мониторите и слушаха безумните изблици по линията. На Корк Стрийт, под паважа на красивия Мейфеър, четирима души от MI5 не смееха да мръднат на столовете си, докато гневът се изливаше в стаята от високоговорителя, а ролките на магнетофона безшумно продължаваха да се въртят.
В подземието на американското посолство на Гровнър Скуеър се намираха двама техници от отдела за електронно наблюдение и проследяване и трима агенти на ФБР, плюс Лу Колинс от ЦРУ и представителят на ФБР Патрик Сеймър. Новината за сутрешното радиопредаване ги беше събрала тук, в очакване на нещо подобно на това, което слушаха и от което не им ставаше по-леко.
Фактът, че всички радиостанции в страната, включително и радио „Сити“, отделиха два часа за опровержение на лъжливото сутрешно обаждане, нямаше значение. На всички им беше ясно — изтичането на информация може да се отрича през цялото време, но това не променя нищо. Както беше казал Хитлер, хората вярват най-много на големите лъжи.
— Моля те, Зак, изчакай да се свържа лично с президента Кормак. Само двайсет и четири часа още. Или цялото това време ще отиде напразно. Президентът има власт да нареди на тези задници да се разкарат оттук и да остави всичко на теб и мен. Само ние двамата… само на нас може да се разчита да оправим нещата. Моля те, след тези двайсет дни, дай ми още един… Двайсет и четири часа, Зак, само двайсет и четири часа…
Настъпи мълчание. Някъде по улиците на Ейлсбъри, Бъкингамшир, един млад детектив се движеше нехайно към редицата от телефонни кабини.
— Утре по това време — каза Зак най-накрая и затвори.
Той излезе от кабината и току-що беше завил зад ъгъла, когато цивилният полицай приближи от съседната улица и погледна към кабините. Всички бяха празни. Осем секунди не му достигнаха, за да види Зак.
Куин остави слушалката, отиде до дългата кушетка, легна по гръб с ръце под главата и втренчи очи в тавана.
— Мистър Куин — нерешително се обади МакКрей. Въпреки неколкократните уверения, че може да пропуска „мистър“, стеснителният млад служител на ЦРУ продължаваше да се отнася към Куин като към свой учител.
— Млъквай — отсече Куин.
Съкрушеният МакКрей, който тъкмо се канеше да попита дали Куин не иска кафе, отиде в кухнята и все пак приготви за всички. В това време иззвъня третият, „обикновеният“ телефон. Обаждаше се Крамър.
— Е, всички чухме това — каза той. — Как се чувствате?
— Скапан — отговори Куин. — Научихте ли кой се е обадил в радиото?
— Все още не — каза Крамър. — Помощник-редакторката, която е приела съобщението, още е в полицейския участък в Холборн. Кълне се, че гласът е бил на американец, но как би могла да е сигурна? Твърди, че човекът звучал доста убедително, знаел какво се казва в такива случаи. Искате ли запис от предаването?
— Малко късно е вече — каза Куин.
— Какво смятате да правите? — попита Крамър.
— Да се моля. Ще измисля нещо.
— Желая ви успех. Сега трябва да отивам в Уайтхол. Ще поддържам връзка.
След това позвъниха от посолството. Сеймър. Поздравления за начина, по който Куин се беше справил… Ако можем нещо да направим… Това е проблемът, помисли си Куин — някой правеше твърде много шибани неща, та чак миришеше. Но не го каза.
Беше преполовил кафето си, когато стана от кушетката и се обади в посолството. В подземието веднага вдигнаха слушалката.
Отново Сеймър.
— Искам да ми осигурите връзка с вицепрезидента Одел по специална линия, която не се подслушва — каза той — и то веднага.
— Ъ-ъ-ъ, виж, Куин, вече съобщихме на Вашингтон какво стана тук. Ще получат ленти със записите всеки момент. Мисля, че ще е по-добре първо да ги чуят и да обсъдят…
— Ако до десет минути не ме свържете с Майкъл Одел, сам ще му се обадя по откритата линия — каза Куин спокойно.
Сеймър се замисли. Обаждането по откритата линия беше опасно. АНС можеше да го засече със сателитите си. Британската правителствена служба по комуникациите също щеше да го прихване, както и руснаците…
— Ще му се обадя и ще го помоля да говори с теб — каза Сеймър.
Десет минути по-късно Одел беше на телефона. Във Вашингтон беше 6 часа и 15 минути сутринта и той все още се намираше в жилището си в Обсерваторията. Но го бяха събудили половин час преди това.
— Куин, какво, по дяволите, става там? Току-що чух някакви глупости за лъжливо обаждане до радиото…
— Господин вицепрезидент — каза Куин без да повишава глас, — има ли някъде край вас огледало?
Одел замълча озадачено.
— Да, има.
— Ако се огледате в него, ще видите носа на лицето си, нали?
— Чакай, това пък какво е? Е, добре, виждам носа на лицето си.
— Също така сигурно, както виждате носа си, Саймън Кормак ще бъде убит до двайсет и четири часа…
Той замълча, за да даде възможност на поразения мъж седнал на ръба на леглото си във Вашингтон, да осъзнае добре думите му.
— Ако не…
— Добре, Куин, давай направо.
— Ако диамантите с пазарна цена два милиона долара не са в ръцете ми утре до изгрев слънце, лондонско време. Този разговор се записва, за протокола. Приятен ден, господин вицепрезидент.
Той постави слушалката обратно. В другия край на линията вицепрезидентът на Съединените американски щати в продължение на няколко минути използва такива изрази, които щяха да го лишат от гласовете на пуританското мнозинство, ако тези почтени граждани можеха да го чуят отнякъде. Когато свърши, той се обади на телефонния оператор.
— Свържете ме с Мортън Станърд — каза той. — В дома му, където и да се намира. Само ме свържете с него.
Анди Ланг беше изненадан, че го потърсиха толкова скоро. Срещата беше насрочена за 11 часа преди обяд и той пристигна десет минути по-рано. Въведоха го, но не в офиса на главния счетоводител, а в този на генералния директор. Главният счетоводител седеше до директора. Високопоставеният служител посочи на Анди Ланг стол срещу бюрото му. След това стана, отиде до прозореца, загледа се за малко в покривите на Сити, обърна се и заговори. Тонът му беше мрачен и леденостуден.
— Вчера, мистър Ланг, сте посетили моя колега, след като сте напуснали Саудитска Арабия по някакъв съмнителен начин и сте отправили сериозни обвинения, поставящи под съмнение почтеността на мистър Стийв Пайл.
Ланг се притесни. Мистър Ланг? Къде остана „Анди“? В банката винаги се обръщаха един към друг на малки имена, част от семейната атмосфера, на която Ню Йорк държеше.
— И представих голям брой компютърни разпечатки в подкрепа на това, което открих — каза той предпазливо, но със свито сърце. Имаше нещо нередно в цялата работа.
Генералният директор махна презрително с ръка при споменаването на доказателствата, представени от Ланг.
— Пак вчера, аз получих подробно писмо от Стийв Пайл. Днес проведох с него доста дълъг разговор по телефона. За мен, както и за главния счетоводител тук, е съвсем ясно, че вие сте мошеник, Ланг, и освен това сте вършили злоупотреби.
Ланг не можеше да повярва на ушите си. Той потърси с поглед подкрепа от счетоводителя. Човекът гледаше в тавана.
