Дон Едмъндс от ФБР потвърди с кимване на глава.
— Искате ли да изслушаме останалото, имам предвид лентите от апартамента? — попита вицепрезидентът Одел.
Никой не изяви желание.
— Какво мислите по това, което мистър Крамър от Скотланд Ярд каза на Куин? Някакви коментари от вашите хора?
Дон Едмъндс погледна с крайчеца на окото си Филип Кели, но отговори от името на Бюрото.
— Нашите хора в Куонтико са съгласни с английските си колеги — каза той. — Търпението на Зак е почти изчерпано, иска да приключи сделката и да направи размяната. Напрежението в гласа му започва все по-ясно да личи, вероятно за това са и тези заплахи. Освен това те са съгласни с тамошните аналитици и за още нещо. А именно, че Куин изглежда е успял да създаде у това животно Зак усещането за някакво съпричастие. Изглежда усилията му, за които бяха необходими тези две седмици — той погледна към Джим Доналдсън докато говореше — да създаде впечатлението, че той единствен се опитва да помогне на Зак, а всички ние — тук и отвъд океана — сме „мръсниците“, които създават пречки, са се оказали успешни. Зак изпитва известно доверие към Куин, но само към него. Това може да се окаже решаващо за безопасната размяна. Поне така смятат гласовите аналитици и психиатрите.
— Господи — забеляза с отвращение Джим Доналдсън. — И това ако е работа — да се опитваш да придумаш отрепка като този Зак.
Дейвид Вайнтрауб, който до този момент безмълвно се взираше в тавана, погледна към държавния секретар. За да запазят тези политици постовете си, би могъл да им каже, но не го стори, той и колегите му бяха принудени да се разправят с типове, които по нищо не отстъпваха на Зак.
— Е, добре — заяви Одел. — Започваме работа по сделката. Това поне зависи от нас в Америка, така че хайде да не протакаме. Лично аз смятам, че този мистър Куин свърши добра работа. Ако той успее да върне момчето живо и здраво, ще му бъдем безкрайно задължени. А сега за диамантите. Откъде ще ги вземем?
— От Ню Йорк — каза Вайнтрауб. — Там е центърът за търговия с диаманти.
— Мортън, ти си от Ню Йорк. Имаш ли хора, които биха могли да свършат бързо и дискретно работата? — попита Одел бившия банкер Мортън Станърд.
— Разбира се — отговори той. — Когато работех за „Рокмън-Куинс“, имахме доста клиенти с утвърдени позиции в този бранш. Много дискретни — работата им го изисква. Искате ли да се погрижа за това? А парите откъде ще вземем?
— Президентът настоя той лично да заплати откупа, и дума не дава да се издума за друго — каза Одел. — Но не виждам защо трябва сега да го притесняваме с това. Хюбърт, какво ще кажеш финансовото министерство да ни отпусне поименен заем, докато той бъде в състояние да ликвидира попечителските фондове?
— Няма проблеми — отговори Хюбърт Рийд. — Ще осигурим парите, Мортън.
Членовете на комисията станаха. Одел трябваше да се срещне с президента в личния му апартамент.
— Колкото може по-скоро, Мортън — каза той. — Става дума до два-три дни. Най-много.
Всъщност щяха да бъдат необходими седем.
Анди Ланг успя да се срещне с мистър Ал Харун едва на сутринта. Но през нощта свърши доста работа.
Притиснат натясно, мистър Ал Харун засипа Анди с извинения, тъй както само един добре възпитан арабин умее, когато пред него се изправи разгневен чужденец. Той страшно съжаляваше за случилото се, без съмнение една пренеприятна ситуация, чието решение беше в ръцете на всемилостивия Аллах; за него беше огромно удоволствие да върне паспорта на мистър Ланг, който беше взел на съхранение през нощта единствено поради изричната молба на мистър Пайл. Той отиде до сейфа, извади с тънките си мургави пръсти зеления американски паспорт и го върна на притежателя му.
Ланг бе умилостивен, благодари му с официалното и по-любезно „Ашкурак“ и излезе. Чак когато се върна в офиса си, се сети да разлисти страниците на паспорта.
В Саудитска Арабия на чужденците е необходима не само входна, но и изходна виза. Неговата, която преди беше валидна без ограничение във времето, сега бе отменена. Печатът на Имиграционната служба в Джеда беше съвсем истински. Без съмнение, помисли си той, мистър Ал Харун имаше приятел в това учреждение. Това беше, в края на краищата, начинът, по който се уреждаха нещата тук.
Съзнавайки, че няма връщане назад, Анди Ланг реши да зареже всичко и да се измъкне. Той си спомни нещо, което завеждащият банковите операции, мистър Амин, бе споменал веднъж пред него.
— Амин, приятелю, не беше ли казал преди време, че имаш роднина в Имиграционната служба? — попита го той.
Амин не видя нищо подозрително във въпроса.
— Да, наистина. Братовчед.
— Къде точно работи?
— О, не тук, приятелю мой. Той е в Дхаран.
Дхаран не беше близо до Джеда, на брега на Червено море, а в най-източната част на страната, край Арабския залив. Късно сутринта Анди Ланг се обади по телефона на мистър Зулфикар Амин в канцеларията му в Дхаран.
— Обажда се Стийв Пайл, генерален директор на Инвестиционната Банка на Саудитска Арабия — заяви той. — Един от моите служители в момента се намира по служба в Дхаран. Налага му се спешно да лети за Бахрейн довечера. За съжаление научавам, че срокът на визата му е изтекъл. Знаете колко време отнемат тези неща по обичайния ред… Питам се, като имам предвид, че дълбокоуважаваният ви братовчед работи при нас… Ще видите, че мистър Ланг е изключително щедър…
По време на обедната почивка Анди Ланг се върна в апартамента си, опакова багажа си и хвана полета на Саудитските авиолинии в 3 часа след обед за Дхаран. Мистър Зулфикар Амин го очакваше. Издаването на изходна виза му отне два часа и го лиши от хиляда риала.
Мистър Ал Харун забеляза отсъствието на специалиста по кредити и маркетинг приблизително по времето, когато самолетът на Ланг излиташе за Дхаран. Той направи справка на летището в Джеда, но само за международните полети. Никаква следа от Ланг. Крайно озадачен, той се обади в Рияд. Пайл попита дали е възможно да се предотврати качването на Ланг на какъвто и да е самолет, даже по вътрешните линии.
— Боя се, скъпи колега, че не мога да уредя това — каза мистър Ал Харун, който мразеше да разочарова хората. — Но мога да попитам моя приятел дали не е излетял по някоя от вътрешните линии.
Откриха, че Ланг е излетял за Дхаран в момента, когато пресичаше границата със съседното емирство Бахрейн. Оттук той без затруднение се качи на самолет на Английските авиолинии, който извършваше редовен полет от Мавриций за Лондон. Без да знае, че той бе получил нова изходна виза, Пайл изчака до следващата сутрин и разпореди на служителите в тамошния клон на банката да разпитат из града и да открият какво прави Ланг в Дхаран. След три дни му докладваха, че търсенето е било безрезултатно.
Три дни след като министърът на отбраната бе натоварен от Вашингтон да осигури диамантите, поискани от Зак, той докладва, че изпълнението на тази задача ще отнеме повече време, отколкото бе предполагал. Парите бяха осигурени; проблемът не беше в тях.
— Вижте — каза той на колегите си, — не разбирам нищо от диаманти. Но моите познати от този бранш — свързал съм се с трима, всички са много дискретни и проявяват пълно разбиране — ми казаха, че броят на скъпоценните камъни, които ще са необходими е много голям. Похитителят иска необработени диаманти с големина от една пета карат до половин карат, при това среднокачествени. Цената на такива камъни се движи между двеста и петдесет и триста долара за карат. За по-сигурно те използват като основна цена 250 долара. Очевидно става дума за около осем хиляди карата.
— И какъв е проблемът? — запита Одел.
— Времето — отговори Мортън Станърд. — Ако всеки камък е по една пета карат, ще бъдат необходими
