определен — комунизмът, което означаваше социализмът — като се започнеше със системата Медикейд за безплатно лечение, през социалните помощи и се стигнеше до увеличаването на данъците. Онези сподвижници на комунизма, които се опитваха да убедят американския народ в необходимостта от съкращаване на оръжията, бяха по-скоро загатнати, отколкото явно посочени. Кампанията щеше да се води на всички равнища: регионални бюра, информационни бюлетини, предназначени за медиите, създаване на лобита в избирателните райони и на национално ниво, както и публични изяви на истински патриоти, които щяха да се противопоставят на договора и неговия инициатор — инсинуация към покрусения човек в Белия дом.
Когато най-накрая присъстващите бяха поканени да опитат изпеченото на пръснатите из целия парк скари месо, осигурено от щедър местен филантроп и патриот, план „Крокет“ — втората фаза от кампанията, целяща дестабилизацията и оставката на президента, — вече бе влязъл в действие.
Куин и синът на президента прекараха една неспокойна нощ в подземното помещение. Момчето се настани на леглото по настояване на Куин, но не можа да заспи. Куин седна на пода и опря гърба си на твърдата стена. Би могъл да подремне, ако не бяха въпросите на Саймън.
— Мистър Куин.
— Куин. Просто Куин.
— Срещнахте ли се с баща ми? Лично?
— Разбира се. Той ми разказа за леля Емили… и мистър Спот.
— Как изглеждаше?
— Добре. Беше разтревожен, естествено. Говорихме точно след отвличането.
— Видяхте ли мама?
— Не успях, при нея беше лекарят на Белия дом. Беше разстроена, но иначе добре.
— Знаят ли, че аз съм добре?
— Преди два дни им съобщих, че все още си жив. Опитай се да поспиш.
— Да… Кога мислите, че ще излезем оттук?
— Зависи. Надявам се сутринта да напуснат къщата и да се измъкнат. Ако се обадят след дванайсет часа, английската полиция ще дойде за броени минути. Зависи от Зак.
— Зак? Той ли е шефът?
— Аха.
Най-сетне в два часа сутринта възбуденият младеж изчерпа въпросите си и задряма. Куин остана буден, опитвайки се да различи приглушените звуци, които долитаха от горния етаж. Към четири часа някой почука три пъти силно по вратата. Саймън спусна краката си на пода и прошепна:
— Качулките.
Двамата надянаха качулките, които щяха да им попречат да видят похитителите. Когато се приготвиха, в стаята влезе Зак с още двама мъже. Всеки от тях носеше чифт белезници. Той кимна към пленниците. Обърнаха ги с лице към стената и оковаха китките им зад гърба.
Куин и Саймън не знаеха, че проверката на диамантите беше приключила преди полунощ и че Зак и съучастниците му бяха останали доволни. През нощта четиримата мъже старателно бяха почистили помещенията. Всички повърхности, по които би могло да има отпечатъци от пръсти, бяха избърсани, всяка следа, за която биха могли да се сетят — заличена. Не си направиха труда да извадят от избеното помещение металното легло, захванато с болтове към пода, нито да изхвърлят веригата, с която Саймън бе окован към него в продължение на три седмици. Те не се безпокояха, че някой ден тук могат да дойдат хора и да установят, че къщата е била използвана за скривалище от похитителите; по-важно беше тези хора никога да не открият тяхната самоличност.
Свалиха веригата от крака на Саймън и ги поведоха нагоре по стълбите, минаха през къщата и влязоха в гаража, където ги очакваше Волвото. Багажникът беше пълен — там бяха натъпкани саковете на похитителите. Накараха Куин да легне на пода между седалките и го покриха с одеало. Въпреки неудобното положение, той беше оптимистично настроен.
Ако похитителите възнамеряваха да ги убиват, то най-доброто място за това беше избата. Той бе предложил да останат там, откъдето по-късно полицията щеше да ги освободи след телефонно обаждане от чужбина. Явно бяха решили да постъпят по друг начин. Правилно предположи, че похитителите не желаят скривалището им да бъде открито — поне засега. Остана да лежи свит върху пода на колата, като се опитваше да диша, доколкото може, през дебелата качулка.
Усети как задната седалка потъна, когато накараха Саймън Кормак да легне върху нея. Него също покриха с одеало. Двама от мъжете, които бяха по-дребни, седнаха на ръба на седалката, като стъпиха с крака върху Куин, а Саймън остана зад тях. Гигантът се настани отпред до Зак, който бе заел шофьорското място.
По негова команда и четиримата свалиха маските и маскировъчните костюми и ги хвърлиха през прозорците на пода на гаража. Зак включи двигателя и задейства устройството за отваряне на вратата. Излезе на заден ход, затвори гаража, обърна на улицата и потегли. Никой не видя колата. Все още беше тъмно. До зазоряване оставаха два часа и половина.
Пътуваха близо два часа. Куин нямаше представа къде се намират, нито накъде отиват. Най-сетне (по- късно щеше да стане ясно, че това трябва да е станало към шест и половина) колата намали и спря. Никой не проговори по време на пътуването. Всички седяха мълчаливо, изпънати като струни. След като спряха, Куин чу как задната врата до него се отвори и краката, които бяха стъпили върху него, се отместиха. Някой го хвана за глезените и го извлече навън. Почувства под окованите си с белезници ръце влажна трева и разбра, че се намира край някакъв път. Успя да се надигне на колене и след това се изправи. Чу как двамата мъже влязоха в колата и затвориха вратите.
— Зак — извика той, — ами момчето?
Зак стоеше на пътя до отворената врата на Волвото и го гледаше.
— Десет километра по-нататък — каза той. — Край пътя, също като теб.
Мощният двигател изръмжа, изпод гумите се разхвърчаха камъчета. Колата потегли. Куин чувстваше студа на ноемврийската утрин. Веднага щом колата се отдалечи, той се захвана за работа.
Изнурителният труд в лозята бе помогнал да запази добрата си форма. Бедрата му бяха тесни, като тези на мъж петнадесетина години по-млад от него, а ръцете му бяха дълги. Когато му слагаха белезниците, той бе стегнал мускулите на китките си, за да осигури повече място за тях, след като ги отпусне. Смъквайки белезниците надолу по ръцете си доколкото може, той успя да промуши китките под себе си. После седна на тревата, прекара ги под коленете си, изрита обувките си и промуши един по един краката си през окованите си ръце. След като ръцете му излязоха отпред, той смъкна качулката.
Пътят пред него беше дълъг, тесен, прав и пуст в утрешния сумрак. Той пое дълбоко студения, свеж въздух и се огледа наоколо за някоя къща, но не видя такава. Обу се, стана и се затича напред — натам, накъдето бе тръгнала колата.
След три километра вляво видя малък гараж с остарели ръчни помпи за бензин и тясна служебна стаичка. С три ритника изкърти вратата. Телефонът беше на една лавица над стола на бензинджията. Вдигна с две ръце слушалката, приближи я до ухото си, за да провери дали има сигнал, постави я на масата, набра кода на Лондон, а след това номера на специалната линия в кенсингтънския апартамент.
Само три секунди бяха необходими, за да настъпи пълен хаос в Лондон. Английският инженер в кенсингтънската телефонна централа подскочи на стола си и лудешки се залови със засичането на номера. Това му отне девет секунди.
В подземието на американското посолство дежурният от отдела за електронно наблюдение извика, когато червената предупредителна лампа светна пред него, а в слушалките му прозвуча звънът на телефона. Кевин Браун, Патрик Сеймър и Лу Колинс скочиха от походните легла, в които дремеха и влетяха в подслушвателния пост.
— Прехвърли звука по говорителите! — изкрещя Сеймър.
В апартамента Сам Самървил бе задрямала на кушетката, предпочитана на времето от Куин, тъй като до нея се намираше специалният телефон, МакКрей спеше в едно от креслата. Прекарваха по този начин втора поредна нощ. Телефонният звън стресна Сам и около две секунди тя се опитваше да разбере кой от апаратите звъни. Успя да се ориентира по мигащата червена лампичка на специалната линия. Вдигна
