километри разстояние.
— Не мога да кажа това, господине. Има телефонисти, оператори на телексите, среден и младши технически персонал, на който се налага да бъдат предавани нареждания. Възможно е някой от тях да е засекретен агент на ОАС. Друго нещо обаче изпъква като че ли с още по-голяма яснота: той е бил осведомен за разкриването на самия план за убийство на президента на Франция и все пак е решил да продължи. Бил е осведомен и за демаскирането на Александър Дуган. Наемникът разполага с една- единствена връзка. Подозирам, че това вероятно е лицето, известно ни като Валми, чието съобщение за Рим бе засечено от Контраразузнаването.
— По дяволите! — изруга шефът на Контраразузнаването. — Трябваше да го пипнем тоя мръсник още в пощата.
— А кое е второто нещо, което трябва да заключим, господин комисар? — попита министърът.
— Второто е, че когато е научил за провала си като Дуган, той не е направил опит да напусне Франция. Тъкмо напротив — устремил се е към самото й сърце. С други думи, продължава да се домогва до държавния глава. Просто отправя предизвикателство към всички ни.
Министърът се изправи и събра книжата си.
— Няма да ви задържаме, господин комисар. Намерете го. Намерете го, и то още тази вечер. Ликвидирайте го, ако се наложи. Това е моята заповед, дадена от името на президента.
След тези думи той гордо напусна залата.
Час по-късно хеликоптерът на Льобел се издигна от площадката в Сатори и се насочи през моравочерното небе на юг.
— Безочлива свиня! Как си позволява! Да намеква, че ние, висшите служители на Франция, грешим. Това, естествено, ще бъде отбелязано в следващия ми доклад.
Жаклин смъкна тънките презрамки на комбинезона си и остави прозрачната материя да се нагъне около бедрата й. Като напрегна мускули, за да притисне гърдите една към друга, с дълбока гънка помежду им, тя обхвана главата на любовника си и я притисна към бюста си.
— Разкажи ми всичко — изгука момичето.
18.
Утрото на двадесет и първи август бе така светло и ясно, както и четиринадесетте преди него в този пристъп на лятна жега. От прозорците на замъка Горна Шалониер, обърнати към неравните очертания на обрасли с изтравниче хълмове, всичко изглеждаше спокойно, без намек за полицейската суетня, обхванала в момента градчето Еглетон на осемнадесет километра оттам.
Гол под халата си, Чакала стоеше изправен до прозорците в кабинета на барона и провеждаше обичайния утринен разговор с Париж. Оставил бе любовницата си да спи горе след още една бурна любовна нощ.
Когато го свързаха, започна както обикновено с „Ici Chacal“.
— Ici Valmy — каза дрезгавият глас от другия край. — Има ново раздвижване. Намерили са колата…
Чакала слуша още две минути, прекъсвайки с по някой кратък въпрос. Завърши с „мерси“, остави слушалката и бръкна в джобовете си за цигари и запалка. Дали му харесва, или не, ясно бе, че току-що чутото променяше неговите планове. Имаше намерение да остане още два дни в замъка, а сега трябваше да тръгва и при това колкото по-скоро, толкова, по-добре. В този разговор имаше още нещо, което го тревожеше, нещо, дето не му бе там мястото.
За момента не му обърна внимание, но като пое дима от цигарата, то се завъртя в подсъзнанието му. Накрая, когато допуши фаса и го изхвърли през отворения прозорец върху чакъла навън, го осъзна без усилие. Малко след като бе вдигнал слушалката, се чу леко щракване. Бе го чувал и по време на проведените през последните три дни разговори. В стаята имаше още един телефон, но когато излизаше, Колет явно спеше дълбоко. Явно… Извърна се и босите му крака безшумно и енергично го понесоха нагоре по стълбата. Втурна се в спалнята.
Слушалката бе оставена на вилката й. Гардеробът зееше и трите куфара се валяха по пода — до един отворени. Наблизо лежеше собствената му връзка ключове. Коленичила сред бъркотията, баронесата гледаше с широко отворени очи. Около нея лежаха няколко тънки стоманени тръби. Навитите от зебло тапи, които запушваха отворените им краища, бяха извадени. От една се показваше крайчецът на оптически прицел, от друга — тъпият нос на заглушителя. В ръцете си държеше нещо, в което се бе вторачила с ужас, когато той влезе — цевта и патронника на карабината.
Няколко секунди никой не проговори. Пръв се съвзе Чакала.
— Подслушвала си.
— Аз… се чудех на кого толкова звъниш всяка сутрин.
— Мислех, че спиш.
— Не. Винаги се будя, когато ставаш. Това… нещо е пушка, нали, за убийство?
Беше полувъпрос, полуизявление, като че направено с надеждата той да я разубеди: това е нещо друго, съвсем безобидно. Чакала я гледаше и тя за първи път забеляза, че сивите петънца в очите се бяха умножили и покриваха целия им израз. Погледът бе неподвижен и безжизнен като на вторачена в нея машина.
Баронесата бавно се изправи на крака, като остави цевта на пушката да тропне между останалите части.
— Ти искаш да го убиеш — прошепна тя. — Ти си от тях, от ОАС. С това нещо ти искаш да убиеш Дьо Гол.
Мълчанието на Чакала послужи като отговор. Тя се втурна към вратата. Мъжът я улови с лекота, хвърли я през стаята върху леглото и я настигна с три бързи крачки. Докато се блъскаше върху омотаните чаршафи, разтвори уста, за да извика. Ударът, нанесен с опакото на ръката върху сънната артерия отстрани на шията, задави писъка, преди да се е родил. После лявата ръка се зарови в косите й дръпна лицето на баронесата към ръба на леглото. Тя за последен път зърна шарката на килима — върху врата й се стовари резкият саблен удар, нанесен с ръба на дланта.
Чакала отиде до вратата и се ослуша, но отдолу не идваше и звук. Ернестин навярно приготвяше утринните кифлички и кафе в кухнята отзад, а Луизон скоро трябваше да тръгва за пазара. За щастие и двамата недочуваха.
Той прибра частите на пушката обратно в тръбите им, а самите тях сложи в куфара с шинела и мръсните дрехи на Анри Мартен, като потупа подплатата, за да се увери, че документите са непокътнати. След това заключи куфара. Вторият, с облеклото на датския пастор Пер Йенсен, бе отключен, но в него не бе пипано.
Пет минути прекара в банята до спалнята, за да се измие и обръсне. После извади ножиците си и още десет минути внимателно разресваше нагоре дългите руси коси, като ги подкъсяваше с по пет сантиметра. След това втри в косата достатъчно боя, за да получи стоманеносивия цвят на средната възраст. Под действието на боята косата овлажня, което му позволи да я среши като на снимката от паспорта на пастора, подпрян върху лавицата в банята. Най-накрая си сложи оцветените в синьо контактни лещи.
Изплакна всички следи от боята за коса и препарата за миене, събра приборите за бръснене и се върна в спалнята. Не обърна внимание на голото тяло върху пода.
Сложи си фланелката, гащетата, чорапите и ризата, купени в Копенхаген, закрепи към врата си черния нагръдник и го увенча с високата пасторска яка. Накрая облече черния костюм и обу обикновени черни обувки. Пъхна очилата със златни рамки в горния джоб, прибра тоалетните принадлежности в ръчната чанта, като сложи вътре и датската книга за френските катедрали. Премести датския паспорт във вътрешния си джоб заедно с пачка пари.
Останалите английски дрехи отидоха обратно в куфара, от който бяха извадени, и той също бе заключен.
Когато свърши, беше почти осем и Ернестин навярно всеки момент щеше да се появи с утринното кафе. Баронесата се бе опитала да скрие любовната им история от прислужниците — те и двамата бяха ходили по
