че очите му не са насочени към гледката зад прозореца, а към вдлъбнатината между гърдите й, където лунните лъчи правеха кожата алабастровобяла.
Разбрал, че е хванат, той се бе усмихнал, а после се наведе към ухото й и прошепна:
— Лунната светлина превръща и най-цивилизования мъж в пещерен човек.
Тя се обърна и тръгна нагоре по стълбите с престорена досада, но вътре в нея безсрамното възхищение на непознатия предизвика приятна тръпка.
— Беше изключително приятна вечер, господине.
Поставила бе ръка на дръжката и се попита неопределено дали мъжът ще направи опит да я целуне. Донякъде се надяваше, че ще го стори. Въпреки баналността на казаното усети разширяващата се празнота в корема си. Може би беше просто от виното или от парещия калвадос137, който той поръча с кафето, или пък от осветената от луната гледка, във всеки случай тя си даваше сметка, че не така си бе представяла завършека на вечерта.
Усети ръката на непознатия да обгръща гърба й без каквото и да е предупреждение, а устните му се отпуснаха върху нейните. Бяха горещи и твърди. Трябва да сложа край на това, каза вътрешен глас. Миг по-късно отвръщаше на целувката със затворена уста. Главата й се замая от виното, да, от виното трябва да беше. Усети как ръцете му затегнаха обръча около нея. Бяха силни и корави.
Бедрото й бе притиснато към него под корема и през сатена на роклята тя почувствува твърдото високомерие на члена му. Отдръпна за миг крака си, после го притисна отново. Нямаше определен момент за съзнателно вземане на решение. Без всякакво усилие я овладя съзнанието, че го иска страшно много. Между бедрата си, в корема, през цялата нощ.
Усети как вратата зад нея се отвори навътре, разкъса прегръдката му и влезе заднишком в стаята.
— Viens, primitif.138
Той влезе и затвори вратата.
През цялата нощ се проверяваха всички архиви, този път за името Дуган, и с по-голям успех. Открит бе граничен контролен лист, от който ставаше ясно, че Александър Куентин Дуган е влязъл във Франция с експреса „Брабан“ от Брюксел на 22 юли. Час по-късно пристигна друг доклад от същия граничен пункт. От митническата бригада, която постоянно пътува с експресите между Париж и Брюксел и върши работата си в движение, бе съобщено, че Дуган е бил сред пътниците на експреса „Северна звезда“ от Париж за Брюксел на 31 юли.
От полицейската префектура пристигна хотелска адресна карта, попълнена от името на Дуган и носеща паспортен номер, съвпадащ с този на Дугановия, както го съобщаваше информацията от Лондон. От нея се виждаше, че е прекарал в малък хотел недалеч от „Площада на Мадлената“ времето от 22 юли до 30 юли включително.
Инспектор Карон бе изцяло за идеята да се нахлуе в хотела, но Льобел предпочете да направи дискретно посещение в малките часове на нощта и да си побъбри със собственика. Научи с удовлетворение, че до 15 август човекът, когото търсеше, не се е появявал в хотела, а собственикът бе признателен за дискретността на комисаря, който не събуди всичките му гости.
Льобел нареди един цивилен агент да се настани в хотела като гост и да не излиза оттам до второ нареждане за в случай, че Дуган се появи отново. Собственикът с радост се съгласи да помогне.
— Това посещение през юли — каза Льобел на Карон, когато към четири и половина се върна в кабинета си — е било разузнавателно. Всичко, което е запланувал, е било уточнено на място.
След това се изтегна в стола си, погледна към тавана и се замисли. Защо отсядаше в хотел? Защо не в дома на някой оасовец, както правеха всички преследвани хора на организацията? Защото няма вяра в способността им да си затварят устата. И е напълно прав. Значи той работи сам, никому не вярва, сам си планира и разработва операцията по своя начин. Използува фалшив паспорт, вероятно се държи нормално, възпитано, не буди подозрение. Собственикът на хотела, с когото току-що разговаря, потвърди това. Истински джентълмен, каза. Истински джентълмен, помисли си Льобел, опасен като змия. Такива винаги се оказват най-лошият тип за един полицай, тия истински джентълмени. Никога не попадат под подозрение.
Погледна двете пристигнали от Лондон снимки — на Калтръп и на Дуган. Калтръп бе станал Дуган чрез промяна на ръста, цвета на косите и очите, възрастта и може би държането. Опита да си представя тоя човек. Как ли ще изглежда, ако го срещне? Самоуверен, арогантен, сигурен в неуловимостта си. Опасен, неискрен, акуратен, неоставящ нищо на случайността. Въоръжен, естествено, но с какво? Автоматичен пистолет под лявата мишница? Нож за хвърляне, привързан към гърдите? Карабина? Но къде щеше да я сложи, когато минава през митниците? Как ще доближи генерал Дьо Гол, понесъл такова нещо, когато дори и на дамските чанти се гледаше с подозрение на двадесет метра околовръст президента, а мъжете с продълговати пакети биваха безцеремонно изблъсквани, щом се появяха в района, където е генералът?
Mon Dieu139, а оня полковник от Елисейския си мисли, че става дума просто за поредния бандит! Льобел осъзнаваше едно свое преимущество — знаеше новото име на убиеца, а убиецът не знаеше, че той знае. Това беше единственият му коз. Всичките останали карти бяха у Чакала и никой от вечерната конференция не би могъл, а и не би искал да проумее това.
Ако само надуши какво знаеш, преди да си го пипнал, и отново смени самоличността си, Клод, момчето ми, здравата ще загазиш.
На глас произнесе:
— Здравата ще загазиш.
Карон вдигна очи.
— Прав сте, шефе. Няма никакви шансове.
Льобел усети, че се дразни, което бе необичайно. Недоспиването май си казваше думата.
Снопчето светлина от бледнеещата луна зад стъклата на прозореца се оттегляше бавно през събраната на топка покривка от леглото назад към прозрачната рамка. То очерта смачканата сатенена рокля между вратата и ръба на леглото, захвърления сутиен и набръчкани чорапи, пръснати по килима. Двете тела в леглото оставаха обгърнати в сянка.
Колет лежеше по гръб, загледана в тавана, и прокарваше безцелно пръстите на едната си ръка през русата коса на положената върху корема й глава. Устните й се разделиха в полуусмивка при спомена за изминалата нощ.
Излязъл бе добър тоя английски пещерняк, неуморим, но и опитен, знаещ как да използува пръсти, език и члена си, за да я накара да свърши пет пъти, а той самият — три. Още усещаше влизащата в нея гореща следа, когато той свърши, разбра колко силно и колко отдавна се е нуждаела от подобна нощ и отвърна, което не й се бе случвало от години.
Погледна към малкия пътнически будилник до леглото. Беше пет и четвърт. Улови по-здраво русата коса а я дръпна.
— Ей!
Англичанинът промърмори насън. И двамата лежаха голи сред разхвърляните чаршафи, но парното поддържаше стаята уютно топла. Русата глава се измъкна от ръката й, за да се спусне между бедрата. Усещаше гъдела от горещото дихание и пърхането на отново търсещия език.
— Не, стига вече.
Бързо стисна бедра, седна и сграбчила косата, започна да тегли, докато можа да го погледне в лицето. Той се отпусна в леглото, зарови лице в едната й налята тежка гръд и започна да я целува.
— Казах „не“.
Той погледна нагоре.
— Стига толкова, любовнико. След два часа трябва да ставам, а ти трябва да се прибираш в стаята си. Сега англичанчето ми, стига.
Той разбра, кимна, скочи от леглото и се изправи, като затърси с поглед дрехите си. Тя се пъхна под завивките, омотани около коленете й, оправи ги и ги придърпа до брадичката. Когато се облече, провесил сако и вратовръзка през едната си ръка, той погледна към нея през полумрака и тя видя проблясващите при усмивката зъби. Седна на ръба на леглото и прокара дясната си ръка зад врата й. Лицето му бе на няколко сантиметра от нейното.