ВТОРА ЧАСТ
СТОТЕ ДНИ
8.
В продължение на няколко минути, след като сър Джеймс Мансън затвори телефона, Саймън Ендийн и Кат Шанън останаха вторачени един в друг. Шанън пръв отмести погледа си.
— Тъй като ще трябва да работим заедно — каза той, — нека си изясним нещата. Ако някой, който и да е той, научи за този проект, новината неминуемо ще стигне до тайните служби на една от Великите сили. Ако не до ЦРУ, ще стигне до британската или френската. А те здравата ще объркат работите. Ние с вас няма да сме в състояние да им попречим да опропастят операцията. Така че секретността трябва да бъде абсолютна.
— Вие внимавайте за себе си — сопна се Ендийн. — Моят залог в тази работа е доста по-голям от вашия.
— Добре. Първото нещо са парите. Утре ще отида в Брюксел и ще открия банкова сметка някъде в Белгия. Ще се върна най-късно утре вечер. Потърсете ме тогава и ще ви кажа в коя банка и на чие име съм открил сметката. Ще трябва да ми прехвърлите най-малко 10 000 лири. Утре вечер ще ви представя пълен списък на разходите. Парите ще отидат главно за заплатите на моите помощници, за депозити и т.н.
— Къде да ви търся? — попита Ендийн.
— Това е втората точка — каза Шанън. — Ще ми трябва постоянна база, където да получавам писма и да ме търсят по телефона. Какво ще кажете за този апартамент? Могат ли да ви открият по него?
Ендийн не беше мислил за това. Сега прехвърли вариантите в главата си.
— Наех го на мое име. Платих в брой за един месец — каза той.
— Възможно ли е името Харис да остане в договора за наема? — попита Шанън.
— Не.
— Тогава ще го прехвърля на мое име. Ще живея цял месец, без да плащам. Такова нещо не е за изпускане. После аз ще продължа да плащам наема. Имате ли ключ?
— Естествено. Нали с него влязох.
— Колко са ключовете?
Вместо отговор Ендийн бръкна в джоба си и извади една халка с четири ключа. Двата очевидно бяха за външната врата, а другите два за вратата на апартамента. Шанън ги пое от ръката му.
— Сега за връзката помежду ни — каза той. — Звънете ми в този апартамент по всяко време. Може да съм тук, може да ме няма. Може да съм в чужбина. Понеже предполагам, че не сте склонен да ми оставите вашия телефон, установете си адрес до поискване, който да е близо до дома или до службата ви. Проверявайте за телеграми два пъти дневно. Ако спешно имам нужда от вас, ще ви изпращам телеграми с телефонен номер и време за разговор. Разбрахте ли?
— Да. Утре вечер ще ви дам адреса. Нещо друго?
— Само това, че ще използвам името Кийт Браун по време на цялата операция. Ако някое съобщение носи подписа Кийт, значи е от мен. Когато звъните в хотел, търсете Кийт Браун. Ако ви отговоря „Обажда се мистър Браун“, значи нещо не е наред. Обяснете на централата, че сте набрали грешен номер или че търсите друг Браун, и затворете телефона. Това е всичко засега. Време е да се връщате в службата си. Позвънете ми в осем довечера и ще ви осведомя за хода на нещата.
След няколко минути Ендийн се озова на тротоара и тръгна да търси такси.
За щастие, Шанън не внесе петстотинте лири, които получи преди уикенда от Ендийн за изготвения проект. Оставаха му 450. Трябваше да уреди сметката си в „Найтсбридж“, но това можеше да стане и по- късно.
Той се обади в „Бритиш Еъруейз“ и си запази двупосочен билет за втора класа в сутрешния полет до Брюксел. Самолетът се връщаше в 16,00, което щеше да му позволи да се прибере в апартамента към шест. След това пусна четири телеграми в чужбина. Първата до Паарл, Кейп Провинс, Южна Африка, втората до Остенд, третата до Марсилия и четвъртата до Мюнхен. Текстът им беше един и същ:
„СПЕШНО ПОЗВЪНЕТЕ ЛОНДОН 507–0041 ПОЛУНОЩ СЛЕДВАЩИТЕ ТРИ ДНИ ТОЧКА ШАНЪН.“
Накрая повика такси и поръча на шофьора да го откара до хотел „Лаундс“. Освободи стаята, плати сметката и излезе тъй, както беше дошъл — анонимно.
В осем часа позвъни Ендийн и Шанън му съобщи какво е свършил до момента. Уговориха се да се чуят отново в десет часа на другата вечер.
През следващите няколко часа Шанън проучи обстановката в блока и обходи околността. Забеляза няколко ресторантчета, някои от които се намираха съвсем наблизо по главната улица на Сейнт Джонс Ууд. Седна в едно от тях и хапна, без да бърза за никъде. Прибра се в апартамента към единайсет!
Преброи парите си (оставаха му над 400 лири), отдели 300 лири за билет и разходи на другия ден и се залови да прегледа вещите си. В дрехите му нямаше нищо забележително. Сред тях нямаше по-стари от три месеца, а повечето бяха купени през последните десет дни в Лондон. Нямаше пистолет, за който да се кахъри. За по-сигурно унищожи лентата, с която напечата докладите си, и я смени с една от резервните.
Макар че в Лондон се смрачи рано, в Кейп Провинс слънцето още властваше над топлата лятна привечер. Ян Дюпре профуча с колата си покрай Сийпойнт по посока към Кейптаун. И той караше шевролет, по-стар от този на Ендийн, но по-голям и по-лъскав. Купи го на старо с част от доларите, с които преди четири седмици се върна от Париж. Ян прекара целия ден на яхтата на един свой приятел и сега бързаше обратно към дома си в Паарл. Винаги обичаше да се прибира в Паарл след края на поредния договор, но много скоро му ставаше скучно. Именно заради скуката напусна градчето преди десет години.
Ян израсна в Паарлската долина. Предучилищните му години преминаха в гонитби из рехавите лозя, които бяха собственост на хора от чергата на неговите родители. Научи се да лови птици и да стреля. По цял ден скитаха с Питър, който беше в положението на цветнокожото другарче, с което белите момчета си играят, докато пораснат и започнат да разбират какво означава разликата в цвета.
Питър, дете с огромни кафяви очи, гъсти черни къдрици и махагонова кожа, беше с две години по-голям от него и по някакъв начин го покровителстваше. Всъщност двамата бяха равни на ръст, защото Ян се развиваше по-бързо. Той скоро пое тарторската роля. През летните дни преди двайсет години двете боси момчета хващаха автобуса до нос Агубас, където се събират Атлантическият и Индийският океан, и хвърляха въдици за екзотични африкански риби.
След като завърши мъжката гимназия в Паарл, Ян започна да създава купища проблеми. Беше прекалено едър, агресивен, неукротим. Често вкарваше в действие своите огромни, покосяващи юмруци и на два пъти се изправи пред съдията. Можеше да поеме фермата на родителите си, което означаваше да се грижи заедно с баща си за недораслите лозички, които даваха слабо вино. Тази перспектива го отблъскваше. Виждаше се стар и прегърбен в компанията на четири цветнокожи помощници насред малкото лозе, от което зависи прехраната му. На осемнайсет години се записа доброволец в армията. Изкара началното си обучение в Почефструм и се прехвърли при десантчиците в Бльомфонтайн. Именно тук, както и по време на специалната подготовка за потушаване на въстания в суровата пустош край Питърсбург, той откри истинското си призвание. Военните също го смятаха за добър боец, но не приемаха склонността му да води сражения в собствения си лагер. В една от многобройните юмручни схватки с негово участие ефрейтор Дюпре просна в безсъзнание един сержант и командирът на поделението го понижи в чин редник.
Дюпре се ядоса и дезертира. Хванаха го в един бар в източен Лондон. Преди да го усмирят, размаза физиономиите на двама военни полицаи. Прибраха го в затвора за шест месеца. Когато го освободиха, прочете във вечерните вестници една обява, която го отправи в някакво малко посредническо бюро в Дърбан. Два дни по-късно напусна Южна Африка и отлетя към базата „Камина“ в Катанга. Стана наемник на двайсет и две годишна възраст, тоест преди шест години.
Докато караше по криволичещия път през Франшок, си мислеше дали не се е получило съобщение за нов договор от Шанън или от момчетата. Но когато стигна в Паарл, се увери, че в пощата няма нищо за него. Над морето се струпваха облаци и във въздуха висеше предусещането на буря.
