на бюрото ми попадна една част от последния му доклад, който се отнася до икономическото положение в региона. Там очевидно се разпространява някакъв слух, че съветското правителство е получило разрешение да изпрати свой геоложки екип в страната. Разбира се, те може би ще проучват в друг район…
Сър Джеймс Мансън втренчено съзерцаваше телефона, а гласът на Гул продължаваше да цвърчи. Лявото слепоочие на магната започна да пулсира.
— Просто си помислих, сър Джеймс, че ако тези руски геолози се заловят със същата зона, в която е работил вашият човек, техните резултати могат да се окажат малко по-различни. За щастие, става дума за минимални количества калай. Въпреки това реших, че е добре да знаете. Ало? Чувате ли ме?
Мансън изскочи от опиянението си. С огромно усилие на волята запази нормалната интонация на гласа си:
— Да, така е. Съжалявам, бях се замислил. Много се радвам, че ми се обадихте, Гул. Те едва ли ще изследват същата зона. Но въпреки това информацията ви е адски полезна.
Той мина през всички ритуални фрази, преди да затвори, а после бавно се върна на слънчевата тераса. Мозъкът му бушуваше. Съвпадение? Възможно, напълно възможно. Ако съветският екип отиваше да проучва отдалечен от Кристалната планина район, не би имало съмнение, че се касае за съвпадение. Но ако се насочеха направо към Кристалната планина, без предварителни въздушни наблюдения, които биха им позволили да забележат разликите в растителността, тогава съвпадението би било изключено. Това би означавало долен саботаж. И нямаше никакъв начин да провери съмненията си, без да накърни собствените си дългосрочни интереси. А това вече щеше да е фатално.
Сети се за Чалмърс, на когото толкова надеждно беше запушил устата с пари. Дали е проговорил? Съзнателно ли го е направил, или без да иска? За момент реши да възложи на Ендийн или на някой от приятелите му да се заеме с доктор Чалмърс. Но това нищо не би променило. А и нямаше доказателства, че е изтекла информация.
Можеше като нищо да погребе плановете си и въобще да не се връща към тях. Помисли си за този вариант, но после отново се сети за гърнето със злато, което го очакваше в края точно на тази дъга. Джеймс Мансън не беше мекушав човек. Едва ли би стигнал до сегашното си положение, ако се отдръпнеше пред лицето на риска, още повече преди да се е убедил в съществуването му.
Той седна в шезлонга до каничката с изстинало кафе и се потопи в мислите си. Възнамеряваше да продължи според плана, но трябваше да отчете възможността руският екип да се насочи именно към зоната на Мълруни, при което съществуваше вероятност проучвателите да забележат измененията в растителността. Следователно в плана се появяваше нов момент — ограничение във времето. Мансън направи някои изчисления и стигна до цифрата три месеца. Ако руснаците узнаеха за състава на почвата в Кристалната планина, те със сигурност щяха да изпратят в района група за „техническа помощ“. Поне половината от членовете й щяха да са хора на КГБ.
Сгъстеният график на Шанън предвиждаше сто дни за подготовка, но в началото той бе споменал пред Ендийн, че ще му трябват две допълнителни седмици, за да изпипа проекта в детайли. Сега нямаше да разполага с тези две седмици. Дори ако руснаците действаха по-бързо, отколкото обикновено, и сто дни щяха да са много.
Мансън се върна при телефона и позвъни на Саймън Ендийн. Шефът не виждаше защо да не поразбута подчинения си, след като собственият му уикенд пропадна.
В понеделник сутринта Ендийн се обади на Шанън и уреди среща за два часа следобед в един блок в „Сейнт Джонс Ууд“. Той нае апартамента по указание на сър Джеймс Мансън, чиито дълги наставления изслуша в неделя следобед в провинциалното му имение. Запази апартамента за два месеца на името на Харис. Плати в брой и остави фалшив адрес, от който никой не се заинтересува. Спря се на този избор по съвсем проста причина: апартаментът разполагаше с директен телефон.
Шанън пристигна навреме и откри, че човекът, когото все още наричаше Харис, вече се е настанил. Телефонът беше свързан с микрофонно устройство, което позволяваше да се води разговор между един или повече души в стаята и човека от другия край на линията.
— Шефът на нашата група прочете доклада ви — каза Ендийн — и иска да поговори с вас.
В 2,30 звънна телефонът. Ендийн натисна бутона върху устройството и в стаята се разнесе гласът на сър Джеймс Мансън. Шанън знаеше с кого ще разговаря, но не го показа.
— Чувате ли ме, мистър Шанън?
— Да, сър.
— Аз прочетох доклада ви. Одобрявам вашите оценки и заключения. Ако ви предложа договор, бихте ли се заели с изпълнението на задачата?
— Да, сър — каза Шанън.
— Има няколко момента, които искам да обсъдим. Забелязах, че в бюджета сте предвидили за себе си сума от десет хиляди лири.
— Да, сър. Честно казано, не мисля, че някой ще се съгласи за по-малко. Много хора биха искали повече. Дори ако докладът беше изготвен от друг човек, който би посочил по-ниска сума, той също би прибрал минимум десет процента за себе си чрез надуване на цените, което не би могло да бъде установено.
Настъпи пауза, след което гласът отсреща каза:
— Добре. Съгласен съм. Какво ми предлагате срещу тази заплата?
— Моите знания, връзки, познанства в света на търговците на оръжие, контрабандистите и наемниците. Освен това с тези пари си купувате моето мълчание в случай, че нещо се обърка. Плащате ми за тримесечен къртовски труд при постоянен риск да попадна зад решетките. И накрая срещу тези пари ще подложа на риск живота си по време на атаката.
Мансън изсумтя.
— Звучи убедително. А сега по финансовите въпроси. Сумата от 100 000 лири ще бъде прехвърлена в швейцарска банка на сметка, която Харис ще открие още тази седмица. Той ще ви отпуска пари за всяка отделна покупка през следващите два месеца. За целта ще трябва да установите помежду си система за свръзка. Ще изразходвате пари в негово присъствие или после ще му давате фактури.
— Това няма да е винаги възможно. В бизнеса с оръжие не се издават фактури. Още по-малко на черния пазар. А повечето от хората, с които ще контактувам, не биха приели присъствието на мистър Харис. Той не е от техния свят. Предлагам ви да ползваме пътнически чекове и кредитни карти. Но ако мистър Харис ще трябва да приподписва всеки чек за 1 000 лири, ще се наложи той да ме придружава навсякъде, с което не бих се съгласил по съображения, касаещи личната ми сигурност. В противен случай не бихме се поместили в рамките на сто дни.
Настъпи нова дълга пауза.
— Какви са тези съображения, касаещи личната ви сигурност?
— Ами аз не познавам мистър Харис. Не мога да приема условия, при които той ще е в състояние да ме предаде на властите в някой европейски град. Вие предприемате вашите мерки за сигурност. Позволете ми и аз да направя същото. Искам да пътувам и да работя сам и без надзор.
— Предпазлив човек сте, мистър Шанън.
— Трябва да се пазя. Нали още съм жив?
Чу се зловещ кикот.
— А как да бъда сигурен, че мога да ви поверя големи парични суми?
— Няма как да сте сигурен. До определен момент Харис може да ми отпуска ограничени средства. Но оръжието се плаща в брой, при това пари се вземат единствено от купувача. Другите възможности са да възложите операцията лично на мистър Харис или да наемете друг професионалист. Но в него също няма да имате пълно доверие.
— Много убедително, мистър Шанън. Мистър Харис…
— Сър? — веднага откликна Ендийн.
— Моля ви да дойдете при мен веднага след като си тръгнете. Мистър Шанън, работата е ваша. Разполагате със сто дни, мистър Шанън, за да отмъкнете една държава. Точно сто дни.
