— Това би било голям късмет — каза на адютанта си, — но не разчитайте на него. Британският специален отдел съобщи, че всичките му принадлежности за къпане и бръснене са липсвали от банята и че е споменал пред един съсед, че заминава на обиколка и риболов. Щом Калтръп е оставил паспорта си у дома, значи повече не му е бил нужен. Не разчитайте този човек да направи твърде много грешки. На мен тоя Чакал започва да ми става все по-ясен.
Човекът, в момента издирван от полициите на две държави, бе решил да избегне мъчителните задръствания на Гранд Корниш132 в този убийствен участък от пътя Кан — Марсилия и да се държи настрана от RN–7133, където той поема на север от Марсилия към Париж. Известно му бе, че през август и двата пътя представляват пренесена на земята разновидност на ада в чист вид.
Спокоен с приетото и документирано име Дуган, той реши да си кара спокойно от крайбрежието нагоре през Алп Маритим, където въздухът бе по-хладен, и по-нататък през заоблените хълмове на Бургундия. Не бързаше особено, тъй като определеният за убийството ден още не бе наближил и той знаеше, че е пристигнал във Франция малко преди предвиденото по плана време.
От Кан пое съответно на север по RN–85 през живописния парфюмериен център Грас и по-нататък към Кастелан, където буйната река Вердон, укротена от високата язовирна стена няколко километра по-нагоре по течението, потичаше по-кротко надолу от Савоя, за да се влее при Кадараш в Дюранс.
Оттук пое към Барем и градчето с минерални бани Дин. Палещата жега на Провансалската долина бе останала в ниското отзад, а въздухът в планината бе свеж и прохладен дори в горещината. Когато спираше, усещаше парещите лъчи на слънцето, но докато караше, вятърът бе като охлаждащ душ, ухаещ на бор и дим от запалени по фермите дърва.
След Дин прекоси река Дюранс и обядва в малък красив хотел, надвиснал над водите й. След още сто и петдесет километра Дюранс щеше да се превърне в сива слузеста змия, плитка и съскаща в леглото си между избелелите от слънцето камъни между Кавайон и План Доргон. Но тук в планината тя си бе все още река и изглеждаше както се полага на една река — прохладна и пълна с риба, със сенки по бреговете и трева, която бе още по-зелена поради присъствието й на вода.
Следобед пое на север по дългия криволичещ национален път през Систерон, все още нагоре по левия бряг срещу течението на Дюране, докато пътят се раздвои и пое на север. По смрачаване навлезе в градчето Гап. Би могъл да продължи към Гренобъл, но реши, че тъй като не бърза, а в малък град има повече шансове да намери свободна стая през август, по-добре да се огледа за някой провинциален хотел. Край самия град откри великолепния островърх покрив на Отел дю Серф, в миналото ловджийска хижа на един от савойските херцози, все още запазил селската си атмосфера и добра храна.
Имаше още няколко свободни стаи. Отказа се от обичайния душ и без бързане се потопи във ваната. Облече гълъбовосивия костюм с копринена риза и плетена вратовръзка, а изчервилата се камериерка, дарена с няколко очарователни усмивки, прие да почисти и изглади носения цял ден кариран костюм, та той да си го получи обратно на сутринта.
Вечерята премина в облицовано с дърво помещение с изглед към горист хълм, зашумял от песента на щурци сред пиниите. Въздухът бе топъл, но по средата на вечерята една жена в деколтирана рокля без ръкави каза на метрдотела, че е захладняло и дали не може да се затворят прозорците.
Когато го попитаха има ли нещо против да се затвори прозорецът, до който седеше, Чакала се извърна към жената — метрдотелът я посочи и го осведоми, че тя е помолила за това. Вечеряше сама — красива жена към края на тридесетте си години със заоблени бели ръце и едър бюст. Чакала даде знак на метрдотела да затвори и леко наклони глава към жената зад себе си. Тя отвърна със сдържана усмивка.
Храната бе великолепна. Той си избра пъстра планинска пъстърва, опечена на дървена жар, и турнедо — на дървени въглища, с копър и мащерка. Виното бе местно производство — Кот дю Рон, с разкошен букет, бутилирано, без етикет. Явно произхождаше от бъчвата в избата — vin de la maison134 по личен избор на собственика. Пиеха го повечето гости и имаше защо.
Когато привършваше плодовия сладолед, Чакала чу ниският и властен глас на жената зад себе си да казва на метрдотела, че ще пие кафето си в дневната, а човекът се поклони и я нарече „госпожа баронеса“. След няколко минути той също поръча кафето си в дневната и се упъти натам.
В десет без десет позвъниха на старши следователя Томас от Съмърсет Хаус. Той бе седнал до отворения прозорец на кабинета, загледан надолу към тихата улица, където в тоя час ресторантите не подканваха шофьори и закъснели клиенти. Административните сгради между Милбанк и Смит Скуеър бяха като смълчани туловища, неосветени, слепи, безчувствени. Както винаги светлините грееха само в анонимната сграда, приютила кабинетите на Специалния отдел.
На около километър и половина оттук по оживения Странд135 също горяха светлини. Те бяха запалени в оня отдел на Съмърсет Хаус, където се съхраняваха смъртните актове на милиони починали британски граждани. Надвесени над купища хартия, тук работеха шестимата сержанти детективи и двамата инспектори от групата на Томас. През минута-две те се надигаха, за да придружат за проверка на още някое име някой от чиновниците, задържан на работа дълго след като останалите си бяха отишли. Позвънил бе старшият инспектор, ръководител на групата. Гласът му бе уморен, но с нотка на оптимизъм, като на човек, който разчита, че онова, което има да каже, ще освободи всички от изтощителната им задача да търсят стотици несъществуващи смъртни актове, тъй като собствениците на паспорти не бяха мъртви.
— Александър Джеймс Куентин Дуган — съобщи той кратко, след като Томас се обади.
— Какво за него?
— Роден на трети април 1929 година в Самбърн Фишли в енория Сейнт Марк. Поискал паспорт на 14 юли тази година по редовния начин и с редовен формуляр. Паспортът е издаден на другия ден и изпратен по пощата на посочения в заявлението адрес. Вероятно ще се окаже междинен.
— Защо? — попита Томас. Не обичаше да го карат да чака.
— Защото Александър Джеймс Куентин Дуган е загинал при пътно произшествие в родното си село на две и половина годишна възраст, на 8 декември 1931.
Томас се замисли.
— Колко от издадените през последните сто дни паспорти остават за проверка? — попита той.
— Около триста — каза гласът в слушалката.
— Остави другите да продължат да проверяват, просто за в случай, че има още някой фалшив — нареди Томас. — Предай ръководството на групата на другия. Искам да провериш адреса, на който е бил изпратен паспортът. Щом го намериш, докладвай по телефона. Ако е обитаемо помещение, говори със собственика. Донеси ми всички подробности за мнимия Дуган, както и архивното копие на приложената към заявлението снимка. Искам да хвърля един поглед на тоя сладък Калтръп с новата му маска.
Малко преди единадесет старши инспекторът позвъни отново. Въпросният адрес се оказал магазинче за цигари и вестници в Падингтън, от тези, дето витрините им са осеяни с картички, рекламиращи адреси на проститутки. Живеещият над магазинчето собственик бил събуден и признал, че често приема пратки за клиенти без постоянен адрес. За тази услуга му се плащало. Не си спомнял постоянен клиент на име Дуган, но било възможно да се е появил само два пъти — веднъж, за да уреди получаването на пощата си на този адрес, и втория път, за да вземе очаквания плик. Инспекторът му показал снимката на Калтръп, но вестникарят не го познал. Показал му и снимката на Дуган от заявлението и онзи казал, че като че ли си го спомня, но не бил сигурен. Имал чувството, че носел тъмни очила. Мнозина от купувачите на илюстрованите еротичните списания, изложени зад тезгяха, носели тъмни очила.
— Да напише показания — нареди Томас, — а ти се върни тук.
После отново поиска връзка с Париж.
За втори път телефонът иззвъня по средата на вечерното заседание. Льобел бе обяснил, че Калтръп едва ли пребивава във Франция под собственото си име, освен ако е влязъл нелегално в страната с рибарска лодка или през някой усамотен участък на сухопътните граници. Лично той не мислеше, че един професионалист би постъпил така, понеже впоследствие, при случайна полицейска проверка, можеха да го хванат с нередовни документи, т.е. без печат в паспорта.
