Не се намериха доброволци. Както обикновено заседанието приключи към полунощ. След тридесет минути настъпи петъкът, 16 август.
17.
Синята алфа ромео навлезе в площада пред гарата в Юсел малко преди един през нощта. Едно кафене от другата страна на площада, точно срещу входа на гарата, бе още отворено и неколцина очакващи влаковете си среднощни пътници допиваха вътре своите кафета. Чакала прекара един гребен през косата си и се отправи покрай струпаните на терасата маси и столове към тезгяха вътре. Беше му студено — планинският въздух пронизва, когато караш с над деветдесет километра в час. Беше се схванал, ръцете и краката го боляха от шофирането през безбройните планински завои. Беше и гладен, тъй като не бе хапвал нищо след вечерята отпреди двадесет и осем часа, ако не се брои кифличката с масло за закуска.
Поръча си две намазани с масло половинки от разрязано през средата дълго тънко хлебче, наричани „тартин бьоре“, и взе от витринката на тезгяха четири сварени яйца. Поръча си и голяма чаша кафе меланж.
Докато му мажеха хляба, а кафето къкреше през филтъра, той се огледа за телефонна кабина. Нямаше, но на края на тезгяха се виждаше телефонен апарат.
— Имате ли тукашния указател? — обърна се Чакала към бармана. Все още зает, без да отрони дума, последният кимна към купчината телефонни указатели върху рафта. После промълви:
— Заповядайте.
Името на барона бе изписано под думите: „Шалониер, г-н барон…“, а адресът гласеше: Замъкът на Горна Шалониер. Чакала знаеше това, но селцето не бе отбелязано върху картата му. Телефонът обаче бе даден в община Еглетон, която намери много лесно. Беше на тридесет километра след Юсел. Седна да изяде яйцата и сандвичите.
Малко преди два отмина крайпътен камък, на който пишеше „Еглетон — 6 км“, и реши да зареже колата в някоя от крайпътните горички. Те бяха гъсти, вероятно собственост на местен благородник, някога места за лов на глигани с коне и кучета. Може още да си бяха — някои части от провинцията Корез имаха вид като направо от дните на Краля Слънце.
След неколкостотин метра откри водеща навътре в гората алея, отделена от пътя с препречена през входа й дървена върлина, украсена с табелка, обявяваща „Частен ловен район“. Вдигна бариерата, вкара колата в гората и пак я спусна.
Оттук измина още близо километър през гората. Фаровете осветяваха чепатите фигури на дърветата, които като някакви духове протягаха разгневени клони към нарушителя. Накрая спря колата, загаси фаровете и измъкна от жабката ножиците за метал и фенерчето.
Прекара час под автомобила. Гърбът му се измокри от росния горски килим. Най-накрая освободи стоманените тръби със снайперската пушка от скривалището, където бяха прекарали последните шестдесет часа, и отново ги прибра в куфара със старите дрехи и шинела. Огледа колата за последен път, за да се увери, че в нея не е останало нищо, което да подскаже на който я откриеше нещо за водача й, а после я засили в средата на близък гъсталак от диви рододендрони.
Още един час ряза с ножиците клонки от околните храсти, които заби в земята пред отвора, оставен от алфата, докато напълно я скри от погледа.
Върза единия край от вратовръзката си около дръжката на един от куфарите, а другия — около дръжката на втори. Постави връзката през рамо, като въже на хамалин, така че куфарите увиснаха — единият пред гърдите, другият на гърба, и той можа да вземе останалите две части от багажа си в свободните си ръце. Пое към шосето по обратния път.
Напредваше бавно. На всеки сто метра спираше, оставяше куфарите на земята и се връщаше по следите, като заличаваше с клон плитките отпечатъци, оставени от алфата върху мъха и падналите вейки. Отне му още час да се добере до шосето, да се провре под бариерата и да остави около километър между себе си и горската алея.
Карираният му костюм бе омазан и мръсен, полото лепнеше по гърба му с лигаво упорство. Помисли си, че мускулите никога вече няма да спрат да го болят. Като подреди куфарите един до друг, седна и зачака, а небето на изток леко изсветля. Селските автобуси, спомни си Чакала, имат навика да тръгват рано.
И наистина му провървя. Едно камионче, с пълно със сено ремарке, мина към пет и половина на път за пазара в града.
— Колата ли се счупи? — изрева шофьорът, като намали.
— Не. Дадоха ми три дена отпуск от запаса и съм тръгнал на стоп за дома. Стигнах снощи до Юсел и реших да продължа към Тюл. Там имам чичо, който може да ми намери камион до Бордо. Стигнах само дотук обаче.
Чакала се усмихна на шофьора, който се засмя и сви рамене.
— Луд ли си да тръгнеш пеша насам през нощта. Скачай в ремаркето, ще те закарам до Еглетон. Оттам можеш пак да опиташ.
В седем без четвърт влязоха в градчето. Чакала благодари на селянина, скри се от погледа му зад гарата и се упъти към едно кафене.
— Има ли таксита в града? — попита бармана, докато си пиеше кафето.
Човекът му даде номера и той позвъни в таксиметровото бюро. Казаха му, че една кола може да бъде на разположение след половин час. Докато чакаше, се възползува от примитивните удобства, предлагани от крана със студена вода в клозета на кафенето, за да измие ръцете и лицето си, както и зъбите, които усещаше като покрити с кожа в резултат на цигарите и кафето. Смени и костюма си.
Таксито пристигна в седем и половина, една стара таратайка рено.
— Знаете ли къде се намира селото Горна Шалониер?
— Естествено.
— Колко е дотам?
— Осемнадесет километра. — Човекът мушна с пръст по посока на планината. — Горе из баирите.
— Закарайте ме — каза Чакала и качи куфарите си върху багажника на покрива, като взе един със себе си вътре.
Настоя да го оставят на селския площад пред Кафе дьо ла Пост. Нямаше защо шофьорът на такси от близкия град да знае, че отива в замъка. Когато таксито си замина, внесе багажа в кафенето. На площада вече цареше палеща горещина. Два вола, впрегнати в кола за сено, замислено преживяха отвън, а около благите им търпеливи очи се разхождаха тлъсти черни мухи.
Вътре в кръчмата бе полутъмно и прохладно. Той по-скоро чу, отколкото видя как клиентите се размърдаха по масите, за да погледнат новодошлия, а една възрастна селянка в черни дрехи се отдели от група ратаи и тропайки с дървените си подметки по плочите, отиде зад тезгяха.
— Господине? — изграчи тя.
Чакала остави багажа на пода и се облегна на тезгяха. Забеляза, че местните пиеха червено вино.
— Un gros rouge, s’il vous plait, Madame.144 Колко е до замъка, мадам? — попита, когато му наляха виното.
Тя го гледаше с проницателни и хитри, прилични на топчета очи.
— Два километра, господине.
Той въздъхна с досада.
— Тоя глупак, шофьорът, се опита да ме убеди, че тука няма замък, и ме остави насред площада.
— От Еглетон ли беше?
Чакала кимна.
— Еглетонци са глупаци.
— Трябва да стигна до замъка.
Кръгът наблюдаващи ги от масите си селяни не помръдваше. Никой не му каза как да отиде дотам. Чакала извади една нова банкнота от сто франка.
— Колко струва виното, мадам?
Тя хвърли остър поглед към парите. Отзад, сред сините памучни блузи и панталони, настъпи раздвижване.
