радиопредавателя на Гровнър Скуеър за декодиране и подслушване от намиращите се в подземието хора. Така че си останал на мястото.
Куин прекоси фоайето петнадесет секунди след като тръшна слушалката на телефона. Портиерът англичанин в стаичката си повдигна глава, кимна и отново се зачете в последния брой на Дейли Мирър. Куин бутна вратата на блока, която се отваряше навън, затвори я след себе си, постави под рамката дървен клин, който беше издялал скришом в тоалетната и я ритна силно. След това прекоси улицата, като се провираше между колите.
— Какви ги приказват, как тъй се измъкнал? — изрева Кевин Браун в подслушвателния пост на Гровнър Скуеър.
Той беше прекарал цялата сутрин там, седейки в очакване, както правеха всички останали — американци и англичани — на поредното и може би последно обаждане на Зак. Отначало звуците, долитащи от Кенсингтън, бяха просто озадачаващи; чуха затварянето на телефона, чуха как Куин извика някому „Стойте тук!“, а след това няколко тръшкания, несвързаните възклицания и викове на МакКрей и Самървил, после през равни интервали зазвучаха удари, като че ли някой риташе врата.
Сам Самървил се беше върнала в стаята, викайки към микрофоните: „Той се измъкна! Куин се измъкна!“. Хората в подслушвателния пост чуха въпроса на Браун, но Сам Самървил не можеше. Браун трескаво се опитваше да грабне телефона, който щеше да го свърже със специалния му агент в Кенсингтън.
— Агент Самървил — прогърмя гласът му, когато тя вдигна слушалката, — тръгвайте след него.
В този момент петият ритник на МакКрей счупи ключалката на вратата. Той се втурна към стълбите, следван от Сам. И двамата бяха по чехли.
Магазинът за плодове, зеленчуци и деликатеси от другата страна на улицата, срещу апартамента, чийто номер Куин бе открил в телефонния указател в един шкаф в дневната, се наричаше „Брадшо“, на името на първия му собственик, но сега го държеше някакъв джентълмен от Индия — мистър Пател. Куин бе наблюдавал през прозореца как подрежда изложените отпред плодове или изчезва вътре, за да обслужва клиенти.
Куин бе на отсрещния тротоар тридесет и три секунди след края на разговора със Зак. Той се промуши между двама минувачи и нахлу в магазина като ураган. Телефонът се намираше на тезгяха, до касовия апарат, зад който стоеше мистър Пател.
— Хлапетиите крадат от портокалите вън — каза Куин непринудено.
В този момент иззвъня телефонът. Разкъсван между телефонно обаждане и откраднати портокали, мистър Пател реагира като всеки добър индийски търговец и изскочи навън. Куин вдигна слушалката.
Реакцията на хората в кенсингтънската централа беше бърза, а разпитите щяха да покажат, че са направили всичко, което зависи от тях. Но те загубиха няколко от четиридесетте секунди поради голямата изненада, а после възникна технически проблем. Оборудването им за „прихващане“ бе включено към специалната линия в апартамента. Когато някой позвънеше на този номер, електронната им централа проследяваше обратно източника на обаждането. След това компютърът показваше, че номерът, от който се осъществява обаждането, е на тази и тази телефонна кабина, намираща се на определено място. Това отнемаше между шест и десет секунди.
Те вече бяха открили номера, от който се обаждаше Зак, но когато той смени кабината, въпреки че тя се намираше в съседство с първата в Дънстъбъл, го загубиха. По-лошото беше, че сега той звънеше на друг лондонски номер, към който не бяха включени за прослушване. За щастие, те бяха успели да запишат номера, който Куин беше продиктувал на Зак. Въпреки това прехващачите трябваше да започнат отначало и механизмът за откриване на обаждащите се трескаво проверяваше двадесетте хиляди номера, обслужвани от централата. Те се включиха към телефона на мистър Пател четиридесет и осем секунди след като Куин го беше продиктувал, а след това успяха да открият втория номер в Дънстъбъл.
— Запиши този номер, Зак — каза Куин направо.
— Какво, по дяволите, става? — озъби се Зак.
— Девет-три-пет, три-две-едно-пет — продължи Куин без да му обръща внимание. — Записа ли го?
Настъпи мълчание, докато Зак пишеше.
— Сега ще го направим двамата, Зак. Измъкнах им се на онези. Само ти и аз, диамантите за момчето. Никакви номера, имаш думата ми. Обади ми се на този номер след шестдесет минути, ако не отговоря първия път — след деветдесет. Той не се подслушва.
Той затвори. В централата хората чуха думите „…минути, ако не отговоря първия път — след деветдесет. Той не се подслушва.“
— Копелето му даде друг номер — каза техникът в Кенсингтън на двамата служители от Столичната полиция, които бяха там. Единият вече се обаждаше в Скотланд Ярд.
Куин излезе от магазина и видя от другата страна на улицата Дънкан МакКрей, който се опитваше да отвори застопорената врата. Зад него Сам размахваше ръце. Към тях се присъедини портиерът, който се почесваше по оплешивяващата глава. Две коли профучаха по улицата срещу Куин; откъм неговата страна приближаваше мотоциклетист. Куин застана на улицата, точно на пътя му, с разперени ръце, в които се полюляваше куфарчето. Мотоциклетистът удари спирачки, изви, мотоциклетът занесе и спря.
— Ей, какво ста…?
Куин му се усмихна обезоръжаващо, докато сядаше зад кормилото. Силният удар в бъбреците довърши останалото. Младежът с каската се преви от болка, Куин го повдигна от машината, преметна през нея десния си крак, включи на скорост и форсира двигателя. Той потегли надолу по улицата точно когато МакКрей посягаше да го сграбчи за якето. Не му достигнаха петнадесет сантиметра.
МакКрей стоеше насред улицата оклюман и мрачен. Сам отиде при него. Те се спогледаха, а след това хукнаха към блока. Най-бързият начин да се свържат с Гровнър Скуеър бе да се върнат в апартамента на третия етаж.
— Така значи — каза Браун пет минути по-късно, след като изслуша обаждането на МакКрей и Самървил по телефона от Кенсингтън. — Трябва да намерим това копеле. Сега това ни е задачата.
Иззвъня друг телефон. Беше Найджъл Крамър от Скотланд Ярд.
— Вашият парламентьор избяга — заяви той, без да повишава тон. — Ще ми кажете ли как? Опитах да се свържа с апартамента, но телефонът дава заето.
Браун му разказа всичко за тридесет секунди. Крамър изсумтя. Той все още бе зле настроен след случая в Грийн Медоу Фарм, а и никога нямаше да му мине, но събитията в момента бяха по-важни от желанието му да отстрани Браун и екипа на ФБР от пътя си.
— Дали вашите хора са успели да видят номера на мотоциклета? — попита той. — Мога да го обявя за всеобщо издирване.
— Нещо повече — отговори Браун със задоволство. — Куфарчето. В него има предавател, който показва къде се намира.
— Има какво?
— Вграден и не може да бъде открит, последна дума на техниката — каза Браун. — Поставихме го в Щатите, сменихме куфарчето на Пентагона снощи, преди самолетът да излети.
— Разбирам — каза Крамър замислено. — А приемателят?
— Тук е — отговори Браун. — Пристигна сутринта с пътнически самолет. Едно от момчетата отиде до Хийтроу да го вземе. Обхватът му е три километра, тъй че трябва да тръгваме. Веднага.
— Този път, мистър Браун, ще ви моля да поддържате връзка с колите на Столичната полиция. В този град арестите извършвам, аз, а не вие. Имате ли радиопредавател в колата?
— Разбира се.
— Оставете го на открита линия. Ще се настроим на вашата честота и ще се присъединим към вас, ако ни кажете къде се намирате.
— Няма проблеми, можете да разчитате на мен.
Шестдесет секунди по-късно лимузината на посолството потегли от Гровнър Скуеър. На волана беше Чък Моксън, а колегата му до него работеше с приемателя, малка кутия, подобна на миниатюрен телевизор, с тази разлика, че на екрана вместо образ имаше една-единствена светеща точка. Когато антената, прикрепена сега към улея за оттичане на вода над вратата, уловеше пиукането на предавателя в дипломатическото куфарче на Куин, от светещата точка към периметъра на екрана щеше да се появи линия. Шофьорът трябваше да маневрира така, че линията на екрана да сочи право напред пред колата. При това
