или от което се нуждае, имаше връзки в подземния свят, беше достатъчно умен и опитен, за да не допуска грешки, които биха привлекли вниманието на властите към един от гостите на столицата.
Писмото от Хюстън съобщаваше последните новости, даваше му подробности, които не биха могли да се кодират като съобщения за и от Хюстън под формата на ценови листи за пазарни продукти. Имаше и допълнителни указания, но най-интересна беше информацията от Западното крило на Белия дом, най-вече влошеното здравословно и психическо състояние на президента Джон Кормак през последните три седмици.
Най-сетне имаше квитанция за багажната магазия на падингтънската гара, нещо, което можеше да бъде пренесено през Атлантика само на ръка. Не знаеше, нито пък искаше да знае как е стигнала до Лондон от Хюстън. Не беше нужно. Знаеше как е стигнала до него и вече я държеше в ръката си. В единадесет часа преди обяд я използва.
Той не направи никакво впечатление на служителя от английските железници. За един ден през службата му преминаваха стотици пакети, сакове и куфари — някои бяха оставяни за съхранение, други получавани обратно. Едва след три месеца непотърсените пакети биваха сваляни от рафтовете и отваряни, за да бъдат изхвърлени, ако не можеха да установят чии са. Квитанцията, която му представи тази сутрин мълчаливият мъж в сив габардинен шлифер, по нищо не се различаваше от останалите. Той тръгна покрай редиците рафтове, намери номерирания багаж — малък платнен куфар — и го предаде. Таксата така или иначе беше предварително платена. До края на работния ден щеше да е забравил за тази размяна.
Мос отнесе куфара в апартамента си, разби евтините ключалки и разгледа съдържанието му. Всичко беше на мястото си, точно както му бяха казали. Погледна часовника си. Оставаха му три часа до тръгване.
На тиха улица, в предградията на едно градче, разположено на по-малко от шестдесет километра от Лондон, имаше къща. В определен час той щеше да мине с колата си покрай нея, както правеше всеки втори ден, а положението на стъклото откъм страната на шофьора — затворено догоре, полуотворено или свалено до долу — щеше да даде на наблюдателя информацията, която му беше необходима. Днес за първи път стъклото на прозореца щеше да бъде свалено до долу. Мос постави във видеокасетофона касета със свръхтвърдо садомазохистично порно, която беше купил в Лондон — знаеше къде се продават такива — и се отпусна в креслото, готов да се наслаждава.
Анди Ланг излезе от банката почти в шоково състояние. Малко са хората, които преживяват подобно нещо — да видят как цялата им кариера, изграждана с огромни усилия в продължение на години, пропада пред очите им и се разпилява на малки парченца, които не могат да бъдат събрани отново. Първата реакция е объркване, втората — нерешителност.
Ланг скиташе безцелно из тесните улици и вътрешни дворчета, скрити между оживените пътни артерии на лондонското Сити, най-древната част на столицата и център на търговския и банков свят на Англия. Той минаваше край стените на манастири, в които някога са отеквали молитвите на францисканци, кармелити и йезуити, край сградите на гилдии, където търговци са се събирали да обсъждат пазарите по света, докато съпругите на Хенри VIII били екзекутирани малко по-надолу, в Тауър; край изящни малки църкви, проектирани от Рен след големия пожар през 1666 година.
Мъжете, които забързано го подминаваха, както и привлекателните млади жени, чийто брой непрекъснато растеше, мислеха за цени на стоки, за изгодни покупки или за моментни раздвижвания в борсовите курсове, които биха могли да се превърнат в тенденция или да си останат просто моментни раздвижвания. Те използваха компютри вместо пачи пера, но резултатът от тяхната работа от векове оставаше един и същ — търговия, покупки и продажби на неща, които други хора произвеждаха. Този свят бе завладял въображението на Анди Ланг преди десет години, точно когато завършваше училище, но той никога вече нямаше да бъде част от него.
Обядва леко в малко заведение за сандвичи на една уличка, наречена „Куците монаси“, където някога отците са куцукали на един крак, а другият бил завързан назад, за да ги боли в името на Божията слава, и реши какво да прави.
Довърши кафето си, качи се на метрото и се върна в апартамента на Бофорт Стрийт, Челси, където предвидливо пазеше фотокопия на доказателствата, които беше донесъл от Джеда. Когато човек няма какво повече да губи, той може да стане много опасен. Ланг реши да напише всичко от начало до край, да приложи копия от разпечатките, за които знаеше, че са истински и да изпрати по един екземпляр на всеки от членовете на Управителния съвет на банката в Ню Йорк. Имената на членовете на съвета не бяха тайна за никого; техните служебни адреси сигурно фигурираха в американското издание на „Кой кой е“.
Не виждаше причина да страда мълчаливо. Нека Стийв Пайл да се попритесни малко за разнообразие, мислеше си той. И изпрати на генералния директор в Джеда лично писмо, с което го уведомяваше какво смята да направи.
Зак най-сетне се обади в един часа и двадесет минути, в разгара на обедния пиков час, когато Ланг довършваше кафето си, а Мос бе изпаднал в транс докато гледаше порнографски филм с участието на малолетни деца, пристигнал съвсем наскоро от Амстердам. Той беше в телефонна кабина, една в редицата от четири, разположени на гърба на пощата в Дънстъбъл. Все още се намираше на север от Лондон.
Куин се беше изкъпал и преоблякъл по изгрев слънце — този ден слънцето наистина грееше ярко от синьото небе и във въздуха се долавяше съвсем лек хлад. Нито МакКрей, нито Сам се бяха сетили да го попитат дали му е студено, но той бе облякъл джинси, новия кашмирен пуловер върху ризата си и кожено яке с цип.
— Куин, обаждам се за последен път…
— Зак стари приятелю, зяпнал съм една фруктиера, голяма фруктиера и познай какво, а? Пълна е до шибания си ръб с диаманти, които блещукат като живи. Давай да се разберем, Зак. Давай да се разберем, сега е моментът.
Картината, която беше обрисувал, накара Зак да спре насред изречението.
— Хубаво — каза гласът по телефона, — чуй сега какво ще направиш…
— Не, Зак, или ще го направим както аз кажа, или всичко отива по дяволите и има да чакаш до второ пришествие…
Подслушвачите в Кенсингтънската централа, на Корк Стрийт и Гровнър Скуеър онемяха от изумление. Или Куин много добре знаеше какво прави, или щеше да предизвика похитителя да затвори. Куин продължи да говори без да спира.
— Може и да съм копеле, Зак, но съм единственото копеле в цялата тая проклета каша, на което можеш да имаш доверие и ще трябва да ми се довериш. Имаш ли молив…?
— Аха. Виж какво, Куин…
— Ти виж, приятелче. Искам да идеш в друга кабина и до четирийсет секунди да ми се обадиш на този номер. Три-седем-нула-едно-две-нула-четири. Хайде, бегом!
Той изкрещя последната дума. По-късно Сам Самървил и Дънкан МакКрей щяха да кажат при разпита, че са били също тъй втрещени, както и хората, подслушващи линията. Куин пусна слушалката, сграбчи дипломатическото куфарче — диамантите все още бяха вътре — и се втурна към вратата на дневната. Обърна се в движение и кресна:
— Стойте тук!
Изненадата, крясъкът, властната команда ги задържаха приковани по местата им в продължение на пет жизненоважни секунди. Когато стигнаха до вратата на апартамента, чуха завъртането на ключа от другата страна. Явно беше поставен там в ранните утринни часове.
Вместо да вземе асансьора, Куин хукна по стълбите, а иззад вратата долетя първият крясък на МакКрей, последван от силен ритник по бравата. Между подслушващите вече настъпваше хаос, който скоро щеше да прерасне в неудържима врява.
— Какво, по дявалите, прави той? — прошепна един от полицаите в кенсингтънската централа на колегата си и в отговор получи свиване на рамене. Куин тичаше по стълбите от третия етаж към фоайето. При разпитите щеше да стане ясно, че американецът, който се намирал в подслушвателния пост в партерния апартамент, не помръднал от мястото си, защото не трябвало да го напуска. Неговата задача била да записва разговорите в апартамента на третия етаж, да ги кодира и да ги предава по
