ръководител на екипа. Има, каза той, осем хиляди и четиридесет и едно заявления за нови паспорти, подадени през последните сто дни. Лято е, обясни, време за отпуски. В този период винаги има повече заявления.
Брин Томас остави слушалката, изсекна се в носната си кърпа и изсумтя:
— Проклето лято!
Малко след единадесет същата сутрин Чакала навлезе в центъра на Кан. Както винаги когато имаше да върши сериозна работа, той потърси някой от най-добрите хотели и след няколко минути каране зави пред входа на „Мажестик“. Прекара гребена през косата си и влезе във фоайето. Тъй като бе средата на предобеда, повечето гости бяха излезли и в помещението нямаше много хора. Елегантният му лек костюм и уверено държане го представяха като английски джентълмен, така че, когато попита едно пиколо къде са телефоните, нямаше вдигане на вежди. Дамата зад преградата, отделяща телефонната централа от входа към гардеробите, вдигна поглед към него.
— Свържете ме, ако обичате, с Париж, МОЛИТОР 59–01 — помоли той.
След няколко минути тя му даде знак да влезе в една кабина до централата и гледа след него, докато затваряше звуконепроницаемата врата зад гърба си.
— Allo, ici Chacal.129
— Allo, ici Valmy130. Слава Богу, че се обадихте. От два дни се мъчим да ви открием.
Ако някой погледнеше през стъклото на кабината, той би видял как англичанинът вътре се скова и намръщи. През по-голямата част от десетте минути на разговора той запази мълчание и само слушаше. От време на време устните му помръдваха, докато зададе къс, рязък въпрос. Обаче никой не гледаше. Телефонистката бе погълната от някакъв любовен роман. Следващото нещо, което видя, бе надвесеният над нея гост, с тъмни очила на очите. Отчете таксата за разговора от брояча върху пулта и получи парите.
Чакала поръча чаша кафе на терасата с изглед към Кроазет131 и блестящото море, където загорели къпещи се лудуваха и крещяха. Потънал в размисъл, той дълбоко пое дим от цигарата си.
Това, което чу за Ковалски, не го учуди — помнеше тромавия поляк от хотела във Виена. Но не проумяваше откъде телохранителят, който бе останал през цялото времетраене на срещата зад вратата на стаята, знае кодовото му име или за какво е нает. Може би френските полицаи сами се бяха досетили. Може би Ковалски го бе усетил какъв е, нали той също бе убиец, макар и тъпоумен и недодялан.
Чакала направи равносметка. Валми го бе посъветвал да зареже всичко и да си замине, но бе признал също така, че не е упълномощен от Роден да отмени операцията. Случилото се потвърждаваше дълбоките подозрения на Чакала относно мърлящината на ОАС в областта на сигурността. Но той знаеше нещо, което те не знаеха. Нещо, което френската полиция нямаше как да знае. А то бе обстоятелството, че пътува под чуждо име и с редовен паспорт на това име и че има в запас три отделни комплекта фалшиви документи, включително два чуждестранни паспорта и нужната дегизировка да заприлича на собствениците им.
С какво всъщност разполагаха френските полицаи и този човек, споменат от Валми, комисар Льобел, което да може да се използува като отправна точка? Общо описание: висок, рус, чужденец. През август във Франция трябва да има хиляди такива мъже.
Второто му преимущество се състоеше в това, че френските полицаи издирваха човек с паспорт на името на Чарлс Калтръп. Ами да си го издирват, на добър час. Той бе Александър Дуган и можеше да го докаже.
Оттук нататък, след като Ковалски бе мъртъв, никой, нито дори Роден и хората му, не знаеше кой е той и къде се намира. Зависеше изцяло от себе си, както винаги бе искал да бъде.
И все пак нямаше съмнение, че опасността е нараснала. След като самата идея за убийството бе разкрита, той щеше да нападне една крепост от системи за сигурност, при това поставена в бойна готовност. Въпросът бе следният: в състояние ли е планът му за извършване на убийството да се пребори със системата за сигурност? Отчитайки всичко, той уверено си отговори положително. Въпросът обаче си оставаше и трябваше да получи отговор. Да се оттегли или да продължи? Да се оттегли, означаваше да влезе в разпра с Роден и бандата му главорези по повод правото на собственост върху четвърт милион долара, понастоящем в неговата цюрихска банкова сметка. Ако откажеше да върне по-голямата част, те нямаше да се поколебаят да го намерят и изтезават, за да получат подписан от него документ за освобождаване на сумата от сметката. И после да го убият. Да се държи на разстояние от тях, би струвало пари, много пари, може би всички, с които разполагаше.
Да продължи би означавало по-нататъшни опасности до приключване на работата. С наближаването на уречения ден щеше да става все по-трудно да се измъкне в последната минута.
Сметката дойде, той й хвърли един поглед и се намръщи. Господи, какви цени! За да води този начин на живот, човек трябва да е богат, да има долари и долари, и дори още повече долари. Погледна към диамантеното море и крачещите по плажа гъвкави загорели момичета, към съскащите кадилаци и ръмжащи ягуари, които се плъзгаха по Кроазет. Техните бронзови млади водачи следяха с по едно око пътя, а другото шареше по тротоарите за евентуална спътничка. Ето това бе искал от дълго време от дните, когато бе прилепвал нос към витрината на туристическата агенция и бе зяпал фотосите, разкриващи един друг живот, друг свят, отдалечен от робията на работническия влак и формулярите в три екземпляра, кламерите и изстиналия чай. През изминалите три години почти го бе постигнал — тук парченце, там друго. Привикнал бе към хубави дрехи, скъпа храна, елегантен апартамент. Да се оттегли, означаваше да се откаже от всичко това.
Чакала плати сметката и остави голям бакшиш. Качи се в алфата и пое от „Мажестик“ към сърцето на Франция.
Комисар Льобел седеше зад бюрото си и се чувствуваше така, сякаш никога през живота си не бе спал и никога вече нямаше да си легне. Люсиен Карон хъркаше гръмко откъм походното легло в ъгъла, след като бе будувал цяла нощ, ръководил търсенето из архивите на някаква следа от Чарлс Калтръп нейде върху територията на Франция. Льобел го бе сменил на разсъмване. Сега пред него имаше непрекъснато растяща купчина доклади от различните служби, чиято задача бе да следят за присъствието и местонахождението на чужденците във Франция. Всеки съдържаше едно и също. Никой с такова име не бе минавал легално границата през кой и да е контролен пункт от началото на годината — дотам се бе простряло разследването. Никой хотел в страната — било в провинцията, било в Париж — не бе приемал гост с това име или поне не под това име. Нямаше го и в списъците на нежеланите чужденци, нито пък бе попадал по какъвто и да било повод в полезрението на френските власти.
С пристигането на всеки доклад Льобел казваше уморено на приносителя да продължава търсенето с още по-задна дата, докато бъде открито какво да е посещение на Калтръп във Франция. Оттук би могло евентуално да се установи къде обича да отсяда — при някой приятел, в предпочитан хотел, където би могъл дори и в този момент да се прикрива под чуждо име.
Обаждането на старши следователя Томас тази сутрин бе нанесло още един удар върху надеждите за бързо залавяне на изплъзващия се убиец. Фразата „обратно на изходни позиции“ бе употребена за пореден път, но за щастие само между него и Карон. Членовете на вечерния съвет още не бяха уведомени за това, че вариантът Калтръп вероятно ще се окаже безплоден. Щеше да се наложи да им го съобщи в десет часа довечера. Ако не бе в състояние да предложи алтернативно име, можеше да си представи подигравките на Сен Клер и мълчаливия укор на останалите.
Само две неща му носеха утеха. Едното бе, че поне разполагаха с описание на Калтръп и снимка до раменете в пълен фас. Ако използваше фалшив паспорт, вероятно до голяма степен бе променил външността си, но все пак това бе по-добре от нищо. Второто бе, че никой от съвета не можеше да измисли по-добър начин на действие от неговия — проверка на всичко.
Карон бе подхвърлил идеята, че може би британските полицаи са изненадали Калтръп, докато е бил навън от къщи по работа в града. Той не е имал друг паспорт, скрил се е и се е отказал от цялата операция.
Льобел бе въздъхнал.
