Старши следователят Томас разглеждаше двете отделни заявления за паспорти и двете снимки, пръснати върху писалищната подложка върху бюрото, оградени от кръга светлина, който хвърляше настолната лампа.
— Дай да сравним още един път — нареди той на седналия до него старши инспектор. — Готов ли си?
— Да, сър.
— Калтръп: Ръст — един и седемдесет и седем. Сверявай.
— Да, сър.
— Дуган: Ръст — един и осемдесет.
— Удебелени подметки, сър. Човек може да увеличи ръста си до шест сантиметра с помощта на специални обувки. Мнозина в шоу-бизнеса го правят от суета. Освен това на гишето за паспорти никой не ви гледа в краката.
— Добре — съгласи се Томас, — обувки с дебели подметки. Калтръп: Цвят на косата — кестеняв. Това не означава кой знае какво. Може да варира от светло до тъмнокестеняв. Тук ми се струва, че е с тъмнокестенява. Дуган също казва кестенява. Обаче изглежда по-скоро светлоруса.
— Така е, сър, но на снимки косата обикновено изглежда по-тъмна. Зависи откъде идва осветлението, и прочие. И после, може да я е осветлил, за да се превърне в Дуган.
— Добре. Приемам и това. Калтръп: цвят на очите — кафяв. Дуган: цвят на очите — сив.
— Контактни лещи, сър, проста работа.
— Окей. Калтръп е на тридесет и седем години. Дуган е навършил тридесет и четири през април тази година.
— Трябвало е да навърши тридесет и четири — уточни инспекторът, — тъй като истинският Дуган, момченцето, родено през април 1929, е загинало на двегодишна възраст. Това няма как да се промени. Никой обаче няма да се усъмни в човек, който по стечение на обстоятелствата е на тридесет и седем години, докато в паспорта му пише тридесет и четири. Вярва се на паспорта.
Томас погледна двете снимки. Калтръп изглеждаше по-як, с по-пълно лице, с по-масивно телосложение. Но той би могъл да промени външния си вид, за да се превърне в Дуган. Всъщност вероятно бе променил външността си още за първата среща с ръководителите на ОАС и си е останал така, включително по времето, когато е давал заявление за паспорт. Очевидно такива хора трябва да съумяват да живеят с друга самоличност в течение на месеци без прекъсване, ако не искат да бъдат разпознати. Вероятно тоя Калтръп бе съумял да остане извън архивите на всички полиции по земята именно защото е така хитър и старателен. Да не бе оня кръчмарски слух от Доминиканската република, никога нямаше да попаднат на него.
Оттук нататък обаче той бе станал Дуган. Боядисана коса, цветни контактни лещи, изтъняла фигура, повдигнати подметки. За препращане в Париж Томас изпрати в телексната служба именно описанието на Дуган с неговата снимка и номера на паспорта. Льобел, помисли си той, като погледна часовника, ще получи всичко до два часа през нощта.
— След това както те решат — предположи инспекторът.
— О, не, мой човек — отвърна злорадо Томас, — след това има да се върши още много работа. Първата ни задача утре заран е да започнем проверки по агенциите за самолетни билети, фериботите през Ламанша, влаковете за континента… всичко това. Ние трябва не само да открием кой е той сега, но и къде се намира в момента.
Тогава им позвъниха от Съмърсет Хаус. Проверено бе и последното заявление за паспорт и всички бяха наред.
— Окей. Благодарете на чиновниците и се изтегляйте. Точно в осем и половина в кабинета ми. До един — нареди Томас.
Един сержант донесе копие от показанията на вестникаря, заведен за разпит в местния полицейски участък. Томас прегледа клетвената декларация, която не съобщаваше кой знае колко повече от казаното на инспектора пред жилището на търговеца.
— Няма нищо, заради което да го задържим — заяви Томас. — Кажете им там в Падингтън, че могат да го пуснат да си върви при мръсните снимки.
Сержантът каза „да, сър“ и си излезе.
Томас отново се разположи в креслото, за да направи опит да поспи.
Докато говореше, неусетно бе настъпил петнадесети август.
16.
Мадам баронеса Дьо ла Шалониер спря пред вратата на стаята си и се извърна към младия англичанин, който я бе придружил. Тя не можеше да различи чертите на лицето му в полумрака — просто едно петно в тъмното.
Прекараха приятна вечер и тя още не бе решила дали да настоява вечерта да свърши пред вратата на спалнята й. Въпросът се въртеше вече цял час в подсъзнанието й.
От една страна, макар да бе имала любовници в миналото, тя бе уважавана омъжена жена, отседнала само за една нощ в някакъв провинциален хотел, и нямаше навика да се оставя да бъде прелъстявана от напълно непознати. От друга страна, в момента бе най-податлива на изкушение и бе достатъчно откровена да си го признае.
Прекарала бе деня във Военната академия в Барселонет, високо в Алпите, за да присъства на абсолвентския парад на своя син — новопроизведен младши лейтенант в някогашния полк алпийски стрелци на нейния баща. Макар без съмнение да бе най-привлекателната майка на парада, гледката на нейния назначен в армията син, който получава новите си пагони, я накара да осъзнае обстоятелството, че само няколко месеца я делят от четиридесетте и е майка на пораснал син.
Можеше да мине за пет години по-млада, а понякога се чувствуваше с десет под възрастта си, съзнанието обаче, че синът й е на двадесет и вероятно вече спи с жени и повече няма да се връща през ваканциите за лов из горите около семейния замък, я накара да се замисли какво ще прави тя отсега нататък.
Приела бе усърдната галантност на задъхващия се стар полковник, командир на академията, както и възхитените погледи на розовобузите съученици на собственото й момче и внезапно се почувствува много самотна. От години знаеше, че бракът й е свършен и от него е останала само фасадата, тъй като баронът бе твърде зает да гони непълнолетните парижки хубавици от „Билбоке“ и „Кастел“136, та да има време да се прибере за лятото в замъка или поне да се яви за производството на сина си.
Докато се връщаше със семейната лимузина от високите Алпи към провинциалния хотел край Гап, където щеше да пренощува, й дойде наум, че е красива, жизнена и самотна. Като че не й предстоеше нищо друго освен вниманието на възрастни ухажори като полковника в академията или лекомислени и неудовлетворяващи флиртове с хлапаци. Но пък проклета да е, ако се отдаде на благотворителна дейност. Поне засега.
Париж, от друга страна, бе едно притеснение и унижение. Алфред гонеше безспир своите непълнолетни, като едната половина от обществото се присмиваше на него, а другата — на нея.
Докато пиеше кафето си в салона, размишляваше за бъдещето и усети необходимост някой да й каже, че е жена, при това хубава, а не само мадам баронесата. В тоя момент англичанинът се бе приближил да попита дали не може да изпие кафето си в нейната компания, тъй като са сами в залата. Понеже я свари неподготвена, тя не можа да откаже.
След няколко секунди й идеше да се заплюе, но десет минути по-късно не съжаляваше, че е приела молбата му. В края на краищата той бе между тридесет и три и тридесет и пет или поне тя така го преценяваше, а това бе най-добрата възраст за мъжа. Макар да бе англичанин, френски говореше свободно и бързо. Изглеждаше доста добре и можеше да бъде забавен. Изкусните му комплименти й бяха доставили удоволствие, тя само го бе насърчавала да ги прави и когато се надигна с обяснението, че на другата сутрин трябва да потегли рано, вече наближаваше полунощ.
Придружил я бе по стълбите и от прозореца на площадката й посочи окъпаните в ярка лунна светлина гористи склонове. Постояха малко, загледани в спящата околност, докато тя се обърна към него и забеляза,
