сума за това политическо убийство, е един от най-добрите професионални убийци в света. Това предполага, че има опит. И все пак е съумял да остане извън всякакво официално подозрение, както и да избегне всички официални полицейски досиета. Единственият начин да постигне това е, като изпълнява задачите си под чуждо име и с чужда външност. С други думи, той е голям специалист и в областта на дегизировката.
От сравняването на двете снимки знаем, че Калтръп е съумял да увеличи ръста си с помощта на удебелени подметки, да отслабне няколко килограма, да измени цвета на очите чрез контактни лещи и на косата, като я боядиса, за да се превърне в Дуган. Ако го е сторил един път, ние не можем да си позволим лукса да приемем, че не би могъл отново да го направи.
— Няма обаче причини да се предполага, че той допуска възможността да бъде разкрит, преди да се е добрал до президента — възрази Сен Клер. — Защо му е да прибягва до толкова изтънчени предпазни мерки, като например да подготвя една или повече фалшиви самоличности?
— Защото — отвърна Льобел — той очевидно прибягва до такива изтънчени предпазни мерки. Ако не беше така, досега да сме го хванали.
— В досието на Калтръп, изпратено ни от Британската полиция, установих, че е отбил военната си служба веднага след войната в парашутно подразделение. Може би използува придобития там опит и преживява на открито, като се крие из планините — предположи Макс Ферне.
— Може би — съгласи се Льобел.
— В такъв случай той повече или по-малко е свършен като потенциална опасност.
Льобел се замисли за миг.
— Не бих се изразил така точно за това лице, преди да го видя зад решетките.
— Или мъртъв — каза Ролан.
— Ако има някакъв здрав разум, ще направи опит да се измъкне от Франция, докато все още е жив — каза Сен Клер.
С тази забележка съвещанието приключи.
— Бих искал да мога да разчитам на това — каза Льобел на Карон, когато се върна в кабинета си. — За мен обаче той е жив, здрав, въоръжен и на свобода. Продължаваме да го търсим, него и колата. Имал е три куфара. С тях не може да е стигнал далеч пеша. Намираме колата и започваме оттам.
Човекът, когото търсеха, лежеше върху чисти чаршафи в един замък в сърцето на Корез. Почиваше си изкъпан, нахранил се до насита с домашна баница и задушен заек, прокарани с резливо червено вино, кафе и бренди. Гледаше към виещите се по тавана позлатени заврънкулки и обмисляше как ще протекат дните, които го деляха от задачата му в Париж. След седмица, мислеше си той, ще трябва да тръгна, а това няма да е лесно. Не би могло да се направи. Ще трябва да измисли някаква причина за отпътуването си.
Вратата се отвори и баронесата влезе в стаята. Косата й бе разпусната върху раменете, а пеньоарът, който носеше, бе завързан при врата, но отворен отдолу. Той се отгръщаше за миг при всяка крачка. Отдолу бе почти гола, но не бе свалила чорапите, с които беше на вечеря, нито официалните обувки на висок ток. Чакала се подпря на лакът, докато тя затваряше вратата и приближаваше леглото.
Погледна мълчаливо към него. Той се пресегна и развърза фльонгата, придържаща дрехата към врата. Тя се разтвори и разкри гърдите. Докато проточваше шия напред, ръката на Чакала свлече обточения с дантела пеньоар от раменете й. Той се смъкна безшумно на пода.
Колет натисна рамото му, така че той легна по гръб, сграбчи китките му и ги прикова към възглавницата, като в същото време го възсядаше. Чакала я гледаше, коленичила върху него, силно стиснала с бедра гърдите му. Тя се усмихна, две черни къдрици се спуснаха върху зърната на гърдите.
— Хайде, пещерно човече, дай да видим сега на какво си способен.
Той изви глава напред, докато задникът й се надигаше от гърдите му, и започна.
В продължение на три дни за Льобел нямаше нищо ново и с всяка следваща вечерна среща впечатлението, че Чакала тайно, с подвита опашка е напуснал Франция, укрепваше. До вечерта на 19 август той единствен остана да поддържа становището, че убиецът все още е някъде в страната, крие се и изчаква удобния момент.
— Какво изчаква? — попита същата вечер Сен Клер с изтънял гласец. — Единственото, което би могъл да изчаква, е удобен момент да драсне към границата. Ако наистина е все още тук. Щом се измъкне от леговището си, ще го пипнем. Всичко живо е срещу него, няма къде да отиде, няма кой да го приюти, ако е вярно предположението ви, че е напълно откъснат от ОАС и техните симпатизанти.
Откъм масата последва одобрителен шепот. Повечето присъстващи все повече се убеждаваха, че полицията се е провалила, а първоначалната идея на Бувие, според която издирването на наемника е чисто детективска работа, се е оказала погрешна.
Льобел упорито поклати глава. Той бе уморен, изтощен от недостиг на сън, от напрежение и тревоги, от необходимостта да брани себе си и своите хора срещу непрестанните остри нападки от страна на хора, дължащи високото си положение по-скоро на политиката, отколкото на лични качества. Достатъчно разумен бе, за да си даде сметка, че ако се окаже неправ, това би бил краят му. Някои от хората около тая маса щяха да се погрижат за това. А ако бе прав? Ако Чакала все още бе по следите на президента? Ако се промъкне през мрежата и убие Държавния глава? Знаеше, че тия около масата отчаяно ще търсят изкупителна жертва. И това щеше да е той. Така или иначе, дългата му кариера на полицай приключваше. Освен… освен ако съумее да открие този човек и да го спре. Само в тоя случай те щяха да бъдат принудени да признаят правотата му. Нямаше никакви доказателства. Само една сляпа увереност, която, естествено, не можеше да изрази, че човекът, когото преследваше, е също такъв професионалист, който независимо от всичко ще продължи да изпълнява своята задача.
За осемте дни, откак се бе стоварила върху главата му тази история, Льобел неохотно бе започнал да изпитва уважение към тоя нечут и непредсказуем мъж с пушка, който, изглежда, бе предвидил всичко до последната подробност, включително и евентуалните изненади. Да признае това свое отношение пред събраните тук политически фигури, би означавало да плюе върху кариерата си. Единствено донякъде го успокояваше седналото до него масивно тяло на Бувие, свил глава между раменете, с втренчен в масата поглед. Той поне също бе детектив.
— Не знам какво изчаква — отвърна Льобел. — Но той изчаква нещо или някакъв определен ден. Аз не вярвам, господа, че повече няма да чуем за Чакала. Макар да не мога да изложа никакви аргументи за усещането си.
— Усещане! — присмя се Сен Клер. — Някакъв определен ден! Наистина, господин комисар, вие явно прекалявате с четенето на криминални романи. Това не е роман, драги ми господине, а действителност. Човекът си е отишъл, и туйто.
Полковникът седна със самодоволна усмивка на мястото си.
— Дано сте прав — каза Льобел спокойно. — В такъв случай позволете ми, господин министър, да изразя силното си желание да се оттегля от това разследване и да се върна към разкриването на обикновени престъпления.
Министърът го погледна колебливо.
— Смятате ли, че си струва да продължаваме разследването, господин комисар? — попита. — Смятате ли, че все още е налице реална заплаха?
— Що се отнася до втория ви въпрос, господин министър, не знам. По първия съм на мнение, че трябва да продължим издирването, докато бъдем напълно сигурни.
— Добре тогава. Господа, моето желание е комисарят да продължи своите разследвания, а ние да продължим да се събираме, за да изслушваме неговите доклади. Засега.
Сутринта на двадесети август ловният надзирател Марканж Кале обстрелваше вреден дивеч в имотите на своя работодател между Еглетон и Юсел в департамента Корез. Преследваше един ранен гривяк, паднал в гъстак от див рододендрон. Намери го в средата на гъсталака, размахал лудо криле върху шофьорската седалка на една очевидно изоставена открита спортна кола.
Извивайки врата на птицата, отначало си помисли, че колата вероятно е оставена от дошла на излет в гората любовна двойка, пренебрегнала табелката, която бе заковал върху бариерата при входа на около километър от това място. После забеляза, че някои от клонките, прикриващи колата от погледа, не растяха
