рутинен доклад, от който става ясно, че предната сутрин Александър Джеймс Куентин Дуган е бил сред влезлите от Италия във Франция през граничния пункт Вентимиля и надлежно попълнили граничните контролни листове.
Льобел избухна.
— Почти тридесет часа — извика той. — Над едно денонощие…
Тресна слушалката. Карон вдигна вежди.
— Контролният лист — обясни Льобел уморено. — Толкова е пътувал от Вентимиля до Париж. Сега разпределят попълнените вчера сутринта листове от цяла Франция. Казват, че са над двадесет и пет хиляди. Само за един ден, забележете. Май не трябваше да викам. Едно нещо поне знаем — той е тук. Определено. Във Франция. Ако на заседанието довечера нямам какво повече да им кажа, ще ме одерат жив. Впрочем позвънете на старши следователя Томас и му благодарете още един път. Кажете му, че Чакала е във Франция и ще се оправяме тук.
Щом Карон затвори след разговора с Лондон, позвъниха от районното управление на Следствената в Лион. Льобел ги изслуша и погледна победоносно към Карон. Заслони микрофона с ръка.
— Пипнахме го. Регистрирал се е снощи в Отел дьо Серф край Гап за две денонощия. — Откри микрофона и каза: — Чуйте ме сега, господин комисар, нямам възможност да ви обясня защо ни е този Дуган. Просто приемете, че е важно. Ето какво искам да сторите…
Говори в продължение на десет минути и когато свърши, звънна телефонът на бюрото на Карон. Отново беше DST. Съобщиха, че Дуган е влязъл във Франция в бяла наета алфа ромео, спортна, с две седалки и регистрационен номер MI–61741.
— Да алармираме ли всички контролни постове? — попита Карон.
Льобел помисли малко.
— Не, още не. Ако кара някъде из провинцията, вероятно ще попадне на някой селски полицай, който ще сметне, че просто се издирва открадната спортна кола. А нашият ще убие всеки, който се опита да го задържи. Оръжието трябва да е някъде из колата. Главното е, че се е записал в хотела за две нощи. Искам, когато се прибере, около тоя хотел да има цяла армия. Не трябва да има пострадали, ако е възможно. Хайде, ако искаме да се качим в тоя хеликоптер, трябва да тръгваме.
Докато говореше, цялата полиция в Гап поставяше стоманени заграждения по всички изходи от града, както и в района на хотела, а в шубраците наоколо залягаха стрелци. Нарежданията си бяха получили от Лион. В Гренобъл и Лион въоръжени с автомати и карабини мъже се тъпчеха в две колони полицейски автобуси. В базата Сатори край Париж един хеликоптер бе готов за полета на комисар Льобел до Гап.
Жегата на ранния следобед бе убийствена дори и под сенките на дърветата. Съблечен до кръста, за да не замърси дрехите си повече от необходимото, Чакала работи върху колата в течение на два часа.
След като излезе от Гап, той се насочи на запад през Вен и Аспр-сюр-Бюеж. Пътят водеше повечето време надолу, виеше се сред хълмовете като безгрижно захвърлена панделка. Гонил бе колата до краен предел, влизал бе в острите завои със свирещи гуми, като на два пъти щеше да прати идващия насреща шофьор в някоя от зейналите долу пропасти. След Аспр пое по Националния път 93, който следваше течението на река Дром на изток до вливането й в Рона. Още тридесетина километра бе минавал ту отсам, ту оттатък реката. Малко след Люс-ан-Диоа реши, че е време да изкара алфата от пътя. Имаше множество странични пътчета, водещи към планинските селища. Избра произволно едно от тях и след два километра се отби надясно в гората по някаква просека.
Към средата на следобеда привърши и се изправи. Колата блестеше в тъмносиньо и по-голямата част от боядисаната повърхност бе вече изсъхнала. Макар в никакъв случай да не можеше да мине за професионална бояджийска работа, тя би издържала едно изпитание, особено по здрач, освен ако не се извършеше много внимателен оглед. Двата регистрационни номера бяха свалени и положени с лице надолу върху тревата. Върху гърба на всеки бе изписан измислен френски номер, като последните две цифри бяха 75 — регистрационният код на Париж. Чакала знаеше, че това е най-често срещаният автомобилен номер по пътищата на Франция.
Очевидно наемните и застрахователните документи на колата не съответстваха на синята френска алфа, както бяха съответствали на бялата италианска, и ако го спряха на някой контролен пункт без документи, беше загубен. Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието му, докато потапяше в резервоара един парцал, с който избърса петната боя от ръцете си, бе дали да тръгне сега, като рискува ярката слънчева светлина да покаже любителското равнище на бояджийския му труд, или да изчака смрачаване.
Стигна до извода, че след като фалшивото му име е разкрито, нямаше да мине много време, докато се установи през кой граничен пункт е влязъл и започне, съответно, издирването на колата. Бе дошъл няколко дни преди датата, определена за убийството, и му трябваше местенце, в което да се притаи, докато всичко бъде готово. Това означаваше да се добере до департамента Корез, на почти четиристотин километра през страната, и най-бързият начин да стори това бе като използува колата. Бе рисковано, но реши, че трябва да се направи. Добре тогава, колкото по-скоро, толкова по-добре. Преди всеки автополицай в страната да е започнал да се оглежда за рус англичанин зад кормилото.
Зави новите номера, изхвърли каквото бе останало от боята заедно с двете четки, облече пак полото и сакото и запали двигателя. Когато зави по RN–93, погледна часовника си. Беше 15,41 часа.
Високо горе забеляза един хеликоптер, забръмчал по пътя си на изток. След десетина километра бе селцето Die142. Познанията му стигаха, за да не го произнесе по английския начин, но съвпадението му направи впечатление. Не бе суеверен, но очите му се присвиха, когато навлезе в центъра на селището. На централния площад, близо до паметника от войната, бе застанал огромен, облечен в черна кожа моторизиран полицай, който му даваше знак да спре и паркира колкото може по-надясно на пътя. Знаеше, че пушката е все още в своите прикрепени към купето тръби. Не носеше пистолет или нож. За миг се поколеба дали да не удари в движение полицая с калника на колата, да продължи и да я изостави двадесетина километра по-нататък, като след това се опита, без помощта на огледало и леген, да се превърне в пастор Йенсен, и се намери изправен пред задачата да носи четири парчета багаж, или да спре.
Вместо него решението взе полицаят. Когато алфата забави ход, той напълно престана да се интересува от нея, извърна се и се загледа в другата посока на пътя. Чакала плъзна колата в края на пътя и зачака.
От другия край на селището се чу вой на сирени. Каквото и да се случеше, вече бе прекалено късно да се измъкне. В селото навлезе колона от четири полицейски ситроена и шест специални автобуса. Докато полицаят регулировчик отскачаше встрани и вдигаше ръка за поздрав, колоната профуча покрай паркираната алфа в посоката, от която идваше Чакала. През замрежените прозорци на колите, откъдето идваше френското им прозвище „кошници“, той можа да съзре редиците полицаи с шлемове и автомати връз коленете.
Конвоят изчезна така бързо, както се бе появил. Регулировчикът свали козируващата ръка, махна лениво към Чакала да продължи и важно се запъти към мотоциклета си, подпрян на военния паметник. Той все още риташе стартера, когато синята алфа изчезна зад ъгъла, поела на запад.
Когато нахлуха в Отел дьо Серф, беше пет без десет следобед. Клод Льобел, приземил се на километър и половина от другата страна на градчето, бе докаран с полицейска кола до входната алея на хотела. Влезе през главния вход, придружен от Карон, който носеше под провесения през дясната си ръка шлифер автоматичната карабина МАТ–49, заредена и със свален предпазител. Показалецът му бе върху спусъка. До тоя момент всичко живо в града бе разбрало, че става нещо. С изключение на собственика на хотела. Самият хотел бе изолиран от пет часа, но единственото необичайно нещо бе отсъствието на продавача на пъстърва, който всеки ден пристигаше със своя улов прясна риба.
Повикан от администратора, собственикът се появи, оставил сметките си в канцеларията. Льобел го слушаше как отговаря на задаваните му от Карон въпроси, като в същото време неспокойно поглежда към вързопа със странни очертания под неговата мишница. Човекът приведе рамене.
След пет минути хотелът бе наводнен от униформени полицаи. Те разпитваха персонала, ровеха в спалнята, претърсваха околността. Льобел излезе на алеята и се загледа към околните възвишения. Карон
