листчето с комбинацията от Бауърс и ги отнесоха на задната седалка в една от колите.
Куфарчето бе отворено и съдържанието му — плоска кутия с размери от 20 х 25 х 8 сантиметра, обвита в черно кадифе, бе прехвърлена в ново дипломатическо куфарче. Него връчиха на нетърпеливия подполковник.
Изтребителите-прехващачи не са предназначени за носене на товар, но под седалката на пилота бе осигурено място за куфарчето. Подполковникът излетя в три часа и тридесет и една минути след обед.
Той издигна стремително самолета на височина 15 000 метра, повика цистерната и дозареди горивните резервоари, за да се отправи към Англия с пълен товар. След зареждането подполковникът се издигна на 16 000 метра, определи по компаса курса към Апър Хейфорд и увеличи мощността, за да достигне скорост, близка до тази на звука. Самолетът „улови“ очаквания попътен западен вятър над Нантъкет.
Три часа след излитането на Ийгъла от пистата в Трентън, от летище Кенеди излетя пътнически Джъмбо Джет по посока на лондонското летище Хийтроу. В отделението на първа класа седеше висок, добре облечен млад мъж, който бе пристигнал за полета от Хюстън. Там той работеше в една от големите нефтени корпорации, на име Пан-Глоубъл, и се чувстваше привилегирован, че неговият работодател, самият собственик, го бе натоварил с изпълнението на тази дискретна мисия.
Младият човек нямаше ни най-малка представа какво съдържа пликът в джоба на сакото му, което бе отказал да предаде на стюардесата. Нито пък искаше да знае. Досещаше се само, че в него сигурно се намират поверителни служебни документи, които не могат да бъдат изпратени по пощата или с факс, или поверени на някоя куриерска служба.
Указанията бяха ясни; беше ги повтарял много пъти. Трябваше да отиде на определен адрес, в определен ден — на следващия ден — в определен час. Не трябваше да звъни на вратата, просто да пусне плика в пощенската кутия, след това да се върне на летището и оттам — в Хюстън. Уморително, но просто. Не пиеше алкохол и тъй като беше време за коктейл, а вечерята все още не бе поднесена, той се загледа през прозореца.
Зимното небе над вълните на Северния Атлантик отдавна бе придобило мастилено-черен цвят, но звездите над слоя от облаци ярко блестяха. Младият мъж, зареял поглед през илюминатора, не би могъл да знае, че някъде далеч напред, в тъмнината, ревяха двигателите на друг реактивен самолет, поел курс към Англия. Нито той, нито подполковник Бауърс щяха някога да научат за съществуването на другия, нито пък че и двамата бързаха към английската столица с различни мисии; и нито един от тях нямаше да разбере какво точно пренася.
Подполковникът пристигна първи в Лондон. Колесниците на самолета докоснаха пистата в Апър Хейфорд точно по график, в един часа и петдесет и три минути сутринта местно време, нарушавайки съня на жителите на селцето под него, докато правеше последния завой към сигналните светлини. От кулата съобщиха накъде да рулира и най-накрая той спря в ярко осветен хангар, чиито врати бяха веднага затворени, след като подполковникът изгаси двигателите. Когато отвори прозрачния капак на пилотската кабина, към него приближиха командирът на базата и един цивилен. Заговори цивилният.
— Вие ли сте подполковник Бауърс?
— Да, сър.
— Носите ли пакет за мен?
— Нося едно дипломатическо куфарче. Под седалката е.
Той се протегна уморено, излезе от кабината и затрополи надолу по металната стълба към пода на хангара. Ама че начин да видиш Англия, помисли си подполковникът. Цивилният се качи на стълбата и измъкна куфарчето. Протегна ръка за кода на комбинацията. Десет минути по-късно Лу Колинс беше в лимузината на Компанията, на път за Лондон. Пристигна в кенсингтънския апартамент в четири без десет. Лампите все още светеха, никой не беше лягал да спи. Куин седеше в дневната и пиеше кафе.
Колинс постави дипломатическото куфарче върху ниската масичка, погледна листчето и започна да набира комбинацията. Той извади от куфарчето плоския, почти квадратен и обвит в кадифе пакет и го подаде на Куин.
— Имаш ги преди изгрев слънце — каза той.
Куин пое пакета. Тежеше малко повече от килограм.
— Искаш ли да го отвориш? — попита Колинс.
— Няма нужда — каза Куин. — Ако са стъклени — част от тях или дори само един — някой сигурно е поставил на карта живота на Саймън Кормак.
— Не биха сторили това — каза Колинс. — Не, всички са истински. Смяташ ли, че ще се обади?
— Моли се да го направи — отговори Куин.
— А размяната?
— Ще трябва да я уредим днес.
— Как ще го направиш, Куин?
— Както аз реша.
Той се запъти към стаята си да се изкъпе и преоблече. За доста хора последният ден на октомври щеше да бъде твърде тежък.
Младият мъж от Хюстън кацна в шест часа и четиридесет и пет минути сутринта лондонско време и тъй като носеше само малък сак с тоалетни принадлежности, мина бързо през митницата и влезе в голямата зала на Трета сграда. Той погледна часовника си и видя, че трябва да чака три часа; Достатъчно време, за да използва умивалнята, да се освежи, да закуси и да вземе такси до центъра на лондонския Уест Енд.
В девет и петдесет и пет той застана пред вратата на висок и безличен жилищен блок, една пресечка след Грейт Къмбърланд Плейс, в района на Марбъл Арч. Беше подранил с пет минути. Бяха му казали, че трябва да е точен. От отсрещната страна на улицата го наблюдаваше мъж, седнал в кола, но той не знаеше това. Разхожда се напред-назад в продължение на пет минути, а после, точно в десет, пусна дебелия плик в пощенската кутия на блока. Нямаше портиер, който да го вземе. Пликът остана да лежи върху изтривалката зад вратата. Доволен, че е изпълнил това, което му бяха наредили, младият американец тръгна обратно към Бейзуотър Роуд и скоро спря такси, което го откара до Хийтроу.
Той едва бе завил зад ъгъла, когато човекът в паркираната кола слезе, прекоси улицата и влезе в блока. Живееше тук вече няколко седмици. Беше седял в колата само за да се увери, че младежът отговаря на описанието, което му бяха дали и че не го следят.
Мъжът вдигна падналия плик, качи се в асансьора, слезе на осмия етаж, влезе в апартамента си и го отвори. Изпита задоволство, докато четеше, а дъхът му излизаше със сумтене и свистене през изкривените проходи на носа му. Ървинг Мос държеше в ръцете си писмо, с последните, по негово мнение, инструкции.
В кенсингтънския апартамент утринта минаваше в мълчание. Напрежението беше почти осезаемо. В телефонната централа на Корк Стрийт, на Гровнър Скуеър, хората седяха приведени над апаратите в очакване Куин да каже нещо или пък МакКрей или Сам Самървил да отронят някоя дума. Говорителите мълчаха. Куин беше дал ясно да се разбере, че ако Зак не се обади, всичко е било напразно. Че ще трябва да започне щателно търсене на изоставена къща и труп.
Зак така и не се обади.
В десет и половина Ървинг Мос излезе от апартамента в Марбъл Арч, качи се на паркираната кола, която беше наел и се отправи към падингтънската гара. Брадата, която беше пуснал в Хюстън по време на планирането на операцията, променяше формата на лицето му. Канадският му паспорт беше изкусно подправен и му осигури безпроблемно влизане в Република Ирландия, а оттам, с ферибота — и в Англия. Шофьорската му книжка, също издадена в Канада, не предизвика съмнение при дългосрочното наемане на малката кола. Беше живял тихо и без да привлича внимание зад Марбъл Арч седмици наред, един от чужденците, повече от милион, в английската столица.
Той беше достатъчно вещ като агент, за да може да изчезне от полезрението в който и да е град. Освен това Лондон му беше познат. Знаеше как стават нещата тук, къде да отиде, за да получи това, което иска
