четиридесет хиляди диаманта. Ако са по половин карат — шестнайсет хиляди. Твърде много, за да бъдат осигурени бързо. В момента трима души изкупуват всичко налично, като се стараят да не привличат излишно внимание.
— Какъв е крайният срок? Кога диамантите ще могат да бъдат изпратени?
— Още един, може би два дни — отвърна военният министър.
— Най-много, Мортън — изръмжа Одел. — Сделката е уредена. Не можем да караме момчето и баща му да чакат повече.
— В момента, в който бъдат събрани, претеглени и проверени дали са истински, ще ги имате — каза Станърд.
На следващата сутрин един от хората на Кевин Браун му се обади по телефона в посолството.
— Май ударихме шестица от тотото, шефе — каза той кратко.
— Нито дума повече по телефона, момчето ми. Вдигай си задника и пристигай скоро тук. Ще ми кажеш каквото имаш очи в очи.
Агентът се върна в Лондон по обед. Това, което разказа, беше повече от интересно.
На изток от градовете Бигълсуейд и Санди, които са разположени по магистрала А-1 от Лондон на север, графство Бедфордшир граничи с Кеймбриджшир. Районът се пресича само от второкласни и междуселски пътища, в него няма големи градове и е предимно земеделски. Около границата между двете графства се намират само няколко селца със старинни английски имена като Потън, Тадлоу, Реслингуърт и Гамлингей.
Между две от тези селца, край утъпкан коларски път, в една падинка се намира стара ферма, частично разрушена от пожар, на която едното крило все още е обитаемо.
Преди два месеца агентът беше успял да научи, че фермата била наета от „любители на пасторалния живот“, които искали да се обърнат отново към природата, да живеят просто и да се занимават с грънчарство и кошничарство.
— Интересното е — заяви агентът, — че са платили наема в брой. Не продават кой знае колко грънци, а поддържат два джипа, скрити в хамбара и не допускат никого да припари до тях.
— Как се казва това място?
— Грийн Медоу Фарм, шефе.
— Добре, все още имаме доста време до смрачаване, ако не се моткаме тук. Хайде да идем да хвърлим един поглед на Грийн Медоу Фарм.
До здрачаване оставаха два часа, когато Кевин Браун и агентът паркираха колата си при отбивката до фермата и изминаха останалото разстояние пеш. Следвайки указанията на агента, те се придвижваха внимателно, като използваха дърветата за прикритие, докато излязат над падината. Оттам пропълзяха последните десетина метра до едно възвишение и погледнаха надолу. Фермата се намираше в ниското, опожареното й крило се чернееше в есенния следобед, а от прозорец в другото крило се виждаше блещукане като от газена лампа.
Докато наблюдаваха, от фермата излезе едър мъжага и хлътна в един от трите хамбара. Забави се там около десет минути и след това се върна обратно. Браун огледа стопанските постройки със силен бинокъл. По пътеката вляво от тях се появи мощен японски джип. Той спря пред фермата и от него слезе един мъж. Огледа се внимателно наоколо, търсейки признаци на движение из падината. Нищо не помръдваше.
— По дяволите — промълви Браун. — Рижа коса, очила.
Шофьорът на джипа влезе във фермата и след няколко минути излезе със здравеняка. Този път със себе си водеха един огромен ротвайлер. Влязоха в същия хамбар, останаха там десетина минути и се върнаха обратно. Здравенякът вкара джипа в друг от хамбарите и затвори вратите.
— Селско грънчарство друг път — каза Браун. — Крият нещо или някого в този скапан хамбар. Залагам две срещу едно, че там има един младеж.
Те се изтеглиха обратно към дърветата. Започваше да се стъмнява.
— Вземи одеалото от багажника — каза Браун. — Оставаш тук. Ще следиш какво става през нощта. Аз ще се върна с останалите преди изгрев слънце, ако изобщо в тази проклета страна има слънце.
В другия край на падината, в клоните на огромен дъб, се спотайваше неподвижно един мъж в маскировъчна униформа. Той също разполагаше с мощен бинокъл и беше забелязал движението между дърветата отсреща. Докато Кевин Браун и неговият агент се смъкваха по хълма към горичката, той извади от джоба си портативна радиостанция и проведе няколкосекунден тих, напрегнат разговор. Беше 28 октомври, деветнадесет дни откакто Саймън Кормак бе отвлечен и седемнадесет, откакто Зак се бе обадил за първи път в апартамента в Кенсингтън.
Тази вечер той отново се обади, скрит сред тълпата забързани минувачи в центъра на Лугън.
— Какво става, Куин? Минаха цели три шибани дни.
— Хей, Зак, спокойно. Заради диамантите е. Сгащи ни натясно, друже. Трябва бая време, докато ги съберат. Натиснах ги ония във Вашингтон — яко ги натиснах, ти казвам. Здраво се напъват, ама по дяволите, Зак — двайсет и пет хиляди камъка са туй — всички истински, че и да не могат сетне да бъдат разпознати — доста време…
— Добре, добре, ти им кажи, че им давам още два дни — иначе ще си получат момчето в торба. Тъй им кажи.
Той затвори. По-късно експертите щяха да кажат, че нервите му вече не издържат. Наближаваше състояние, в което би се изкушил да посегне на момчето от безсилие или защото смяташе, че по някакъв начин му е бил погоден номер.
Кевин Браун и хората му бяха добре обучени и въоръжени. Те приближиха по двойки откъм четирите посоки, от които фермата можеше да бъде нападната. Двама заобиколиха пътя, като притичваха от прикритие към прикритие. Останалите три двойки се промъкнаха безшумно от горичката. Времето беше идеално избрано — преди зазоряване, когато светлината лъже, а охраната е с притъпена бдителност — часът на преследвачите.
Изненадата беше пълна. Чък Моксън и партньорът му се промъкнаха до тайнствения хамбар. Моксън преряза катинара, а колегата му се претърколи вътре и скочи на крака с изваден пистолет. Като се изключи един дизел-генератор, нещо, което приличаше на грънчарска пещ и тезгях, по който бяха пръснати колби и епруветки, хамбарът беше празен. Браун и останалите шестима, които атакуваха фермата, имаха по-голям успех.
Две двойки нахълтаха през прозорците, като пометоха стъклата и рамките по пътя си, скочиха веднага на крака и без да спират, се втурнаха нагоре по стълбите към спалните.
Браун и останалите двама влязоха през входната врата. Разбиха с чук бравата и се озоваха вътре.
Здравенякът спеше на един стол край тлеещото огнище в дългата кухня. Неговата задача беше да дежури през нощта, но скуката и умората си бяха казали думата. При звука на удара по вратата той скочи от стола и посегна към една дванайсеткалибрена ловна пушка, която лежеше върху дървената маса. Почти успя да я грабне. В този момент на вратата се появи едър, ниско подстриган мъж, който беше насочил колта си право в гърдите му и извика „Не мърдай!“. Здравенякът се изплю и вдигна ръце.
На горния етаж червенокосият спеше заедно с единствената жена в групата. Двамата се събудиха от звука на строшените прозорци и разбитата входна врата. Жената изпищя, мъжът се втурна към вратата на спалнята и посрещна първия от агентите на ФБР на площадката пред стаята. Разстоянието беше твърде малко за стрелба; двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха надолу в тъмнината, докато вторият американец успя да различи кой кой е и удари силно рижия по главата с дръжката на колта си.
Четвъртият член на групата от фермата, все още примигващ сънливо, беше изведен от стаята му няколко секунди по-късно. Беше слабоват, кльощав младеж с дълга права коса. Всички агенти от ФБР имаха фенерчета на коланите си. Претърсването на останалите стаи им отне две минути. Освен четиримата задържани, в къщата нямаше никой друг. Кевин Браун нареди да ги отведат в кухнята, където бяха запалили няколко лампи. Огледа ги с презрение.
— Е, къде е хлапето? — запита той.
Един от хората му погледна през прозореца.
