Тази вечер щеше да вали. Най-после щеше малко да се захлади. Ян погледна нагоре към Паарлската скала — това чудо на природата, което преди много години, когато дедите му се заселвали по тези места, бе дало името на града и на долината. Като малък той често изпадаше в унес пред скалата. Когато беше суха, тя имаше неутрално сив цвят, но след дъжд заблестяваше като огромна перла под лунната светлина. Тогава ставаше величествена, скъпоценна, гордо извисена над градчето в подножието й. Въпреки че градът на неговото детство не можеше да му предложи живота, който желаеше, той все пак си оставаше родното му място. Винаги когато видеше отблясъците на Паарлската скала, Ян знаеше, че отново си е у дома. Но сега му се щеше да бъде някъде другаде, там, където има война.
Той въобще не предполагаше, че телеграмата на Шанън, която го зовеше на война, щеше да го чака сутринта в Паарлската поща.
Малкия Марк Вламенк стоеше облегнат на бара и пресушаваше поредната халба с пенлива фламандска бира. От прозорците на заведението, което държеше неговата приятелка, се виждаха пустите улици на увеселителния квартал в Остенд. Откъм морето духаше студен вятър и летните туристи още не бяха започнали да се стичат. Марк вече умираше от скука.
През първия месец след завръщането си от тропиците се радваше на домашния уют. Наслаждаваше се на топлите вани и на разговорите с приятели, които се отбиваха да го видят. Дори местните журналисти проявиха интерес към него, но той им каза да се пръждосват. Най-малко имаше нужда от усложнения с властите, а беше сигурен, че ще го оставят на мира, ако се въздържа от действия или изявления, които биха го злепоставили пред африканските посолства в Брюксел.
Но след няколко седмици бездействието си каза думата. Нещо го жегна преди няколко вечери, когато му се наложи да поотупа един моряк, позволил си да погали Ана по задника (територия, която Марк смяташе за своя лична собственост). Споменът за тази сцена събуди една мисъл в главата му. От апартамента на горния етаж, в който живееха с Ана, се чуваше леко трополене. Тя очевидно вършеше някаква домакинска работа. Марк се надигна от високия стол пред бара, пресуши халбата и извика:
— Ако влезе някой клиент, поеми го ти.
После се заизкачва по задното стълбище. Тъкмо стъпваше на третото стъпало, когато на вратата се появи момчето, което разнасяше телеграмите.
Беше ясна пролетна вечер. Хладният въздух едва-едва щипеше, а водите на старото марсилско пристанище наподобяваха гладко стъкло. Точно през средата на тази повърхност, в която допреди малко се оглеждаха околните барчета и кафенета, един самотен траулер оставяше пенлива диря, която се разливаше из цялото пристанище и жизнерадостно се разбиваше в киловете на отдавна привързаните рибарски корабчета. Колите по улица „Каньобиер“ бяха здраво заключени, а от безбройните прозорци се разнасяше мирис на печена риба. Старците отпиваха от своята анисет25. Продавачите на хероин се шляеха насам-натам в търсене на доходни сделки. Съвсем обикновена вечер.
В многонационалния, многоезичен, пълен с кипящи човешки съдби казан, който се наричаше „Льо Пание“, единствено присъствието на полицаите беше незаконно. Именно в този квартал, зад ъгловата маса на едно барче, седеше Жан-Баптист Лангароти и спокойно се наслаждаваше на чашата с изстуден коктейл.
Той не беше отегчен колкото Ян Дюпре и Марк Вламенк. Годините, прекарани в затвора, бяха възпитали у него способността да проявява интерес и към най-дребните житейски факти. Това му позволяваше да надмогва скуката през периодите на бездействие.
Освен това Лангароти успя да си намери работа и спестяванията му си стояха непокътнати. Той пестеше постоянно. Никой не знаеше, че влага парите си в една швейцарска банка. Един ден с тези пари щеше да си купи барчето в Калви, за което отдавна мечтаеше.
Преди месец един добър негов приятел още от войната в Алжир попадна в клопка, пренасяйки в куфара си дребен товар от дванайсет пистолета „Колт 45“. Жан-Баптист получи писмо от затвора „Ле Бомет“, в което приятелят му го молеше да „пази“ момичето, на чийто гръб бе живял, преди да го опандизят. Знаеше, че корсиканецът няма да го подведе. Тя беше добро момиче. Широкоплещеста мъжкарана на име Мари- Клер. В бара, в квартал „Тюбано“, където изпълняваше номера си, я знаеха като Лола. Тя си падна по Лангароти навярно заради ръста му и единственото й оплакване беше, че не я разтърсва като приятеля й затворник. Ниският ръст не му пречеше да играе ролята на „пазител“, защото юначагите от престъпния свят, които биха посегнали на Лола, добре познаваха възможностите на Лангароти.
И така, Лола се радваше, че е най-добре пазеното момиче в града, а Жан-Баптист беше доволен, че си е намерил занимание, докато чака следващия договор. Той поддържаше връзка с няколко души от наемническия бизнес, но се надяваше главно на вести от Шанън. Беше от хората, които чакат да ги потърсят.
Малко след като се завърна от Франция, с него се свърза Ру и му предложи да подпише безсрочен договор, срещу който пръв ще получава информация за всеки новопоявил се ангажимент. Ру говори надълго и нашироко за всичките десетина проекта, в които се печели в момента, но корсиканецът предпочете да не се обвързва. После провери тук-там и разбра, че Ру е въздухар, понеже не бе организирал нито един проект след завръщането си от Букаву през есента на 1967 година.
Лангароти погледна часовника си, въздъхна, довърши питието си и стана да си върви. Беше време да вземе Лола от апартамента й и да я заведе до бара. След това щеше да се отбие в денонощния пощенски клон да провери дали няма телеграма от Шанън с предложение за нова война.
В Мюнхен беше още по-студено, отколкото в Остенд и Курт Семлер с разредена през годините в Далечния изток, Алжир и Африка кръв вървеше към денонощния пощенски клон и трепереше в своето дълго до коленете черно кожено палто. Той редовно проверяваше на гишето всяка сутрин и вечер и все се надяваше да намери писмо или телеграма с някакви вести или с покана за среща, което би му отворило пътя към ангажимент като наемник.
Периодът след завръщането му от Африка носеше печата на безделието и скуката. Като повечето военни ветерани той ненавиждаше цивилния живот. Не знаеше какви дрехи да носи, презираше политиката и копнееше за някакъв строг режим, изпълнен с действие. Родният му град го разочарова. Навсякъде се мотаеха дългокоси младежи. Мърляви и недисциплинирани. Развяваха знамена и бълваха лозунги. Сякаш се бе загубило чувството за целеустременост, за дълг пред великия идеал на родината и нейния вожд, под чийто знак преминаха детството и младостта му. Липсваше му порядъкът, характерен за живота в армията.
Дори животът на бракониер в Средиземно море, макар и доста разюздан, предлагаше поне усещането за активност, мириса на опасността, чувството за планирана акция, която после се осъществява. Спускайки се към италианския бряг с два тона американски цигари на борда, той поне успяваше да си въобрази, че се намира край Меконг и влиза в бой с Легиона срещу бандите по течението на Хоа Бин.
Мюнхен не му даваше нищо. Изпи твърде много алкохол, изпуши твърде много цигари, отби се при няколко курви и изпадна в пълно униние.
И тази вечер в пощата нямаше нищо за него. На сутринта всичко щеше да е различно, защото телеграмата на Шанън пътуваше през нощна Европа.
В полунощ от Остенд се обади Марк Вламенк. Белгийската служба за телеграми беше отлична. Работеше до десет часа вечерта. Шанън му каза да го чака с кола на другата сутрин пред Брюкселското национално летище. Съобщи му номера на полета си.
От гледна точка на онези, които желаят да управляват дискретна, но легална банкова сметка, Белгия предлага далеч по-големи предимства от прехвалената швейцарска банкова система. Без да е въобще богата и мощна като Германия, нито пък неутрална като Швейцария, Белгия допуска неограничени парични суми да влизат и излизат от страната без предварителен контрол или намеса. Банките са също толкова дискретни, колкото и в Швейцария. Именно затова банките в Люксембург и Лихтенщайн постоянно увеличават обема на дейността си за сметка на швейцарските банки.
На другата сутрин Шанън каза на Вламенк да го закара до „Кредитбанк“, която се намираше в Брюге, на
