ние да проверим.
Стийв Пайл поздрави Ланг, като се опитваше да бъде сърдечен.
— Аз… ъ-ъ-ъ… те извиках тук, Анди, защото получих известие от Лондон, че искат да се срещнат с теб. Изглежда става дума за повишение.
— Сигурно — каза Ланг. — А може би молбата на Лондон е свързана с един доклад, който им изпратих, а те изобщо не са го получили, тъй като е бил задържан в същия този офис?
Пайл престана да се преструва.
— Така значи. Умен си, може би по-умен, отколкото смятах. Но се месиш в неща, които не те засягат. Опитах се да те предупредя, но не — ти предпочете да се правиш на частен детектив. Е, ще ти го кажа направо — аз те връщам обратно в Лондон. Не ти е мястото тук, Ланг. Не съм доволен от работата ти. Заминаваш си. Край. Имаш на разположение седем дни да приведеш нещата си в ред. Билетът ти вече е резервиран. Седем дни от днес.
Ако беше по-възрастен и по-опитен, Анди Ланг вероятно щеше да изиграе козовете си по-умело. Но той беше вбесен, че човек с положението на Пайл в банката краде от парите на клиентите за собственото си облагодетелстване. Освен това, като всички млади и нетърпеливи хора, Анди беше убеден, че справедливостта ще възтържествува. Той тръгна към вратата.
— Седем дни? Та да имате достатъчно време да си уредите игрите е Лондон? Няма да я бъде тая. Щом искате, ще си замина, но ще тръгна още утре.
Успя да хване последния нощен полет за Джеда. Когато пристигна, се отправи направо към банката. Държеше паспорта си в най-горното чекмедже на бюрото, заедно с други по-ценни документи; апартаментите на европейците в Джеда често биваха обирани и в това отношение банката беше по-сигурно място. Предполагаше поне, че е така. Паспортът му липсваше.
Тази нощ четиримата похитители са скараха.
— По-тихо, по дяволите! — изсъска Зак няколко пъти. — Baissez les voix, merde.
Той знаеше, че търпението на съучастниците му се изчерпва. Винаги беше рисковано, когато се налагаше да използва хора като тези тримата. След възбудата на отвличането край Оксфорд те бяха принудени да стоят ден и нощ в къщата, наливаха се с бира от кутии, която той беше купил от един супермаркет, пазеха се през цялото време никой да не ги види и слушаха безбройните позвънявания на вратата, преди посетителите да си тръгнат. Напрежението върху тях беше голямо, а не бяха хора с достатъчно умствен „багаж“, за да прекарват времето, четейки книги. Корсиканецът по цял ден слушаше поп-предавания на френски език, прекъсвани от време на време от новини. Южноафриканецът непрекъснато си подсвиркваше фалшиво една и съща песен — „Sarie Marais“. Белгиецът гледаше телевизия, без да разбира нито дума. Най-много му харесваха анимационните филми.
Кавгата беше по повод решението на Зак да приключи сделката с парламентьора Куин при откуп от два милиона долара.
Корсиканецът се възпротиви и тъй като и двамата говореха френски, белгиецът беше склонен да го подкрепи. На южноафриканеца му беше дошло до гуша, искаше да се прибере у дома и беше съгласен със Зак. Главният довод на корсиканеца бе, че могат да продължат да се спотайват колкото си искат. Зак знаеше, че това не е вярно, но добре разбираше, че ще си навлече големи неприятности, ако им каже, че започват да проявяват признаци на пренапрежение и едва ли ще могат да издържат повече от шест дни побъркваща скука и бездействие.
Той ги усмири и ги успокои като им каза, че са свършили отлична работа и след няколко дни всички ще бъдат много богати. Мисълта за парите уталожи страстите и те престанаха да недоволстват. За разлика от останалите трима, неговият проблем бе не скуката, а нервното напрежение. Всеки път, когато шофираше голямото Волво по оживените магистрали, той бе наясно, че дори една случайна полицейска проверка, едно одраскване на чужда кола или моментно невнимание от негова страна и край отворения прозорец на Волвото ще се надвеси полицай, който ще бъде твърде озадачен от факта, че Зак е с перука и фалшиви мустаци. Маскировката му вършеше работа по пълните с хора улици, но нямаше да му помогне на толкова близко разстояние.
Всеки път, когато влизаше в някоя телефонна кабина, си представяше, че нещо може да се обърка, че могат да засекат обаждането по-бързо от обикновено, че някой цивилен полицай се намира на две крачки от мястото и когато го уведомят по радиостанцията му, веднага ще тръгне към кабината. Зак имаше пистолет и знаеше, че ще трябва да го използва, за да се измъкне. Ако направеше това, трябваше да зареже Волвото, което винаги паркираше няколкостотин метра по-далеч, и да се измъкне пеш. Някой случаен минувач можеше дори да се опита да го спре. Беше стигнал дотам, че всеки път когато видеше полицай, обикалящ оживените улици в близост до кабината, която бе решил да използва, стомахът му се свиваше.
— Иди дай на оня пикльо да вечеря — каза той на южноафриканеца.
Бяха изминали петнадесет дни, откакто Саймън Кормак се намираше в подземната килия и тринадесет, откакто бе отговорил на въпроса за леля Емили и бе разбрал, че баща му се опитва да го измъкне. Едва сега бе започнал да разбира какво значи пълна самота и се чудеше как някои хора са успявали да преживеят месеци и дори години по този начин. В затворите на Запад осъдените и затворени в единични килии разполагаха поне с материали за писане, книги, понякога с телевизор, с нещо, което да отвлича вниманието им. Тук нямаше нищо. Но той беше упорит и бе решил да не се предава.
Редовно се занимаваше с физически упражнения, стремейки се всячески да преодолее затворническата летаргия, правеше лицеви опори и бягаше на място по няколко пъти на ден. Все още беше с маратонките, чорапите и шортите за бягане и предполагаше, че мирише отвратително. Използваше тоалетната кофа внимателно, като се стараеше да не цапа пода и беше благодарен, че я сменят през ден.
Храната беше еднообразна, най-вече пържена или студена, но му стигаше. Не разполагаше със самобръсначка, разбира се, и лицето му бе обрасло с рядка брада. Косата му бе пораснала; той се опитваше да я разресва с пръсти. Беше помолил и след време му бяха донесли пластмасова кофа със студена вода и гъба. Никога не си бе давал сметка колко благодарен може да бъде човек за възможността да се измие. Беше се съблякъл и промушил шортите си на известно разстояние по веригата, за да останат сухи, а след това се бе обтрил енергично с гъбата от глава до пети, за да се почисти. Но не се опита да избяга. Невъзможно беше да счупи веригата, а вратата беше масивна и се затваряше с резе отвън. Стремеше се умът му да бъде постоянно зает с нещо между упражненията. Рецитираше всяко стихотворение, за което можеше да се сети, представяше си, че диктува автобиографията си на невидим стенограф, като се опитваше да си спомни всичко, което му се беше случило през двадесет и една годишния му живот. И си мислеше за дома, за Ню Хейвън, за Нантъкет, за Йейл и за Белия дом. Какво ли правеха майка му и баща му? Надяваше се да не се притесняват за него, но беше сигурен, че се тревожат. Ако можеше някак да им каже, че е добре, в отлична форма като се има предвид… По вратата на килията отекнаха три силни удара. Той протегна ръка към качулката и я надяна. Беше време за вечеря, а може би за закуска?
Същата вечер, но след като Саймън Кормак беше заспал, а Сам лежеше в прегръдките на Куин, докато магнетофонът равномерно „дишаше“ в контакта на стената, пет часови зони на запад — в Белия дом — се събра правителствената комисия. Освен обичайните членове на кабинета и шефове на министерства присъстваха още Филип Кели от ФБР и Дейвид Вайнтрауб от ЦРУ.
Те прослушаха лентите със записи на телефонните обаждания на Зак до Куин — дрезгавия глас на английския престъпник и провлачения миролюбив говор на американеца, който се опитваше да го успокои — както правеха почти всеки ден от две седмици насам.
Когато Зак свърши, Хюбърт Рийд беше пребледнял от възмущение.
— Господи — каза той, — с чук и секач! Този човек е истинско животно.
— Да, вече разбрахме това — отвърна Одел. — Сега поне откупът е уговорен. Два милиона долара. В диаманти. Някакви възражения?
— Никакви — каза Джим Доналдсън. — Държавата ще ги плати, щом става дума за сина на президента. Само съм учуден, че за това бяха нужни две седмици.
— Всъщност доста бързо за такъв случай, поне така ми обясниха — заяви министърът на правосъдието Бил Уолтърс.
