се опитвате да ми скроите номер. Може да хванат някой от нас, дори двама, но на хлапето няма да му се размине.
— Дадено, Зак Ще дойда сам. Без номера.
— Никакви електронни джаджи, никакви предаватели никакви микрофони. Ще те претърсим. Ако са ти сложили микрофон, момчето ще си го получи.
— Казах вече — без номера. Само аз и диамантите.
— Чакай в тази кабина в девет.
Чу се изщракване и по линията се появи бръмчене. Куин излезе от кабината и се върна в хотела. Погледа малко телевизия, след това изпразни чантата си и прекара два часа в работа над покупките, които беше направил следобед. Приключи в два часа сутринта, доволен от свършеното.
Взе отново душ, за да премахне издайническата миризма от себе си, след това легна, впери очи в тавана, отпусна се и се замисли. Не можеше да спи добре преди акция и поради това беше почивал три часа предишния следобед. Успя да дремне малко преди зазоряване. Будилникът го събуди в седем часа.
В осем и половина беше на рецепцията. Зад бюрото дежуреше симпатичната администраторка. Той бе сложил очилата с дебели рогови рамки, шапката от туид, а шлиферът му беше плътно закопчан до горе. Обясни, че трябва да отиде до Хийтроу и да си вземе багажа и би искал да уреди сметката си и да освободи стаята.
В девет без петнадесет тръгна нагоре по улицата към телефонната кабина. Не можеше да си позволи и този път в кабината да има някоя възрастна жена. Стоя вътре петнадесет минути, докато телефонът иззвъня точно в девет. Гласът на Зак беше прегракнал от напрежение.
— Джамейка Роуд, Родърхайд — каза той.
Куин не познаваше мястото, но беше чувал за него. Старите докове, част от тях превърнати в красиви къщи и модерни жилищни блокове за юпитата, които работеха в Сити, но имаше и порутени сгради, изоставени кейове и складове.
— Давай нататък.
Зак започна да обяснява. Встрани от Джамейка Роуд, надолу по една улица, която извежда на Темза.
— Това е едноетажна стоманена конструкция, пригодена за склад, отворена от двете страни. Над вратите все още стои изписано името „Бабидж“. Слез от таксито в началото на улицата. Тръгни надолу сам. Влез през южния вход. Като стигнеш средата на помещението, спри там и чакай. Ако имаш опашка, няма да се появим.
Зак затвори. Куин излезе от кабината и пусна кожената чанта в една кофа за отпадъци. Огледа се за такси. Не се виждаше нито едно — беше сутрешният пиков час. Десет минути по-късно успя да спре такси на Марилбоун Хай Стрийт и слезе на спирката на метрото при Марбъл Арч. По това време на деня таксито щеше да пътува цяла вечност през криволичещите улици на стария град, за да прекоси Темза и да го отведе до Родърхайд.
Качи се на метрото и пое на север, към Банксайд, след това се прехвърли на Нордън Лайн, която минаваше под Темза и продължаваше към Лондон Бридж. Там се намираше една от главните гари и отпред на паркинга имаше таксита. Петдесет и пет минути след обаждането на Зак, Куин беше на Джамейка Роуд.
Улицата, по която трябваше да върви, беше тясна, мръсна и пуста. От едната страна имаше порутени складове в плачевно състояние, които се нуждаеха от ремонт. От другата — изоставени фабрики и навеси за складиране на листи от пресована стомана. Знаеше, че отнякъде го наблюдават. Продължи да върви по средата на улицата. Хангарът с избелелия надпис „Бабидж“ над вратата се намираше в другия край. Той влезе вътре.
Помещението беше дълго около сто метра и широко двадесет и пет. От опорните греди на покрива висяха ръждясали вериги, бетонният под беше покрит с отпадъци, навети от вятъра през годините, когато складът не е бил използван. През вратата, от която беше влязъл, не можеше да мине кола. Тази в другия край беше достатъчно широка и висока, за да пропусне камион. Стигна до средата и спря. Свали очилата и шапката от туид и ги захвърли настрани.
Повече нямаше да му потрябват. Или щеше да излезе оттук, след като уредеше размяната на Саймън Кормак, или щяха да го натоварят на някоя полицейска кола.
Чака цял час, без да помръдне. В единайсет часа от другата страна на хамбара се появи голямото Волво. То приближи и спря на около десетина метра от него, но двигателят продължаваше да работи. На предната седалка имаше двама души, и двамата с маски. Виждаше само очите им през прорезите.
По-скоро усети, отколкото чу шума от маратонки по бетона зад себе си и погледна спокойно през рамо. Там стоеше трети човек, в черен маскировъчен костюм без отличителни знаци и с вълнена маска на главата. Беше нащрек, леко повдигнатна пръсти, готов да използва небрежно преметнатия през гърдите му автоматичен пистолет, ако се наложи.
Вратата на Волвото се отвори и мъжът, който седеше до шофьора, излезе. Среден ръст, добре сложен.
— Куин? — подвикна той.
Гласът на Зак. Не можеше да го сбърка.
— В теб ли са диамантите?
— Тук са.
— Дай ги.
— С теб ли е момчето, Зак?
— Я не се прави на глупак. Да не искаш да го разменя за торбичка стъклени камъчета? Първо ще проверим диамантите. Ще ни трябва време. Един фалшив да намерим — всичко отива по дяволите. Ако са истински, ще получиш момчето.
— Тъй си и мислех. Няма да стане.
— Не си играй с мен, Куин.
— Не си играя, Зак. Трябва да видя момчето. Можеш да получиш стъкълца срещу диаманти. Няма, но ти искаш да си сигурен. Аз пък мога да получа труп.
— Няма.
— Искам да съм сигурен.
Под маската Зак погледна втренчено Куин, като че ли не вярваше на ушите си. Засмя се дрезгаво.
