на мистър Пател. Зави по Бландфорд Стрийт и откри телефонната кабина, която търсеше, на ъгъла с Чилтърн Стрийт — там бяха две една до друга. Влезе във втората, чийто номер бе запаметил преди три седмици и бе продиктувал на Зак преди час. Телефонът иззвъня в уреченото време.
— Добре, копеле, какво, по дяволите, си намислил?
Зак беше нащрек, разгневен и недоумяващ.
С няколко кратки изречения Куин обясни какво бе направил. Зак го изслуша мълчаливо.
— Да не ми играеш някой номер? — попита той. — Ако е така, не е късно да видим сметката на хлапето.
— Слушай, Зак, честно ти казвам, че пет пари не давам дали ще те хванат или не. Аз имам една единствена грижа — да върна това хлапе живо и здраво на родителите му. А в якето ми има необработени диаманти за два милиона долара, дето все си мисля, че те интересуват. Е, отървах се вече от хрътките, които все ми се мотаеха из краката и се правеха на умни. Ще правим ли размяна или не?
— Времето ми изтече — каза Зак — Тръгвам.
— Говоря от телефонна кабина в Марилбоун — обясни Куин, — но си прав, че не можеш да си съвсем сигурен. Обади ми се на същия номер тази вечер, да ми кажеш какво ще правим. Ще дойда сам, без оръжие, с диамантите — където кажеш. Аз се крия, тъй че дай да бъде по тъмно. Да кажем, в осем часа.
— Добре — изръмжа Зак — Ще се обадя.
В същия момент сержант Кид отговаряше на повикването на Найджъл Крамър по радиото. Минути по- късно всеки полицейски участък на територията на столицата получаваше описание на един мъж и указания за кварталните полицаи — да бъдат особено бдителни, за да открият, но не и да влизат в контакт с него, да се обадят по радиостанциите си в участъка и да проследят заподозрения, но да не го задържат. Предупреждението за всеобщо издирване не даваше нито името, нито пък причината, поради която трябваше да търсят мъжа.
След като излезе от телефонната кабина, Куин тръгна обратно по Бландфорд Стрийт, надолу към хотел Блекуудс. Той беше една от онези построени отдавна страноприемници, сгушени в страничните улици на Лондон, които големите хотелски вериги не бяха успели да закупят и модернизират и представляваше покрита с бръшлян сграда с двайсетина стаи с дървена ламперия и еркерни прозорци и огън, пламтящ в тухлената камина на рецепцията, застлана с килими върху неравния дъсчен под. Куин пристъпи към симпатичното момиче зад бюрото.
— Здравейте — каза той с широка усмивка.
Тя повдигна глава и също му се усмихна. Висок, леко прегърбен, с шапка от туид, скъп шлифер и кожена пътна чанта — вездесъщият американски турист.
— Добър ден, сър. Мога ли да ви помогна?
— Ами, вижте сега, надявам се, че ще можете. Да, наистина се надявам. Разбирате ли, аз току-що пристигнах със самолет от Щатите, а полетът беше на вашите английски авиолинии — моята любима авиокомпания. И знаете ли какво стана? Загубили ми багажа. Да, мадам, изпратили го по погрешка чак във Франкфурт.
Лицето й помръкна от притеснение.
— Вижте сега, те ще ми го върнат до двадесет и четири часа — най-много. Проблемът е, че всички документи от туристическата агенция за обиколката на Англия останаха в малката ми чантичка, а пък аз — ако щете вярвайте — за нищо на света не мога да си спомня в кой хотел имам резервация. Цял час момичето на летището ми изброява имена на хотели в Лондон — да знаете само колко много има — ама не можах да си спомня и туйто. Трябва да изчакам, докато ми върнат чантичката. Най-накрая взех такси до града и шофьорът ми каза, че вашият хотел бил много хубав… Ъ-ъ-ъ… имате ли случайно свободна стая за тази вечер? Между впрочем, казвам се Хари Ръсел…
Не беше нужно да я убеждава повече. Високият мъж изглеждаше толкова опечален от загубата на багажа си, от това, че не може да си спомни къде има резервация за нощувка. Тя обичаше да гледа филми и си помисли, че той прилича малко на онзи господин, който все питаше хората за нещо, но говореше като човека със смешното птиче перо на шапката от „Далас“. И през ум не й мина да се усъмни в разказа му или да му поиска някакъв документ за самоличност. Обикновено в Блекуудс не приемаха гости без багаж или без резервация, но да ти загубят багажа и да забравиш името на хотела си, и всичко това по вина на Бритиш Еъруейс… Тя погледна списъка на свободните стаи; повечето от гостите бяха редовни посетители от провинцията, а имаше няколко, които живееха тук.
— Имаме само една, мистър Ръсел — боя се, че е малка и е в задната част…
— Точно това ми трябва, госпожице. О, мога да платя в брой, обмениха ми някой и друг долар на летището…
— Утре сутринта, мистър Ръсел. — Тя посегна към стар месингов ключ. — По стълбите, на втория етаж.
Куин пое нагоре по стълбището с неравни стъпала, намери единадесета стая и влезе. Малка, чиста и уютна. Точно това, което му трябваше. Съблече се по шорти и нави будилника, който беше купил в железарския магазин, за шест часа следобед и заспа.
— Защо, по дяволите, е направил това? — попита министърът на вътрешните работи, сър Хари Мариот.
Той току-що бе изслушал разказа на Найджъл Крамър за всичко станало в кабинета си на последния етаж в сградата на вътрешното министерство. Бяха му се обадили от Даунинг Стрийт и бе провел десетминутен разговор с дамата, която живееше там и която бе изразила силното си неудовлетворение.
— Подозирам, че е изпитвал недоверие към всички — отговори тактично Крамър.
— Не и към нас, надявам се — каза министърът. — Направихме всичко, което бе по силите ни.
— Не, не към нас — каза Крамър. — Време беше да направи размяната с този Зак. При отвличанията това винаги е най-опасната фаза. Трябва да се действа много внимателно. След тези два случая на изтичане на поверителна информация по френското и английското радио изглежда е предпочел да свърши всичко сам. Разбира се, не можем да допуснем това. Трябва да го открием, господин министър.
Крамър все още се чувстваше засегнат, че не му бе позволено изобщо да участва в преговорите и че му бяха поверили единствено разследването.
— Най-трудно ми е да си обясня как е избягал — оплака се министърът на вътрешните работи.
— Ако в апартамента бяха двама от хората ми, това нямаше да се случи — напомни му Крамър.
— Е, това вече е минала работа. Открийте го, но без много шум.
Личното мнение на министъра беше, че ако този Куин успее да върне Саймън Кормак сам, толкова по- добре. Английското правителство щеше да ги изпрати у дома, в Америка, по най-бързия възможен начин. Но ако американците се проваляха, провалът щеше да бъде техен, а не негов.
По същото време Ървинг Мос разговаряше по телефона с Хюстън. Той записа ценовата листа за продуктите, които предлагаха зеленчуковите градини на Тексас, остави слушалката и дешифрира съобщението. То го накара да подсвирне от изненада. Колкото повече мислеше за това обаче, толкова повече се убеждаваше, че се налага само малка промяна в плановете му.
След неуспеха на пътя край Мил Хил Кевин Браун се върна ядосан в кенсингтънския апартамент. Патрик Сеймър и Лу Колинс отидоха с него. Тримата опитни служители разпитваха по-младите си колеги в продължение на няколко часа.
Сам Самървил и Дънкан МакКрей обясниха подробно какво се бе случило сутринта, как се бе случило и защо те не бяха успели да го предвидят. МакКрей, както винаги, беше обезоръжаващо притеснен.
— Ако е успял отново да установи връзка със Зак по телефона, не можем нищо да направим — каза Браун. — Ако използват системата обаждане от една телефонна кабина до друга, англичаните не могат по никакъв начин да ги засекат. Не знаем какво са намислили.
— Може би уреждат размяната на Саймън Кормак срещу диамантите — каза Сеймър.
Браун изръмжа.
— Когато всичко свърши, ще се заема с този умник.
