Швейцария не биваше в никакъв случай да се разкрива пред белгийската банка. Преводът трябваше да мине по телекса и в него следваше да фигурира само номерът на сметката. Изпрати писмото с марка за експресна поща малко преди полунощ от денонощния клон на площад „Трафалгар“.
В 11,45 телефонът в апартамента на Шанън отново иззвъня. Обаждаше се Семлер от Мюнхен. Шанън му каза, че може да му предложи работа, но няма възможност да отиде в Мюнхен. Семлер трябваше да си купи еднопосочен билет за самолета до Лондон и да пристигне на другия ден към шест часа. Даде му адреса си и му обеща, че във всички случаи ще покрие всички негови разходи, а в случай че отхвърли предложението, ще му плати обратния билет до Мюнхен. Семлер се съгласи да дойде и Шанън затвори.
Следващият беше Лангароти от Марсилия. Сутринта той погледна в пощенската си кутия до поискване и намери телеграмата на Шанън. Уговориха се да пристигне в Лондон към шест и да се яви в апартамента.
Обаждането на Ян Дюпре дойде късно, някъде към дванайсет и половина. Той също се съгласи да си опакова багажа и да прелети 8 000 мили до Лондон. Само че щеше да пристигне едва след ден и половина. Уредиха си среща в петък вечерта в апартамента на Шанън.
Шанън приключи с този последен разговор, почете около час и загаси лампата. Дойде краят на Ден първи.
Сър Джеймс Мансън никога не летеше във втора класа. В сряда сутринта той закуси стабилно в специалния бизнесменски самолет „Трайдънт 3“ до Цюрих. Малко преди обед секретарката го въведе с подобаващо уважение в облицования с дърво кабинет на доктор Мартин Щайнхофер.
Двамата се познаваха от десет години и през това време банката „Цвингли“ на няколко пъти бе служила за прикритие на Мансън при покупки на акции, които биха утроили стойността си, ако се разчуеше, че неговото име стои зад операцията. Доктор Щайнхофер ценеше своя клиент. Той стана да се здрависа и настани английския джентълмен в едно удобно кресло.
Швейцарецът извади пура, а след малко дойде и кафето, придружено с малки чаши минерална вода. Едва когато секретарката излезе, сър Джеймс отвори дума за бизнес.
— През следващите няколко седмици ще се опитам да овладея контролния пакет от акциите на някоя дребна британска компания. В момента не мога да ви съобщя името й, понеже още не съм открил подходящ обект за моята операция. Но се надявам това да стане в най-скоро време.
Доктор Щайнхофер кимаше мълчаливо и отпиваше от кафето си.
— В началото операцията ще бъде незначителна, с относително малък обем на средствата. Но по- нататък, както, струва ми се, мога да предполагам, до борсата ще стигне една вест, която ще окаже твърде интересно въздействие върху стойността на акциите на тази компания — продължи Мансън.
Нямаше нужда да обяснява на швейцарския банкер правилата, които са валидни при сделките с акции на лондонската борса. Той достатъчно добре познаваше не само тях, но и правилата на всички борси и пазари по света.
Британското законодателство задължава всяко лице, което придобие десет или повече процента от акциите на едно акционерно дружество, да представи самоличността си пред директорите в двуседмичен срок. Целта на закона е да позволи на акционерите да знаят кой какъв дял от акциите притежава.
По тази причина всяка почтена лондонска борсова централа, когато купува акции от името на даден клиент, е длъжна да се съобрази със закона и да уведоми директорите за името на клиента, освен ако покупката не е по-малка от десет процента, в който случай купувачът може да остане анонимен.
Един магнат, който иска да спечели таен контрол върху дадена компания, може да заобиколи това правило, като си послужи с мними купувачи. Но и в този случай всяка почтена борсова фирма би забелязала, че купувачът на голям пакет от акции е всъщност едно лице, което действа под прикритие, и законът отново ще влезе в сила.
Но една швейцарска банка, която не е обвързана с британските закони, а се подчинява единствено на собствените си закони за тайната на влоговете, просто отказва да отговаря на всякакви въпроси за това кой стои зад имената на клиентите й. Швейцарските банкери не биха разкрили абсолютно нищо дори и да подозират, че имената служат за параван.
Двамата мъже в кабинета на доктор Щайнхофер си даваха ясна сметка за деликатните моменти на една такава операция.
— За да се осъществи необходимото придобиване на акции — продължи сър Джеймс, — аз влязох в съдружие с шестима партньори. Те ще закупят акциите от мое име. И шестимата се съгласиха да открият малки сметки в „Цвингли“ и биха искали да ви помолят да извършите покупките от тяхно име.
Доктор Щайнхофер остави чашката с кафе и кимна. Като всеки истински швейцарец той приемаше, че няма смисъл да се нарушават правилата, ако могат да се използват вратичките в тях, при условие, разбира се, че не се касаеше за швейцарски правила. Разбираше също и желанието да не се отпуска безконтролно спиралата на цените на акциите дори и при такава дребна операция. Всички богати хора бяха започнали с няколко спестени пфенинга, които усърдно умножаваха през целия си живот.
— Това няма да е проблем — каза той предпазливо. — Тези господа сами ли ще открият сметките си при нас?
Сър Джеймс изпусна кълбо ароматен дим.
— Много вероятно е да се окаже, че те са прекалено заети, за да ви посетят лично. Аз самият си назначих финансов помощник, който ще ме представя. Така се пести време, нали разбирате. Най-вероятно и другите шестима партньори ще пожелаят да се възползват от тази процедура. Вие имате ли някакви възражения?
— Не, разбира се — тихо каза доктор Щайнхофер. — А кой ще бъде този ваш финансов помощник?
— Мистър Мартин Торп.
Сър Джеймс Мансън извади от джоба си един продълговат плик и го подаде на банкера.
— Това е пълномощното, заверено съответно нотариално пред свидетели и подписано от мен. Вие, разбира се, разполагате с мои подписи за сравнение. В документа е записано пълното име на мистър Торп, както и номерът на паспорта, с който ще удостоверява самоличността си. Той ще дойде в Цюрих през следващата седмица за някои последни доуточнения. Оттам нататък мистър Торп ще се произнася по всички въпроси от мое име и подписът му изцяло ще замества моя. Възможно ли е това?
— Естествено, сър Джеймс. Няма никакви проблеми.
Мансън стана и загаси пурата си.
— В такъв случай се разделям с вас, доктор Щайнхофер, като оставям всички по-нататъшни контакти с вашата банка в ръцете на мистър Торп, който, разбира се, ще се съветва с мен, преди да предприеме някакъв ход.
Двамата си стиснаха ръцете и доктор Щайнхофер изпрати сър Джеймс чак до улицата. Когато масивната дъбова врата почти безшумно се затвори зад гърба му, Мансън вдигна яката си, за да се предпази от все още хладния въздух в този северен швейцарски град. После влезе в наетата лимузина и се отправи за обяд към ресторант „Бор о Лак“. „Тук има добри места за хранене“ — мислеше си той. Но иначе Цюрих беше доста скучен град. Нямаше и един сносен публичен дом.
Помощник-секретарят Сергей Голон не беше в добро настроение тази сутрин. Докато закусваше със семейството си, пристигна писмо от университета, в което се казваше, че синът му не е издържал приемния изпит. Последва семеен скандал. Това възобнови хроничния му гастрит, който явно нямаше да го остави на мира през целия ден. На всичко отгоре и секретарката му беше в отпуск по болест.
От прозореца на малкия му кабинет в западноафриканската секция на външното министерство се виждаше обрулен московски булевард, затрупан с купчини мръсен сняг, които уморено чакаха пролетта да ги разтопи.
— Лош ден — каза преди малко пазачът на паркинга — под сградата на министерството, където Голон остави своя москвич.
Помощник-секретарят измърмори нещо в знак на съгласие и взе асансьора до осмия етаж. Влезе в кабинета си и се залови за работа. Тъй като нямаше секретарка, той започна сам да сортира папките, които бяха пратени за разглеждане от различни части на сградата. В устата му се топеше таблетка антиацид.
