— Да.
— Разпознал ги е собственикът на един местен магазин, господин Виджей Пател, нали?
— Да.
— Кажете ми, господин инспектор, колко снимки разгледа господин Пател?
Джак Бърнс направи справка с бележките си.
— Седемдесет и седем.
— Защо толкова?
— Защото на двайсет и осмата снимка господин Пател разпозна Марк Прайс, а на седемдесет и седмата — Хари Корниш.
— Седемдесет и седем ли са младите бели мъже, които са привличали вниманието на полицията в Североизточния район на Лондон?
— Не.
— Повече ли са?
— Да.
— Онази сутрин колко снимки имахте на разположение, господин Бърнс?
— Около четиристотин.
— Четиристотин. И все пак сте спрели на седемдесет и седмата.
— Господин Пател беше абсолютно сигурен.
— И все пак господин Пател не е имал възможност да види останалите триста двайсет и три снимки, нали?
Последва дълго мълчание.
— Да, нямаше.
— Детектив инспектор Бърнс, гледан от шията нагоре, моят подзащитен господин Прайс е мускулест бял мъж на около двадесет и пет години, с бръсната глава. Да не би да искате да кажете, че сред вашите четиристотин снимки няма други такива?
— Не твърдя такова нещо.
— Предполагам, че трябва да са десетки. Напоследък много често се срещат мускулести младежи, които си бръснат главите. И все пак господин Пател изобщо не е имал възможност да сравни снимката на господин Прайс с други подобни лица, нали?
Мълчание.
— Трябва да отговорите, господин Бърнс — внимателно каза магистратът.
— Да, нямаше.
— В такъв случай е възможно да е имало друг младеж, който много да е приличал на господин Прайс, но господин Пател не е имал възможност да сравни двете снимки преди да избере една от тях, така ли?
— Възможно е.
— Благодаря ви, господин Бърнс. Нямам повече въпроси.
Ударът бе унищожаващ. Споменаването за често срещаните мускулести младежи, които си бръснат главите, направи впечатление на господин Стийн. Той също гледаше телевизия и следеше случаите на футболно хулиганство.
Доктор Карл Бейтман говори чисто професионално. Той просто описа докарването на пациента в „Роял Лъндън“ и всички процедури преди операцията. Въпреки това, когато свърши, Ванситарт пак се изправи.
— Само един съвсем кратък въпрос, доктор Бейтман. По някое време разгледахте ли дясната ръка на пациента?
Бейтман озадачено се намръщи.
— Да.
— Когато го приехте или по-късно?
— По-късно.
— Някой помоли ли ви за това?
— Да.
— Кой, моля?
— Детектив инспектор Бърнс.
— Господин Бърнс кокалчетата на пръстите ли ви помоли да прегледате?
— Да.
— Имаше ли наранявания?
— Не.
— Откога работите в спешното отделение?
— От десет години.
— Вие сте лекар с голям опит. Вероятно сте виждали много следи от удари с юмрук, и по самото лице, и по ръката, нали?
— Да, така е.
— Когато бъде нанесен удар с юмрук с такава сила, че да счупи носа на много по-едър човек, не би ли трябвало да останат следи по кокалчетата на пръстите?
— Да, би трябвало.
— Охлузване на кожата на пръстите? Натъртване на тънките крехки кости, които минават между пръстите и китката?
— Натъртването е по-вероятно.
— Нещо като „боксьорското натъртване“, така ли?
— Да.
— Но на дясната ръка на вече трагично загиналия мъж не е имало нищо, нали?
— Не, нямаше.
— Благодаря ви, доктор Бейтман.
Карл Бейтман не можеше да знае, че куцият не е използвал юмрука си, а е нанесъл на Прайс много по- опасен удар с ръба на дланта си, замахвайки от кръста нагоре така, че да улучи носа му отдолу. Ако не притежаваше почти биволска сила и не бе опитен побойник, Прайс най-вероятно щеше да се просне в несвяст на земята.
Мозъчният хирург доктор Пол Уилис даде показания и напусна свидетелското място без Ванситарт да му зададе въпроси. Но не бе така с доктор Мелроуз от болницата на Сейнт Анс Роуд.
— Кажете, доктор Мелроуз, когато онзи вторник сте прегледали носа на господин Прайс между пет и пет и половина, в ноздрите му имаше ли кръв?
— Да.
— Засъхнала или все още течна?
— И двете. При отворите имаше парченца засъхнала кръв, но навътре кръвта още беше течна.
— И сте установили, че костта е счупена на две места, а хрущялът е изкривен, така ли?
— Да.
— Затова сте наместили коста и хрущяла и сте превързали носа, за да оставите природата да си каже думата?
— Да.
— Ако преди да дойде в болницата пациентът глупаво и въпреки болките сам се беше опитал да намести носа си, щеше ли пак да му потече кръв?
— Да.
— Като имате това предвид, можете ли да кажете колко часа са били изтекли от счупването на носа?
— Със сигурност няколко часа.
— Но колко? Три? Десет? Повече?
— Трудно е да се каже с пълна точност.
— Тогава ще ви изложа една възможност. В понеделник вечер нашият младеж излиза, напива се и по пътя за вкъщи решава да се облекчи в канавката. Но се спъва в тротоара, тежко пада по очи и удря носа си в бронята на паркирания там камион. Възможно ли е да получи счупването, което сте видели? Предната вечер?
