— Шефе, имаме компания.
От всички страни на падината към фермата се спускаха петдесетина човека в сини униформи и ботуши, някои водеха на ремъци елзаски овчарки. Ротвайлерът гневно залая по кучетата и хората от колибата си в двора. По пътеката към сградата подскачаше бял Рейндж Ровър със сини надписи, който спря на десетина метра от разбитата врата. От него слезе мъж на средна възраст със синя униформа с блестящи сребристи копчета и нашивки, с кепе на главата. Без да каже дума, той мина през антрето и влезе в кухнята, където бяха пленниците.
— Добре, може да се заемете с тях — заяви Браун. — Той е тук някъде. И тези отрепки знаят къде е.
— Всъщност — каза мъжът в синьо — кои сте вие?
— А, разбира се — Кевин Браун извади служебната си карта, издадена от ФБР.
Англичанинът я разгледа внимателно и му я върна.
— Вижте — каза Браун — ние просто…
— Вие просто, мистър Браун — прекъсна го началникът на полицията в Бедфордшир със смразяващо негодувание, — провалихте най-голямата досега операция срещу производителите и разпространителите на наркотици в тази страна, която едва ли пак ще се повтори. А сега, бъдете добър да се върнете в Лондон.
В това време Стийв Пайл се намираше в офиса на мистър Ал Харун в Джеда. Той беше долетял след едно тревожно обаждане.
— Какво точно е взел? — попита той за четвърти път.
Мистър Ал Харун повдигна рамене. Тези американци бяха по-лоши и от европейците — винаги препираха.
— Уви, не съм специалист по такива машини — отговори той, — но нощният пазач ми докладва…
Той се обърна към пазача и заговори бързо на арабски. Човекът отговори, разпервайки ръце, за да покаже големината на нещо.
— Казва, че през нощта, когато върнах паспорта на мистър Ланг, той прекарал доста време в компютърната зала и си тръгнал на разсъмване с един топ разпечатки. Дошъл на работа в обичайното време, но без тях.
Стийв Пайл се върна в Рияд силно обезпокоен. Да помага на правителството и страната си беше хубаво нещо, но при една вътрешна финансова ревизия никой не би оценил това. Той поиска спешно да се срещне с полковник Истърхаус.
Полковникът го изслуша спокойно и кимна няколко пъти.
— Смятате ли, че се е добрал до Лондон? — попита той.
— Не знам как би могъл да го направи, но къде другаде, по дяволите, би могъл да бъде?
— Хм, мога ли да получа достъп до централния ви компютър?
Истърхаус прекара четири часа пред централния компютър в Рияд. Работата не беше трудна, тъй като разполагаше с всички кодове за достъп. Когато приключи, намиращите се в компютъра отчети бяха изтрити, а на тяхно място записани други.
Още сутринта, много преди да пристигне писменият рапорт, по телефона от Бедфорд докладваха на Найджъл Крамър за случилото се. Когато се обади на Патрик Сеймър в посолството, той беше почервенял от гняв. Браун и хората му все още не се бяха върнали.
— Патрик, винаги сме поддържали страшно добри отношения, но това е безобразие. За какъв, по дяволите, се мисли той? Къде, по дяволите, смята, че се намира?
Сеймър се видя в чудо. Той бе прекарал три години, стремейки се да развива между Бюрото и Скотланд Ярд отличното сътрудничество, което бе наследил от Даръл Милс. Бе взимал участие в семинари, организирани в Англия и бе съдействал за изпращането на старши служители от Столичната полиция в Хувър Билдинг, за да спомогне за създаването на онези лични приятелства, за които по време на криза не съществуват препятствия.
— Какво точно е станало в тази ферма? — попита той.
Крамър се успокои и му разказа. Преди няколко месеца в Скотланд Ярд бе постъпила информация, че една от бандите, занимаващи се с наркотици, се е заела да организира голям удар в Англия. След продължително разследване било установено, че базата им се намира в старата ферма. Хора от групата за тайно проследяване, числяща се към неговия отдел за специални операции, със съдействието на бедфордската полиция, бяха наблюдавали какво става там в продължение на седмици. Човекът, когото търсеха, бе родом от Нова Зеландия — един от бароните в бизнеса с хероин. Имали основания да смятат, че той скоро ще пристигне с голяма пратка кокаин, предназначен за преработка, пакетиране и разпространение. Лошото бе, че при това положение той никога вече нямаше да припари край фермата.
— Съжалявам, Патрик, но ще се наложи да помоля министъра на вътрешните работи да изиска от Вашингтон да го върнат обратно.
— Е, направи го, щом трябва — каза Сеймър. А докато поставяше слушалката върху телефона, си мислеше: „Колкото по-скоро, толкова по-добре!“
Крамър трябваше да свърши и нещо по-належащо. Не биваше да допусне историята да се появи във вестниците или пък по радиото и телевизията. Тази сутрин му се наложи да разчита на проявата на добра воля от страна на доста собственици и редактори на вестници и радио-телевизионни компании.
Комисията във Вашингтон получи доклада на Сеймър на първото за деня заседание — в 7 часа сутринта.
— Вижте, той просто е попаднал на първокласна следа и е действал докрай — протестира Филип Кели.
Дон Едмъндс му хвърли предупредителен поглед.
— Трябвало е да поиска съдействие от Скотланд Ярд — заяви държавният секретар Джим Доналдсън. — Не желаем точно сега да влошаваме отношенията си с англичаните. Какво, по дяволите, да кажа на сър Хари Мариот, когато поиска Браун да бъде отзован?
— Слушайте — заяви министърът на финансите Рийд, — защо да не предложим компромис? Браун се е престарал и ние съжаляваме за това. Но сме уверени, че Куин и англичаните ще уредят освобождаването на Саймън Кормак в най-скоро време. Когато това стане, ще ни бъде необходима охраняваща група, която да доведе момчето у дома. Браун и неговите хора трябва да останат няколко дни, за да изпълнят тази задача. Да кажем, до края на седмицата.
Доналдсън кимна.
— Да, сър Хари може би ще приеме това. Впрочем, как е президентът?
— Живнал е — каза Одел. — Почти оптимистично настроен. Преди час му съобщих, че Куин е получил още едно доказателство, че Саймън е жив и здрав — той за шести път кара похитителите да докажат това. Какво става с диамантите, Мортън?
— Ще бъдат готови до довечера.
— Осигурете един бърз самолет. Да бъде готов за полет — каза вицепрезидентът Одел.
Министърът на отбраната Станърд кимна и си записа.
Анди Ланг бе най-после приет от главния счетоводител веднага следобед същия ден. Човекът също бе американец и през последните три дни беше направил обиколка на всички европейски клонове.
Той изслуша сдържано и с все по-нарастващо изумление разказа на младия банков служител от Джеда и прегледа с окото на опитен специалист компютърните разпечатки, които лежаха на бюрото му. Когато свърши, се отпусна на стола си, изду бузи и шумно издиша.
— Мили Боже, това са наистина много сериозни обвинения. И по всичко личи, че не са безпочвени. Къде сте отседнали в Лондон?
— Все още разполагам с апартамент в Челси — каза Ланг. — Като пристигнах, отседнах там. За щастие наемателите се бяха изнесли преди две седмици.
