— Няма начин — каза професорът, като ставаше. — Човекът е бил убит вчера, не по-късно от два часа следобед. Щом по това време са били в Арнхем, те са невинни. Съжалявам, фактите са си факти.
Дикстра изруга. По всичко изглеждаше, че сержантът е поставил къщата под наблюдение тридесет минути след като убиецът бе напуснал бара.
— Колегите от Арнхем ми казаха, че когато вчера сте тръгвали, вие сте възнамерявали да хванете ферибота при Влисинген — съобщи той на Сам и Куин, когато ги освободи след полунощ.
— Точно така — отвърна Куин, като събираше разнищения от проверки багаж.
— Ще ви бъда благодарен, ако продължите натам — каза главният инспектор. — Мистър Куин, моята страна обича да посреща гости от чужбина, но където и да отидете, изглежда създавате доста допълнителна работа на холандската полиция.
— Наистина съжалявам — искрено се извини Куин. — Тъй като вече изпуснахме последния ферибот и сме гладни и уморени, може ли да пренощуваме в нашия хотел и да тръгнем сутринта?
— Много добре — каза Дикстра. — Утре сутринта двама от моите хора ще ви придружат до края на града.
— Започвам да се чувствам като кралска особа — каза Сам в стаята им в хотел „Централ“ на път за банята.
Когато излезе оттам, Куин го нямаше. Той се върна в пет часа, скри отново „Смит енд Уесън“-а в дъното на дамската й чантичка и успя да дремне два часа, преди да стане време за сутрешното кафе.
Пътуването до Флашинг мина без особени събития. Куин се бе потопил в дълбок размисъл. Някой очистваше наемниците един по един и той вече нямаше къде другаде да ходи. Освен може би… отново в архивите. Дори и да можеше да се извлече нещо повече от тях, вероятността за това бе малка, много малка. Със смъртта на Преторуис нишката бе прекъсната и всички следи се бяха изгубили.
Близо до рампата на ферибота за Англия бе паркирала една полицейска кола от Флашинг. Двамата полицаи в нея проследиха как Опелът бавно влезе в трюма на ферибота, но изчакаха вратите да се затворят и фериботът да поеме към устието на Западна Шелда, преди да докладват в полицейското управление.
Пътуването мина неусетно. Сам си дописа записките, които се бяха превърнали в пътеводител на полицейските участъци в Европа. Куин прочете първия лондонски вестник от десет дни. Той не забеляза статията със заглавие „Големи трусове в КГБ?“. Това бе репортаж на Ройтер от Москва, в който обичайните добре информирани източници намекваха за задаващи се промени по върховете на съветската секретна полиция.
Куин чакаше, скрит в тъмнината на малката градинка пред една къща на. Карлайл Скуеър, както бе чакал през изминалите два часа — застинал като статуя, невидим за минувачите. Един храст хвърляше сянка, която го скриваше от светлината на уличната лампа.
Черното кожено яке, закопчано догоре, както и пълната му неподвижност вършеха останалото. Хората минаваха съвсем близо, без никой от тях да забележи човека в сянката.
Стана десет и четвърт. Живеещите около този елегантен площад в Челси започнаха да се връщат от ресторантите на Найтсбридж и Мейфеър. Дейвид и Карина Фрост, седнали отзад в техния старичък Бентли, минаха край него на път за дома си нагоре по улицата. В единадесет часа човекът, когото Куин очакваше, се появи.
Той паркира колата си в отбивката на отсрещната страна, използвана само от живеещите на тази улица, изкачи трите стъпала до входната врата и пъхна ключа в ключалката. Куин се озова до него, преди той да завърти ключа.
— Джулиън.
Джулиън Хеймън се извърна сепнато.
— Боже Господи, Куин, не прави така. Без малко да ти трясна един.
Въпреки че отдавна бе напуснал полка, Хеймън бе все още в добра форма. Но годините градски живот бяха малко притъпили живеца в него. Куин бе прекарал тези години в тежък труд из лозята под изгарящото слънце. Вътре в себе си той не искаше да признае, че и с него можеше да стане същото, ако обстоятелствата бяха други.
— Трябва отново да използвам твоите файлове, Джулиън.
Хеймън се бе окопитил напълно. Той категорично поклати глава.
— Съжалявам, стари приятелю. Не мога, няма начин. Ти си табу. Хората шушукат помежду си, разбираш… за аферата с Кормак. Не мога да рискувам. Край.
Куин осъзна, че това наистина е краят. Следата бе прекъсната. Той се обърна да си върви.
— Между другото — Хеймън му извика от най-горното стъпало — вчера обядвах с Барни Симкинс. Спомняш си стария Барни, нали?
Куин кимна. Барни Симкинс, директор на Бродърик-Джоунс, застрахователите от Лойд’с, за които Куин бе работил десет години из цяла Европа.
— Той каза, че някой му се обадил и питал за теб.
— Кой?
— Не знам. Барни каза, че онзи много бързал. Само казал, че ако искаш да се свържеш с него, трябва да пуснеш малка обява в „Интернешънъл Хералд Трибюн“, парижкото издание, в един от следващите десет дни и да се подпишеш с „Q“.
— Да е оставил някакво име?
— Като че ли да, стари приятелю. Много странно име. Зак.
15.
Куин се качи в колата и се намести до Сам, която го чакаше зад ъгъла на Малбъри Уок. Изражението му бе замислено.
— Няма ли да се включи?
— М-м?
— Хеймън. Няма ли да ти разреши да ползваш отново файловете му?
— Не, отказа. Беше категоричен. Но изглежда, че някой друг иска да се включи в играта. Зак ме е търсил.
Сам бе смаяна.
— Зак? Какво иска?
— Да се срещнем.
— Как, по дяволите, те е открил?
Той натисна съединителя и колата се отдели от бордюра.
— Случайно. Преди години, когато работех в Бродерик-Джоунс, за мен се споменаваше тук-там. Всичко, с което е разполагал, е било името и работата ми. Изглежда не съм единственият, който се рови в изрезки от стари вестници. По една щастлива случайност Хеймън е обядвал със служител от тази фирма, когато е станало въпрос за това.
Той зави по Олд Чърч Стрийт, след това надясно към Кингс Роуд.
— Куин, той се кани да те убие. Вече очисти двама от своите. След като се е освободил от тях, той ще запази целия откуп за себе си. Когато и ти изчезнеш, преследването ще се прекрати. Той явно смята, че по-вероятно е ти да го откриеш, отколкото ФБР.
Куин се изсмя.
— Да можеше да те чуе. Нямам си понятие кой е той или къде се намира.
Той реши да не й казва за почти твърдото си убеждение, че не Зак е убил Марше и Преториус. Не че на човек като Зак би му мигнало окото, ако се наложеше да очисти някого от своите, особено ако цената за това е висока. На времето в Конго неколцина наемници бяха погубени от ръката на свои другари. Това, което го притесняваше, бе съвпадението във времето.
Той и Сам бяха открили Марше няколко часа след неговата смърт. За техен късмет наоколо нямаше полиция. Ако не бяха катастрофирали след Арнхем, те щяха да се окажат в бара на Преториус със зареден пистолет, един час след като е бил убит и щяха да бъдат държани в ареста седмици наред, докато
