устройства. Диаманти. Слушай сега…
Той говори в продължение на още десет секунди и затвори. Куин не си водеше никакви бележки. Нямаше нужда. Всичко се записваше на магнетофонна лента. Засякоха обаждането — този път от една телефонна кабина в редица от три, в Сафрън Уолдън, пазарно градче в западен Есекс, съвсем близо до магистрала М-11 от Лондон за Кембридж. Изпратеният цивилен полицай стигна до кабините за три минути, но всички бяха празни. Зак се бе стопил в тълпата.
По същото време Анди Ланг обядваше в стола на клона на ИБСА в Джеда. Заедно с него на масата седеше неговият приятел и колега мистър Амин — пакистанец, който завеждаше банковите операции.
— Доста съм озадачен, приятелю — каза младият пакистанец. — Имаш ли представа какво става?
— Не знам — отговори Ланг. — Може би ти ще ми кажеш.
— Нали знаеш пощенската торба, която ежедневно пътува оттук до Лондон? Трябваше спешно да изпратя писмо с документи. Нуждаех се от бърз отговор. Кога ли ще пристигне — питах се аз. Защо все още не е дошъл? Обадих се лично в куриерския отдел и ги попитах защо отговорът все още не е пристигнал. А те ми казаха нещо странно.
Ланг постави ножа и вилицата си върху чинията.
— И какво е то, стари приятелю?
— Отговориха ми, че всичко пристига със закъснение. Всички пакети оттук за Лондон били отклонявани в риядския клон за един ден, преди да продължат нататък.
Ланг загуби апетит. Нещо го глождеше в стомаха, но то не беше глад.
— Казаха ли откога е така?
— От една седмица, доколкото си спомням.
Ланг излезе от стола и се запъти към офиса си. На бюрото му лежеше съобщение от директора на клона мистър Ал Харун. Мистър Пайл желаел незабавно да се срещне с него в Рияд.
Едва успя да хване следобедния полет. По пътя щеше да се изяде от яд. Ако беше знаел, че ще стане така, щеше да изпрати доклада си с обикновена поща… Беше го адресирал лично до главния счетоводител, а писмо с такъв адресат, още повече надписано с характерния му почерк, щеше да се набие в очите на Стийв Пайл от цял километър. Ланг беше въведен в офиса на Пайл веднага след като банката приключи работа с клиенти.
Найджъл Крамър намина да види Куин по обед лондонско време.
— Уговорили сте размяна за два милиона долара — каза той.
Куин кимна.
— Моите поздравления — продължи Крамър. — Тринайсет дни е доста кратък срок за такъв случай. Между другото, нашият психоаналитик прослуша днешния разговор. Той е на мнение, че Зак не се шегува, че е под голямо напрежение и че вече му се иска да се сложи край на всичко.
— Ще трябва да почака още няколко дни — каза Куин. — Всички ще трябва да почакаме. Нали чухте, че иска диаманти вместо пари в брой. Ще е нужно време, докато ги съберат. Някакви данни за скривалището им?
Крамър поклати глава.
— Боя се, че не разполагаме с никакви. Проверихме всички къщи, дадени под наем. Или са в някоя необитаема сграда, или са купили проклетата къща. Или пък някой им е отстъпил за временно ползване.
— Нямате ли възможност да проверите закупените къщи? — запита Куин.
— Боя се, че нямаме. Броят на закупените и продадени къщи в югоизточна Англия е огромен. Има хиляди, закупени от чужденци, чуждестранни корпорации или компании, които са упълномощили адвокати, банки и прочие да действат от тяхно име при сключването на такива сделки. Като този апартамент например.
Той се опитваше да подразни Лу Колинс от ЦРУ, който слушаше.
— Между другото, говорих с един от моите хора в района на Хатън Гардън. Той се свързал с негов познат, занимаващ се с търговия на диаманти. Какъвто и да е Зак, той разбира от диаманти. Или някой от съучастниците му. Това, което иска, може лесно да се закупи и още по-лесно да се продаде. И не е тежко. Около килограм, може би малко повече. Мислили ли сте как ще стане размяната?
— Разбира се — каза Куин. — Бих искал да я осъществя сам. И никакви скрити микрофони за подслушване — те сигурно ще се сетят да проверят. Мисля, че няма да доведат Саймън на мястото на срещата, тъй че все още ще съществува опасност той да загине, ако открият че са им скроили някой номер.
— Не се безпокойте, мистър Куин. Разбира се, ние искаме да ги пипнем, но зная какво имате предвид. От наша страна няма да има никакви номера или прояви на излишно геройство.
— Благодаря ви — отвърна Куин.
Той се ръкува със служителя от Скотланд Ярд, който си тръгваше, за да докладва пред комисията КОБРА в един часа как напредва разследването.
Кевин Браун прекара сутринта усамотен в офиса си в подземието на посолството. Когато магазините отвориха, той изпрати двама души от екипа си на покупки по съставен от него списък, който включваше: голямомащабна карта на областта северно от Лондон с радиус 80 километра във всички посоки, лист прозрачно найлоново фолио със същите размери, обозначителни карфици и разноцветни моливи. Той събра хората си и разстла найлоновото фолио върху картата.
— Добре, дайте да видим сега тези кабини, откъдето се обажда онзи плъх. Чък, прочети ги една по една.
Чък Моксън погледна списъка.
— Първо обаждане от Хитчин, графство Хартфордшир.
— Така, ей го тука Хитчин. — Той заби една карфица в картата.
Зак се бе обадил осем пъти за тринадесет дни — деветото обаждане предстоеше. Браун заби по една карфица на всяко място, където беше засечено обаждане. Малко преди десет часа един от двамата агенти на ФБР в подслушвателния пост показа глава през вратата.
— Току-що се обади пак. Заплаши, че ще отсече пръстите на Саймън със секач.
— Майка му стара — изруга Браун. — Оня глупак Куин ще провали всичко. Знаех си аз. Откъде се обади?
— От някакво място Сафрън Уолдън — отговори младият човек.
Когато и деветте карфици бяха поставени по местата им, Браун очерта периметъра на зоната, която обграждаха. Получи се силно начупена фигура, в която влизаха части от пет графства. След това взе една линия и съедини по диагонал най-отдалечените места във всяка една посока. Приблизително в центъра на фигурата се образува плетеница от пресечени линии. Най-отдалечената на югоизток точка беше Грейт Дънмоу, Есекс; на север — Сейнт Ниотс, Кеймбриджшир; и на запад — Милтън Кейнс в Бъкингамшир.
— Най-гъсто пресечени линиите са ей тук — посочи Браун с пръст — малко по на изток от Бигълсуейд, графство Бедфордшир. От тази зона не се е обаждал изобщо. Защо?
— Да не би да е твърде близо до скривалището им? — обади се един от хората му.
— Може и така да е, моето момче, може и така да е. Слушайте сега, искам да отидете в тези два града, Бигълсуейд и Санди — те са най-близо до географския център на мрежата. Идете там и посетете всички посредници при продажба на недвижими имоти. Дръжте се като бъдещи клиенти, които искат да наемат усамотена къща, за да пишат книга или нещо такова. Отваряйте си хубаво ушите какво казват — може някоя къща скоро да се освободи, или пък, ако сте се обадили преди три месеца, щели да ви намерят точно каквото ви трябва, ама някой друг вече я е наел. Разбрахте ли?
Всички кимнаха.
— Да се обадим ли на мистър Сеймър, че тръгваме? — попита Моксън. — Искам да кажа, може Скотланд Ярд да са ходили вече там.
— Не берете грижа за мистър Сеймър — успокои ги Браун. — С него няма да имате проблеми. А пък английските ченгета може и да са ходили там, ама да са пропуснали нещо. И да са, и да не са, добре ще е и
