— Не желая злото на този младеж — каза Истърхаус — но ако продължава по същия начин, ако не иска да мълчи, може би ще бъде най-добре да го преместите в Лондон.
— Няма да е лесно. Той при всички случаи ще протестира — заяви Пайл.
— Ланг е сигурен — обясни Истърхаус, — че рапортът му е получен в Лондон. При положение, че оттам го изискат — поне така ще му кажете вие — той ще тръгне като агънце. Това, което трябва да докладвате в Лондон е, че искате да го отзоват. Основанията за това са, че не е подходящ за банката тук, че се държи зле с персонала и демобилизира колегите си. Доказателството за всичко това се намира в ръцете ви. Ако започне да ви обвинява по същия начин в Лондон, той просто сам ще докаже, че сте били прав.
Пайл беше възхитен. Полковникът бе предвидил всичко.
Куин беше достатъчно опитен, за да предположи, че в стаята му най-вероятно има не един, а два микрофона. Трябваше му един час, за да открие първия и още толкова — втория. В месинговата поставка на голямата настолна лампа имаше пробит труднозабележим отвор. Той беше излишен, тъй като шнурът влизаше отстрани. Отворът беше точно под него. Куин лапна една дъвка — вицепрезидентът Одел му беше дал цяло пакетче за полета през Атлантика — и като я подъвка няколко минути, напъха топчицата плътно в отверстието.
След малко в подземието на посолството се появи дежурният от отдела за електронно наблюдение и подслушване и поиска да говори с представител на ФБР. Колинс и Браун веднага отидоха в подслушвателния пост.
— Единият от микрофоните в стаята току-що спря да предава — съобщи техникът. — Онзи, който монтирахме в поставката на настолната лампа. Приборите показват дефект.
— Механична повреда? — запита Колинс.
Въпреки твърденията на производителите, беше нещо обичайно техниката да се поврежда от време на време.
— Не е изключено — отговори човекът. — Няма как да разберем. Самият микрофон е здрав, но показанието за нивото на звука е нулево.
— Дали не го е открил? — попита Браун. — Да е напъхал нещо вътре. Коварно копеле е той.
— Възможно е — каза техникът. — Искате ли да пратим някого там?
— Не — рече Колинс. — А и той никога не говори в стаята си. Само лежи на леглото и мисли. Освен това имаме и друг — в контакта на стената.
Тази нощ, дванадесета по ред от първото обаждане на Зак, Сам отиде в стаята на Куин, отдалечена от стаята на МакКрей в другия край на апартамента. Когато отвори вратата, бравата изщрака.
— Какво беше това? — попита агентът на ФБР, който дежуреше през нощта заедно с един от техниците.
Техникът сви рамене.
— Стаята на Куин. Бравата на вратата, някой прозорец. Може да е тръгнал към тоалетната. Или пък да проветрява. Нали виждаш, не се чуват гласове.
Куин лежеше на леглото, смълчан в полумрака. Уличните лампи на Кенсингтън слабо осветяваха стаята. Беше съвсем неподвижен, втренчил поглед в тавана, гол, като се изключи саронга, увит около кръста му. Когато чу изщракването на вратата, той обърна глава. Сам стоеше безмълвно на прага. Тя също знаеше за микрофоните. Нейната стая не се подслушваше, но беше до тази на МакКрей.
Куин спусна крака на пода, завърза саронга и вдигна пръст до устните си, за да я предупреди да мълчи. После стана безшумно от леглото, взе магнетофона си от малката масичка, включи го и го постави до електрическия контакт над перваза, на метър и половина от горния край на леглото.
Все така безшумно, той вдигна голямото кресло от ъгъла, обърна го обратно и го постави над магнетофона и срещу стената. След това взе възглавниците и ги натъпка в празнините между облегалките му. Образува се нещо като кутия, като другите й две страни бяха подът и стената. Магнетофонът остана вътре.
— Сега вече можем да говорим — тихо каза той.
— Не искам да говоря — прошепна Сам и протегна ръце към него.
Куин я грабна и я отнесе на леглото. Тя се изправи и за секунда се освободи от копринената си нощница. Куин легна до нея. След десет минути вече бяха любовници.
В подземието на посолството техникът и двама от агентите на ФБР слушаха без особен интерес звука, идващ от контакта на две мили от тях.
— Откърти — каза техникът.
Това, което чуваха, бе спокойното и равномерно дишане на дълбоко заспал човек, записано предишната нощ, когато Куин бе оставил магнетофона включен на възглавницата до главата си. По някое време в подслушвателния пост се отбиха Браун и Сеймър. Не очакваха нищо особено; Зак бе позвънил в обичайното за вечерта пиково време — около 6 часа. Този път от гарата в Бедфорд. Никой не бе успял да го разпознае.
— Не ми е ясно — каза Патрик Сеймър — как този човек може да спи при напрежението, на което е подложен. Цели две седмици аз едва успявам да подремна и вече се чудя дали някога ще мога отново да се наспя като хората. Сигурно нервите му са като въжета.
Техникът се прозя и кимна. Нощните дежурства бяха доста необичайни за работата, която вършеше за Компанията в Англия и Европа. Никога не му се бе налагало да работи нощ след нощ, както в този случай.
— Аха, де да можех и аз да направя като него.
Браун се обърна и се прибра в стаята, която му бяха отстъпили. Вече 14 дни беше в този проклет град и все повече се убеждаваше, че английската полиция доникъде не е стигнала, а Куин само се лигави с онзи долен тип, който дори не заслужава да се нарича човек. Е, Куин и неговите английски приятелчета можеха да си седят на задниците колкото си искат, но неговото търпение се бе изчерпало. Реши сутринта да събере екипа си и да види дали с малко старомодна детективска работа няма да попаднат на следа. Не беше нещо ново огромен полицейски апарат да пропусне някоя дребна подробност.
8.
Сам прекара в прегръдките на Куин почти три часа. Те се любиха, говореха си шепнешком и пак се любиха. Всъщност говореше повече Сам — за себе си и за кариерата си в Бюрото. Тя не пропусна да предупреди Куин за заядливия Кевин Браун, който я бе избрал за тази мисия и който се намираше в Лондон с екип от осем души, „за да държи всичко под око“.
Сам спеше дълбоко и непробудно, за първи път от две седмици насам, когато Куин я разбуди с леко докосване.
— Лентата е с дължина три часа — прошепна той. — Ще свърши след петнайсетина минути.
Тя го целуна пак, облече нощницата си и на пръсти се прибра в стаята си. Куин премести внимателно креслото от стената, изсумтя няколко пъти заради микрофона, изключи магнетофона, изтегна се на леглото и този път наистина заспа. Звуците, записани на Гровнър Скуеър, бяха на човек, който се е обърнал в съня си и е продължил да спи. Техникът и двамата агенти от ФБР погледнаха конзолата и подновиха играта на карти.
Зак се обади в девет и половина. Звучеше по-грубо и враждебно от предния ден, като човек, подложен на все по-нарастващо напрежение, чиито нерви са започнали да се изопват. Човек, който е решил сам да окаже натиск.
— Добре, копеле, чувай сега. Никакви дъра-бъра повече. Писна ми. Приемам шибаните ти два милиона и нито цент по-малко. Поискаш ли още нещо, ще ти изпратя един-два пръста — ще ги отсека с чук и секач от дясната ръка на малкия пикльо. Да видим дали ще си все тъй мил на Вашингтон след това…
— Зак, задръж — искрено го замоли Куин. — Твои са: Печелиш. Снощи им казах да ги събират тия два милиона или ще си вдигна чукалата. Господи, да не мислиш, че единствено ти си изморен. Аз не смея да дремна да не би да се обадиш…
Зак явно се успокои при мисълта, че има човек, чиито нерви са по-опънати от неговите.
— Още нещо — изръмжа той. — Не ща пари. Вашите копелдаци ще натъпчат куфара с подслушвателни
