— Виждаш ли онзи човек зад теб? Една дума да кажа и ще те очисти. И пак ще вземем камъните.
— Би могъл да опиташ — призна Куин. — Да си виждал някога такова нещо?
Той разкопча шлифера, хвана някакъв предмет, който висеше от кръста му и вдигна ръката си.
Зак погледна изпитателно Куин и устройството, прикрепено към гърдите му, и изруга тихо, но яростно.
Пространството между гърдите и кръста на Куин беше заето от кутия за шоколадови бонбони с ликьорен пълнеж. Бонбоните, както и капакът на кутията, ги нямаше. Долната й част бе прикрепена с лейкопласт към гърдите му.
В средата, обграден с петнадесетсантиметрови блокчета лепкаво светлокафяво вещество, се намираше обвитият с кадифе пакет с диаманти. В едно от блокчетата беше мушнат ярко зелен електрически проводник, другият край на който бе прикрепен към един от зъбците на дървена щипка за пране. Нея Куин държеше в лявата си ръка. Проводникът минаваше през малък отвор, пробит в дървото и излизаше между зъбците.
В кутията имаше и деветволтова батерия, скачена към друг яркозелен проводник. От едната страна проводникът свързваше двете блокчета кафеникаво вещество към батерията, а от другата страна завършваше под втория зъбец на щипката. Зъбците бяха разделени от парче молив. Куин стисна пръстите на ръката си; моливът падна на пода.
— Играчка — каза Зак, без да е съвсем убеден в това. — Не е истинско.
С дясната си ръка Куин откъсна парченце от кафеникавото вещество, направи от него топче и го хвърли на пода към Зак. Престъпникът се наведе, взе го и го помириса. Миризмата на марципан изпълни ноздрите му.
— Семтекс — каза той.
— Семтексът е чешки — отговори Куин. — Аз предпочитам RDX.
Зак беше достатъчно опитен, за да знае, че всички пластични експлозиви изглеждат и миришат като безобиден сладкарски марципан. Но приликата свършваше дотук. Ако сега неговият човек откриеше огън, всички щяха да загинат. В кутията имаше достатъчно експлозив да помете пода на склада, да хвърли покрива във въздуха и да пръсне диамантите до другия бряг на Темза.
— Знаех си аз, че си мръсник — каза Зак. — Какво искаш?
— Вдигам молива, слагам го на мястото му, влизам в багажника на колата и отиваме да видя момчето. Никой не ме проследи, никой няма да го направи. Аз не мога да те разпозная — нито сега, нито после. Ти си в безопасност. Видя ли момчето живо, разглобявам устройството и ти давам камъните. Проверявате ги и като се уверите, че са истински, заминавате. Аз и момчето оставаме под ключ. След двадесет и четири часа се обаждаш от някой телефон. Ченгетата ще дойдат да ни пуснат. Просто и сигурно, а вие се измъквате.
Зак се чудеше дали да се съгласи. Имаше други планове, но съзнаваше, че е надхитрен. Той бръкна в страничния джоб на маскировъчния костюм и извади плоска черна кутия.
— Дръж си ръката вдигната и зъбците отворени. Ще те претърся за микрофони.
Той приближи и прекара детектора по тялото на Куин от горе до долу. Ако откриеше по него електрическа верига под напрежение, каквато се съдържа в предавател или микрофон, детекторът щеше да издаде специфичен звук. Батерията на пластичната бомба не беше активирана. Куфарчето на ФБР, щеше да задейства детектора.
— Добре — каза Зак и се отдръпна на около метър встрани.
Куин усещаше миризмата на потта му.
— Чист си. Слагай този молив на мястото му и влизай в багажника.
Куин се подчини. Последната светлина, която видя, беше преди големият правоъгълен капак на багажника да се спусне над него. Отворите по пода бяха пробити преди три седмици, за да не се задуши Саймън Кормак. Вътре беше задушно, но щеше да издържи. Въпреки че бе доста висок, в багажника имаше достатъчно място, ако свиеше крака и опреше колене до гърдите си. При което едва не се задуши от мириса на бадеми.
Въпреки че не можеше да види това, колата зави обратно, а мъжът с автоматичния пистолет притича и седна на задната седалка. Тримата свалиха маските си и маскировъчните якета и останаха по сака, ризи и вратовръзки. Метнаха якетата отзад, върху „Скорпиона“. Щом свършиха, колата потегли от склада и приведеният над волана Зак подкара към скривалището им.
Стигнаха до гаража на къщата, която се намираше на шестдесет километра от Лондон след час и половина. Зак нито веднъж не превиши позволената скорост, а спътниците му седяха мълчаливи по местата си. И двамата напускаха къщата за пръв път от три седмици.
Когато вратата на гаража бе затворена, тримата мъже облякоха отново маскировъчните якета, надянаха маските и един от тях влезе в къщата да предупреди четвъртия. Едва когато бяха готови, Зак отвори багажника на Волвото. Куин се беше схванал и премигна от светлината в гаража. Бе извадил молива от щипката и го стискаше между зъбите си.
— Добре де, добре — каза Зак. — Няма нужда от това. Ще ти покажем хлапето. Но докато те преведем през къщата, ще сложиш ей това.
Той държеше в ръка качулка. Куин кимна. Зак я навлече върху главата му. Можаха да се нахвърлят върху него, но щеше да му бъде необходима само част от секундата, за да пусне зъбците на щипката. Поведоха го с вдигната нагоре лява ръка и го вкараха в къщата. Прекосиха малък коридор и заслизаха по някакви стъпала надолу. Чу три силни почуквания, вероятно по врата, а след това спряха и зачакаха. След малко чу как вратата се отвори и го бутнаха в някаква стая. Остана сам, заслушан в тракането на резетата.
— Можеш да свалиш качулката — чу той гласа на Зак. Говореше през отвора за наблюдение.
Куин свали качулката с дясната си ръка. Намираше се в неизмазано избено помещение: бетонен под, бетонни стени, може би използвано някога за складиране на вино, но преоборудвано за друга цел. Върху желязно легло в отсрещния край седеше слабовата и висока фигура. Раменете и главата й бяха покрити с черна качулка. По вратата отекнаха две почуквания. Като по команда фигурата на леглото свали качулката.
Саймън Кормак се вторачи учудено във високия мъж с полуразкопчан шлифер и щипка за пране в лявата ръка. Куин, на свой ред също гледаше сина на президента.
— Здравей, Саймън. Добре ли си, момчето ми?
Глас от дома.
— Кой сте вие? — промълви той.
— Парламентьорът. Тревожехме се за теб. Добре ли си?
— Да, аз съм… добре.
На вратата се почука три пъти. Младежът надяна качулката. Вратата се отвори. Пред тях стоеше Зак. Маскиран. Въоръжен.
— Добре, ей го къде е. Давай сега диамантите.
— Готово — каза Куин — ти изпълни своята част от сделката, аз ще изпълня моята.
Той постави молива между зъбците на щипката и я пусна да виси на проводниците. Съблече шлифера и дръпна дървената кутия от гърдите си. Измъкна от нея обвития с кадифе пакет със скъпоценни камъни и го подаде. Зак го пое и го предаде на мъжа, който стоеше зад него в коридора. Пистолетът му все още бе насочен към Куин.
— Дай и бомбата — каза той. — Да не вземеш да я гръмнеш и да се измъкнете оттук.
Куин сви проводниците и заедно с щипката ги постави в празната част на кутията, а после измъкна краищата им от светлокафявото вещество. Към тях нямаше прикрепени детонатори. Куин отчупи парченце от веществото и го опита.
— Тъй и не можах да свикна с марципана — каза той. — Идва ми много сладък.
Зак се втренчи в устройството от домакински принадлежности, поставени в кутията, която държеше в свободната си ръка.
— Марципан?
— Най-добрият, който може да се купи на Марилбоун Хай Стрийт.
— За убиване си, Куин.
