— Нямам да върна — каза старицата.
Той въздъхна.
— Да би се намерил човек с камионче, той може и да има да развали.
Отзад някой се надигна и приближи.
— Има камионче в селото, господине — избуботи един глас.
Чакала се извърна с престорена изненада.
— Твое ли е то, приятелю?
— Не, господине, но познавам човека, който го притежава. Той може да ви откара догоре.
Чакала наведе глава, сякаш преценяваше достойнствата на такава идея.
— А междувременно какво ще пийнеш?
Селянинът кимна към старата вещица, която напълни още една чаша с кисело червено вино.
— Ами приятелите ти? Горещ ден е днеска, жаден ден.
Четинестото лице разцъфтя в усмивка. Селянинът отново кимна към жената, която взе две пълни бутилки и ги занесе при компанията около голямата маса.
— Беноа, иди докарай камиончето — нареди селянинът. Един от останалите гаврътна виното си и излезе.
Изглежда, предимството на селяните от Оверн, си мислеше Чакала, докато се друсаше и подскачаше по последните два километра до замъка, е, че са така недружелюбни и си държат езика зад зъбите — поне пред непознати.
Колет дьо ла Шалониер седеше в леглото си, пиеше кафе и четеше писмото за втори път. Обзелият я при първото прочитане гняв се бе разсеял, за да даде път на някакво уморено отвращение.
Чудеше се какво, за Бога, й оставаше да прави през остатъка от живота си. След бавното пътуване от Гап вчера следобед бе приветствана с добре дошла от старата Ернестин, прислужницата, която работеше в замъка от времето на бащата на Алфред, и градинаря Луизон — някогашно селянче, оженило се за Ернестин още когато тя бе помощник-прислужница.
Днес двамата бяха истинските стопани на замъка, в който две трети от стаите бяха заключени, а мебелите им — покрити с калъфи против прах.
Изпълваше я съзнанието, че е господарка на един празен замък, в чийто парк вече не играеха деца, нито пък имаше господар, който да оседлава коня си в двора.
Отново погледна изрезката от илюстровано парижко светско списание, изпратена й от така загрижена приятелка. Видя лицето на съпруга си, глупаво ухилено в светлината на светкавицата, с поглед, раздвоен между обектива на фотокамерата и издутия бюст на звездата, през чието рамо надничаше. Кабаретна танцьорка, издигнала се до това положение от бардама, която според списанието се надявала „един ден“ да се омъжи за барона, който й бил „много добър приятел“.
Гледайки набръчканото лице и измършавялата шия на застаряващия барон от снимката, тя се чудеше как е могъл да стигне дотам красивият млад капитан от партизанското движение на Съпротивата, в когото се бе влюбила през 1942 и за когото се омъжи една година след това, докато очакваше своя син.
Беше съвсем младо момиче, когато го срещна из планините. Разнасяше съобщения за Съпротивата. Той бе в средата на тридесетте, с кодово име Пегас. Жилест мъж с ястребов профил, свикнал да командва, който накара сърцето й да се преобърне. Оженил ги бе свещеник от Съпротивата на тайна церемония пред олтар, разположен в едно подземие, а сина си бе родила в къщата на своя баща.
После, след войната, върнаха всичките имоти. Баща му бе починал от сърдечен удар, когато армиите на Съюзниците нахлуха във Франция, а от цялата бъркотия той излезе като барон Дьо ла Шалониер, аплодиран от селяните от околността, когато се върна със съпругата и сина си в замъка. Грижите около имота му омръзнаха бързо. Съблазните на Париж, светлините на кабаретата, поривът да си навакса изгубените в шумата мъжки години се бяха оказали твърде силни, за да им се противопостави.
Сега бе на петдесет и седем, но можеше да мине за седемдесетгодишен.
Баронесата хвърли изрезката и придружаващото я писмо на пода. Скочи от леглото и се изправи пред голямото огледало на отсрещната стена, като развързваше връзките, които притваряха предния разрез на пеньоара. Застана на пръсти, за да напрегне мускулите на бедрата си, както биха сторили чифт обувки с високи токове.
Не е зле, помисли си. Би могло да е много по-лошо. Налята фигура, тяло на зряла жена. Бедрата бяха широки, но талията си оставаше милостиво съразмерна, стегната от дългите часове, прекарани върху седлото или в разходки из планината. Подложи длани под гърдите си и ги премери с ръце. Прекалено големи, твърде тежки за истинска красота, но все пак напълно способни да възбудят един мъж в леглото.
Е добре, Алфред, тая игра можем да я играем и двамата, каза си. Разтърси глава, за да даде воля на дългите до раменете черни коси. Един кичур се спусна покрай бузата и легна връз гръдта й. Разтвори ръце и ги прокара по вътрешната страна на бедрата, като си мислеше за мъжа, лежал там само преди малко повече от двадесет и четири часа. Добър беше. Сега й се искаше да бе останала в Гап. Може би щяха да прекарат заедно една ваканция, обикаляйки под чуждо име, като избягали любовници. За какъв дявол се бе прибрала?
Чу се дрънчене на влизаща в двора стара камионетка. Колет събра лениво краищата на пеньоара и отиде към прозореца, който гледаше към предния двор. Там бе паркирано едно камионче от селото с отворени задни врати. Двама мъже сваляха нещо отзад. Луизон, който бе плевил една от декоративните морави, пресичаше двора, за да помогне при пренасянето на багажа.
Единият от скритите зад камионетката мъже се показа, пъхайки някакви хартийки в джоба на панталоните си, седна на шофьорското място и натисна стържещия амбреаж. Кой караше нещо в замъка? Тя нищо не бе поръчвала. Колата потегли и баронесата трепна от изненада. Върху чакъла имаше три куфара и една чанта. До тях стоеше мъж. Тя позна блясъка на русата коса под слънчевите лъчи и широко се усмихна от радост.
— Животно такова. Красиво първично животно. Проследил си ме.
Изтича в банята да се облече.
Когато излезе на площадката, долови откъм хола долу гласове. Ернестин питаше какво желае господинът.
— Madame la Baronne. Elle est la?145
След миг Ернестин изкачваше стълбите бързо, доколкото можеха да я носят старите й крака.
— Дойде някакъв господин, мадам.
Този петък вечерната среща в министерството бе по-кратка от обикновено. Единственото, което можеше да се докладва, бе, че няма нищо за докладване. За последните двадесет и четири часа из цяла Франция бе разпространено по обичайния път (за да не се буди излишно любопитство) описанието на издирваната кола. Не бе забелязана. Освен това всяко районно управление на Следствената полиция бе разпоредило на подчинените си градски и селски комисариати да доставят в главната квартира не по-късно от осем сутринта всички хотелски адресни карти. Там веднага ги проверяваха — десетки хиляди бройки — за наличието на името Дуган. Нищо не бе намерено. Следователно той не бе прекарал последната нощ в хотел. Поне не под името Дуган.
— Трябва да приемем една от двете възможни предпоставки — обясни Льобел пред смълчаното събрание. — Или той все още е убеден, че е вън от подозрение, в който случай заминаването му от хотела е чисто съвпадение, а не обмислена предпазна мярка и няма причина да не използува открито своята алфа- ромео, както и преспокойно да се настанява в хотели под името Дуган. Ако е така, рано или късно трябва да бъде открит. Или той е решил да забута някъде колата и да разчита на собствен ход. При това положение се явяват нови два варианта.
Той или не разполага с друга фалшива самоличност, на която да разчита, и това означава, че не би могъл да отиде далече, без да се настани в хотел или да се опита ла мине през някой граничен пункт и да се измъкне от Франция. Или пък има на разположение и друга самоличност и вече я е приел. В този случай той все още би представлявал изключително голяма опасност.
— Какво ви кара да допускате, че разполага с още една самоличност? — попита полковник Ролан.
— Трябва да приемем — отвърна Льобел, — че този човек, комуто ОАС очевидно е предложила огромна
