Счетоводителят си записа адреса и телефонния му номер.
— Ще трябва да говоря с генералния директор тук, а може би и с президента на банката в Ню Йорк, преди да предявим обвинение към Стийв Пайл. Стойте близо до телефона през следващите няколко дни.
Това, което и двамата не знаеха, беше, че в пристигналата сутринта куриерска торба от Рияд има поверително писмо от Стийв Пайл до намиращия се в Лондон генерален директор, отговарящ за банковите операции в чужбина.
Английската преса удържа на дадената дума. Радио Люксембург обаче предава от Париж, а френските слушатели за нищо на света не биха пропуснали разказа за първокласния скандал между техните англосаксонски съседи на запад.
Не се установи откъде всъщност бе изтекла информацията, освен че е била анонимно съобщена по телефона. Но лондонската служба направи необходимите проучвания и стана ясно, че тайнствеността на бедфордската полиция само е послужила като потвърждение. Денят бе беден откъм новини и съобщението намери място в емисията в четири часа.
Едва ли някой в Англия е слушал радио Люксембург, но корсиканецът чу предаването. Той подсвирна от изненада и тръгна да търси Зак. Англичанинът го изслуша внимателно, зададе му няколко допълнителни въпроса на френски и пребледня от гняв.
Куин вече знаеше и това бе добре дошло, защото имаше време да обмисли отговора си в случай, че Зак се обади. Което стана малко след седем часа вечерта. Зак беше бесен.
— Лъжливо копеле такова! Нали каза, че няма да има никакви каубойски истории от страна на полицията или който и да е друг. Всичко е било шибана лъжа…
Куин възропта, че не разбира за какво му говори Зак — щеше да изглежда много неубедително да знае всички подробности, без да му се припомни конкретния случай. С три гневни изречения Зак му обясни.
— Ама това няма нищо общо с теб — развика се Куин в отговор. — Жабарите пак нищо не са разбрали. Става дума за една провалена акция от страна на ББН. Нали знаеш тези рамбовци от Бюрото за борба с наркотиците — пак са се издънили. Изобщо не са търсили теб, а кокаин. Преди час тук беше един от Скотланд Ярд — направо му се драйфаше от цялата тая работа. За Бога, Зак, нали ги знаеш вестниците. Ако вярваш какво пишат, то Саймън досега е бил видян най-малко на осем хиляди различни места, а ти си бил хванат петдесет пъти…
Звучеше убедително. Куин разчиташе, че през последните три седмици Зак е чел какви ли не измислици в жълтата преса и че изпитва силно презрение към нея. В една кабина в линслейдското автобусно депо похитителят се успокои. Времето за разговор изтичаше.
— Моли се да не е вярно, Куин. Моли се да не е вярно — каза той и затвори.
Сам Самървил и Дънкан МакКрей бяха пребледнели от страх, когато разговорът свърши.
— Къде са тези проклети диаманти? — попита Сам.
Но най-лошото тепърва предстоеше. Както в повечето страни, така и в Англия има многобройни сутрешни радиопрограми, смесица от неангажиращото бърборене на водещия, поп-музика, новини и обаждания на слушатели. Новините са извадки от последните бюлетини на агенциите, набързо подготвени от млади заместник-редактори и тикани под носа на водещия. Темпът на тези предавания е такъв, че внимателното проверяване и потвърждаване от достоверни източници, което практикуват професионалните журналисти от „тежкарските“ неделни издания, е просто невъзможно.
Когато някакъв американец се обади в отдела за новини на предаването „Добро утро“ на радио „Сит“, на телефона се случи една стажантка, която по-късно със сълзи на очи обясняваше, че и през ум не й е минало да се усъмни в твърдението, че „говорещият бил аташе по печата от американското посолство и че новината, която съобщил, може да не е вярна“. Само след седемдесет секунди водещият с развълнуван глас прочете текста на съобщението.
Найджъл Крамър не го чу. Това направи дъщеря му.
— Татко — извика тя от кухнята, — днес ли ще ги хванете?
— Кого да хванем? — попита баща й, който обличаше палтото си в антрето. Служебната му кола чакаше пред входа.
— Нали знаеш… похитителите.
— Едва ли. Защо питаш?
— Така казаха по радиото.
Като че ли нещо удари Крамър силно в корема. Той се върна от вратата и влезе в кухнята. Дъщеря му мажеше филия с масло.
— Какво точно съобщиха по радиото? — попита той напрегнато.
Тя му каза — че днес щяла да бъде организирана размяната на Саймън Кормак срещу откуп и властите били сигурни, че всички похитители щели да бъдат заловени.
Крамър се завтече към колата, грабна микрофона на подвижната радиостанция и започна бързо да дава разпореждания, докато автомобилът летеше по пътя.
Твърде късно. Зак не бе чул съобщението, но то не убягна от вниманието на южноафриканеца.
9.
Зак се обади по-късно от обичайното време, в десет часа и двадесет минути вечерта. Ако предишния ден беше ядосан заради акцията в бедфордширската ферма, сега вече бе изпаднал в почти истеричен бяс.
Найджъл Крамър имаше достатъчно време да предупреди Куин, като се обади от колата си на път за Скотланд Ярд. Когато Куин постави слушалката върху телефона, Сам за пръв път го видя да дава израз на чувствата си. Той закрачи мълчаливо из апартамента, а двамата му помощници седяха и го наблюдаваха със страх. Те бяха чули основната част от обаждането на Крамър и имаха усещането, че всичко ще се провали.
От напрежението на самото очакване на разговор по специалната линия, без дори да се знае дали похитителите изобщо са чули радиопредаването или как ще реагират, ако са го слушали, на Сам започна да й се гади. Когато телефонът най-сетне иззвъня, Куин вдигна слушалката и отговори с присъщото му спокойствие и добро настроение. Зак дори не си направи труда да поздрави.
— Куин, американско копеле такова, този път наистина няма да ти се размине. Ти май ме вземаш за глупак, а? Само че глупакът си ти, приятелче. Щото ще изглеждаш същински глупак, когато погребваш Саймън Кормак.
Уплахата и учудването на Куин бяха убедително изиграни.
— Зак, какви, по дяволите, ги приказваш? Сега пък какво има?
— Не на мен тия — изкрещя похитителят и дрезгавият му глас започна да се повишава. — Ако не си чул новината, питай твоите приятелчета от полицията да ти кажат. И хич не ми разправяй, че туй било лъжа; излязло е от вашето тъпо посолство.
Куин убеди Зак да му каже какво е чул, въпреки че знаеше. Докато разказваше, Зак се поуспокои, а и времето му изтичаше.
— Зак, това е лъжа, измислица. Тръгнем ли да разменяме заложника, ще бъдем само ти и аз, друже. Сам, без оръжие. Никакви електронни джаджи, никакви номера, никакви ченгета, никакви войници. Както ти кажеш, където кажеш, когато кажеш. Само тъй ще се навия да дойда.
— Да, ама вече е късно. Щом твоите хора искат труп, ще го имат.
Беше готов да затвори. За последен път. Куин знаеше, че ако това стане, всичко ще свърши. Дни, седмици по-късно, някой някъде щеше да влезе в някоя къща или апартамент — чистачка, пазач, агент за продажба на недвижимо имущество — и щеше да го открие. Единствения син на президента, прострелян в главата или удушен, полуразложен…
— Зак, моля те, задръж още няколко секунди…
Пот се стичаше по лицето на Куин. За пръв път през изминалите двадесет дни голямото напрежение, на което беше подложен, пролича. Съзнаваше, че до провала остава само една крачка.
В кенсингтънската централа група техници на Телеком и полицейски служители бяха вперили очи в
