петите на барона още когато е бил момченце и по-късно, когато стана господар на къщата.
Видя от прозореца как Луизон тръгва с колелото по широката алея към портала на имението, а отзад върху велосипеда подскачаше пазарската му кошница. В този момент чу Ернестин да чука на вратата. Той не пророни и звук. Тя почука отново.
— Y a vot’ cafe, Madame148 — каза през вратата с писклив глас.
Чакала се реши да отвърне полузаспало на френски:
— Оставете го там. Ще го вземем, когато свършим.
От другата страна на вратата устните на Ернестин се огънаха точно като буквата „О“. Скандално. Накъде е тръгнало всичко… А и в спалнята на господаря. Забърза надолу по стълбите, за да намери Луизон, но тъй като бе вече заминал, наложи се да се задоволи с обстойна лекция пред мивката на тема хорската поквара днес, нямаща нищо общо с това, на което бе свикнал старият барон. Така че не можа да чуе тъпите звуци, когато спуснатите с усукан двоен чаршаф от прозореца на спалнята четири куфара тупнаха меко в цветната леха пред къщата.
Не чу и как вратата на спалнята бе заключена отвътре, отпуснатото тяло на господарката й — положено в естественото положение на заспал човек върху леглото, а завивките грижливо подгънати чак до брадичката й. Не чу тракването на прозореца на спалнята, когато той се затвори след приведения върху прозоречната дъска сивокос мъж, нито звука от майсторския му скок върху моравата.
Ернестин не чу и бученето при запалването на реното на мадам в превърнатата в гараж конюшня встрани от замъка, но като надничаше от прозореца на килера, зърна за миг колата, когато тя зави по алеята към предния двор и изхода.
— Какво ли пък си е наумила сега тази млада дама? — мърмореше прислужницата, докато бързаше уплашено нагоре по стълбите.
Подносът с изстиналото и непокътнато кафе все още лежеше пред вратата на спалнята. След като почука няколко пъти, тя натисна вратата, която не се отвори. Спалнята на господина също бе заключена. Никой не й отговори. Ернестин реши, че се вършат безобразия. Безобразия, каквито не бяха ставали, откак бошите149 се бяха настанили като гости, неканени от барона, в ония отминали дни, за да му задават глупави въпроси за младия господар.
Реши да се посъветва с младия господар. Той трябваше да е на пазара и някой от тамошната кръчма щеше да иде да го повика. Ернестин не разбираше от телефони, но смяташе, че ако вдигнеш слушалката, някой ще ти се обади и ще иде да намери оня, с когото искаш да разговаряш. Цялата работа се оказа голяма глупост. Тя вдигна слушалката и я държа десет минути, но никой не й се обади. Ернестин не забеляза акуратния срез през кабела, там, където той влизаше под подовия перваз на библиотеката.
Малко след закуска Клод Льобел се качи на хеликоптера обратно за Париж. Както по-късно съобщи на Карон, Валантен си вършеше работата отлично, въпреки че ония проклети селяци само гледаха да му пречат. Преди закуска бе успял да проследи дирите на Чакала до една кръчма в Еглетон, където той се бе хранил, и сега издирваше някакъв шофьор на такси, извикан в кафенето. Междувременно бе наредил да се издигнат пътни заграждения на двадесет километра околовръст Еглетон, които щяха да са готови до пладне.
Предвид ранга на Валантен, той му бе намекнал нещичко за това колко е важно да се намери Чакала и комисарят се съгласи да сключи около Еглетон пръстен, по-тесен от миши гъз, както сам се изрази.
От Горна Шалониер малкото рено се понесе през планините на юг към Тюл. Чакала пресметна, че ако полицаите са започнали да разпитват от снощи, разширявайки постепенно концентричните пояси на издирването около мястото, където бе намерена алфата, до зазоряване би следвало да стигнат до Еглетон. Барманът в кафенето щеше да проговори, шофьорът на таксито също. Така че до следобеда щяха да стигнат до замъка, освен ако късметът му засечеше.
Но дори и в този случай щяха да търсят рус англичанин — той добре се бе погрижил никой да не го види като сивокос свещеник. И все пак щеше да усети дъха на преследвачите във врата си. Гонеше малката кола по страничните планински пътчета, докато накрая стъпи върху RN–8 на осемнадесет километра югозападно от Еглетон в посока Тюл, отдалечен още на двадесет километра. Погледна часовника си. Бе десет без двадесет.
Когато Чакала се скри зад завоя след един прав участък, откъм Еглетон в същия този участък навлезе с бръмчене малка колона. Състоеше се от полицейска патрулна кола и две закрити камионетки. Колоната спря в средата на правия участък и шестима полицаи започнаха да издигат преграда от стоманени елементи.
— Какво, значи излезе? — изрева Валантен срещу хлипащата съпруга на един шофьор на такси в Еглетон. — Къде отиде?
— Не знам, господине. Не знам. Той всяка сутрин чака на площада пред гарата сутрешния влак от Юсел. Ако няма пътници, се връща тук в работилницата и се заема с някоя поправка. Ако не се върне, значи е хванал курс.
Валантен се огледа мрачно. Нямаше смисъл да ругае жената. Това тук беше таксиметрова служба с един шофьор собственик, който се занимаваше по малко и с поправки на коли.
— Карал ли е някого някъде в петък сутринта? — попита малко по-търпеливо.
— Да, господине. Върна се от гарата, понеже нямало никой, и тогава се обадиха по телефона от кафенето, че някой търсел такси. Свалил беше едната гума и се тревожеше да не би клиентът да вземе друго такси. Затова проклетисваше през цялото време, докато монтираше гумата. После замина. Взел курса, но не ми каза къде е закарал клиента. — Жената говореше през нос. — Той много-много не приказва с мен — добави като обяснение.
Валантен я потупа по рамото.
— Добре, госпожо, не се тревожете. Ще почакаме да се върне. — Обърна се към един от сержантите: — Прати човек на гарата и друг на площада, в кафенето. Знаеш номера на таксито. Искам да ми се доведе в мига, в който се появи. Бързо.
Напусна работилницата и тръгна към колата си.
— В комисариата — каза.
Преместил бе главната квартира на издирването в еглетонския полицейски участък, където от години не бе наблюдавана подобна дейност.
Чакала изхвърли куфара с всичките си английски дрехи и паспорта на Александър Дуган в една клисура на десет километра преди Тюл. Паспортът му бе свършил добра работа. Куфарът полетя през парапета на моста и шумно изчезна сред гъстите шубраци на дъното на пропастта.
След като обиколи Тюл и откри гарата, паркира колата през три пресечки, за да не бие на очи, и пренесе двата куфара и чантата до билетното гише, разположено на неколкостотин метра оттам.
— Един билет втора класа до Париж, ако обичате — обърна се към чиновника. — Колко струва?
Чакала надничаше над очилата си през малкото зарешетено прозорче в кабинката, където работеше чиновникът.
— Деветдесет и седем нови франка, господине.
— И в колко е следващият влак, моля?
— Единадесет и петдесет. Ще трябва, да чакате почти цял час. На перона има ресторант. Първи перон за Париж, je vous en prie150.
Чакала взе багажа си и тръгна към компостьора. Продупчи билета, отново вдигна куфарите и мина от другата страна. Пътя му препречи синя униформа.
— Vos papiers, s’il vous plait.151
Човекът от органите за сигурност бе млад и се мъчеше да изглежда по-суров, отколкото му позволяваха годините. Бе преметнал през рамо автоматична карабина. Чакала отново остави багажа си на земята и протегна датския паспорт. Мъжът го прелисти, без да разбере и една дума.
— Vous etes Danois?152
— Pardon?153
