полицията в Ден Бош разследва случая.
Завиха наляво от Кингс Роуд към Бофорт Стрийт, отправиха се към Батърси Бридж и попаднаха в задръстване. Дългите върволици от чакащи коли не са нещо непознато за лондонското движение, но в този час на нощта и то през зимата пътищата, водещи през Лондон на юг, обикновено са почти пусти.
Редицата коли, в която бяха и те, бавно тръгна напред и той видя един полицай, който ги упътваше да заобиколят външното платно, оградено с конуси. В стеснения участък колите, движещи се на север, трябваше да изчакват и да се редуват с отиващите на юг, които на свой ред ползваха единственото останало платно.
Когато се изравниха със загражденията, Куин и Сам видяха две полицейски коли със светкащи сигнални лампи, които бяха заградили пространството около една линейка с отворени задни врати. Оттам изскочиха двама санитари с носилка и се доближиха до една безформена купчина на улицата, скрита под одеало.
Полицаят-регулировчик нетърпеливо им махна да продължат. С присвити очи Сам погледна нагоре към лицето на сградата, пред която лежеше тялото. Прозорците на последния етаж бяха отворени. Тя видя един полицай да подава глава оттам и да се взира надолу.
— Изглежда някой е паднал от осмия етаж — отбеляза тя. — Ченгетата стоят и зяпат отгоре през отворения прозорец.
Куин изсумтя и се съсредоточи върху волана, като полагаше усилия да не удари колата пред него, чийто шофьор също се бе вторачил в инцидента. Секунди след това пътят се изчисти и Куин наду Опела по моста на Темза, оставяйки зад себе си мъртвото тяло на човек, за когото никога не бе чувал, нито някога щеше да чуе — тялото на Анди Ланг.
— Къде отиваме? — попита Сам.
— В Париж — отвърна Куин.
За Куин завръщането в Париж бе като завръщане в дома. Въпреки че бе живял по-дълго време в Лондон, той чувстваше Париж някак си по-близко.
Тук той бе ухажвал и спечелил сърцето на Жанет, тук те се бяха оженили. В продължение на две изпълнени с щастие години те бяха живели в малък апартамент близо до Рю дьо Грюнел. Дъщеря им се роди в американската болница в Ньой.
Той си спомни баровете в Париж, дузина, че и повече в които след смъртта на Жанет и тяхното бебе Софи на магистралата за Орлеан той се бе опитал да удави мъката си в пиене. В Париж бе познал щастието, бе се чувствал на седмото небе. Тук беше познал и мъката, беше се събуждал в калта. С този град той беше неразривно свързан.
Прекараха нощта в един мотел в покрайнините на Ашфорд и в девет сутринта хванаха кораба на въздушна възглавница от Фоукстоун до Кале. Пристигнаха в Париж тъкмо за обяд.
Куин регистрира двамата в малък хотел току до Шанз-Елизе и изчезна с колата да търси място за паркиране. Осми район в Париж е с много привлекателен вид, но пък му липсват места за паркиране. Да се паркира на едноименната улица пред Хотел дю Колизе би било равнозначно да се помоли пътната полиция да вдигне с кран колата. Вместо това той използва денонощния подземен гараж на Рю Шово-Лагар, непосредствено зад площад „Мадлен“ и се върна с такси в хотела. Той, така или иначе, бе решил да се движи с таксита. Докато беше в района на Мадлен, той набеляза две други неща, които биха могли да му потрябват.
Следобед Куин и Сам отидоха с такси до офисите на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на авеню „Шарл де Гол“ 181.
— Опасявам се, че няма да можем да я пуснем в утрешния брой — каза момичето на първото бюро. — Ще остане за вдругиден. Двадесет и четири часовите обяви се приемат само до единадесет и тридесет предния ден.
— Това ме устройва — каза Куин и плати в брой. Взе един безплатен брой на вестника и се зачете в него, докато таксито ги караше обратно към Шанз-Елизе.
Този път той не пропусна статията със заглавие „Генерал Крючков свален“ с източник Москва. По-долу следваше с по-малки букви: „Шефът на КГБ уволнен в голяма чистка на Службите за сигурност“. Той прочете статията с интерес, но нищо от нея не му направи особено впечатление.
Кореспондентът на информационната агенция пишеше, че съветското Политбюро е приело „със съжаление“ оставката и оттеглянето на председателя на КГБ, генерал Владимир Крючков. В промеждутъка до назначаването на негов наследник от Политбюро комитетът щял да бъде оглавяван от един от неговите заместник-председатели.
В репортажа се изказваха предположения, че промените са били породени от неудовлетворението на Политбюро най-вече от работата на Първо главно управление, оглавявано лично от Крючков. Репортерът завършваше статията си с предположението, че Политбюро — едва прикрит намек за самия Горбачов — желае да влее нова и свежа кръв във висшия ешелон на службата за външно разузнаване на Съветския съюз.
Същата вечер, както и на следващия ден, Куин влезе в ролята на екскурзовод и показа на Сам, която въобще не бе виждала Париж, най-известните забележителности. Те видяха Лувъра, градините на Тюйлери, където ги валя дъжд, Триумфалната арка и Айфеловата кула и приключиха свободния си ден в кабарето „Лидо“.
Обявата излезе на следващата сутрин. Куин стана рано и купи в седем часа вестника от един вестникопродавец на Шанз-Елизе, за да се увери, че тя е излязла. В нея просто се казваше: „З. Тук съм. Потърси ме на… Q.“ Той бе дал телефонния номер на хотела и бе преупредил телефонистката в малкото фоайе, че очаква да му се обадят. Остана в стаята си да чака позвъняването. То дойде в девет и тридесет.
— Куин? — Гласът не можеше да бъде объркан.
— Зак, преди да започнем каквото и да е, искам да ти кажа, че това е хотел. Не обичам хотелските телефони. Обади ми се след тридесет минути на тази телефонна кабина.
Той му продиктува номера на телефонна кабина до Плас дьо ла Мадлен. След това излезе като извика на Сам: „Ще се върна след час“.
Тя бе все още по нощница и остана сама. Телефонът в кабината звънна точно в десет.
— Куин, трябва да поговорим.
— В момента точно това правим, Зак.
— Искам на четири очи.
— Разбира се. Няма проблем. Кажи кога и къде.
— Без номера Куин. Без оръжие, без опашка.
— Имаш ми думата.
Зак продиктува часа и мястото. Куин не си записваше. Не беше необходимо.
Върна се в хотела. Сам се бе облякла и слязла долу. Той я намери във фоайето, което бе едновременно и бар, да си хапва кифлички и кафе с мляко. Тя го погледна очаквателно.
— Какво искаше?
— Среща на четири очи.
— Куин, скъпи, внимавай. Той е убиец. Къде и кога е срещата?
— Не тук — каза той. Наоколо имаше и други туристи, които закусваха късно. — В стаята.
— Стая в един хотел — каза той, когато се качиха горе. — Утре сутринта, в осем. В неговата стая в хотел Роблен. Резервирана на името на — няма да повярваш — Смит.
— Аз трябва да бъда там, Куин. Тази работа ми мирише на гнило. Не забравяй, че и аз мога да боравя с оръжие. А ти непременно трябва да вземеш „Смит енд Уесън“-а.
— Разбира се — отвърна Куин.
След няколко минути Сам се извини и слезе долу до бара. Върна се след десет минути. Куин си спомни, че на края на бара имаше телефон.
Тя все още спеше, когато в полунощ той тръгна. Будилникът до леглото бе нагласен за шест сутринта. Куин се движеше из стаята безшумно като сянка, като събираше обувките, чорапите, панталоните, гащетата, пуловера, якето и пистолета си. Сетне излезе от стаята. В коридора бе пусто. Той се облече там, пъхна пистолета зад колана, придърпа якето си, за да прикрие дръжката му и тихомълком слезе долу.
Намери такси на Шанз-Елизе и десет минути по-късно се озова в хотел Роблен.
