— Може би.
— Да или не, доктор Мелроуз. Възможно ли е?
— Да.
— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.
Ванситарт всъщност завоалирано говореше на Джонатан Стийн, но изводът беше ясен. А именно: точно такава е версията на моя клиент и ако се придържа към нея, и двамата знаем, че прокуратурата не е в състояние да я обори.
В дъното на залата Джак Бърнс мислено изруга. Защо Мелроуз просто не бе настоял, че счупването не може да е било отпреди повече от четири часа? Проклети педантично честни лекари!
Пол Финч беше началник на криминалната лаборатория. Той не бе полицейски служител, тъй като управлението вече от години използваше цивилни учени.
— Получихте ли голям брой дрехи, взети от жилището на обвиняемите?
— Да.
— И всички дрехи, носени от жертвата по време на нападението?
— Да.
— Анализирахте ли всичко с възможно най-модерната техника, за да установите дали по едните има влакна от другите?
— Да.
— Имаше ли?
— Не.
— Получихте ли също тениска, покрита със засъхнала кръв?
— Да.
— И кръвна проба от моя клиент господин Прайс?
— Да.
— Съвпадаха ли?
— Да.
— По тениската имаше ли кръв от друг човек?
— Не.
— Получавали ли сте кръвни проби от тротоара в района на Парадайз Уей или улиците в Медоудийн Гроув?
— Не.
— Получавали ли сте кръвни проби, взети под и около един камион на Фароу Стрийт?
Финч окончателно се обърка. Погледна към магистрата, ала не получи помощ. Детектив инспектор Бърнс беше скрил лицето си в шепи.
— От Фароу Стрийт ли? Не.
— Нямам повече въпроси.
Доктор Хамилтън представи доклада си за аутопсията с бодра самоувереност. Причина за смъртта, заяви той, била тежка аксонна травма на мозъчния ствол, предизвикана от многократни силни удари по черепа, най-вероятно ритници.
— По време на аутопсията проучихте ли всеки сантиметър от трупа? — попита Джеймс Ванситарт.
— Разбира се.
— Включително дясната ръка?
Доктор Хамилтън се консултира с бележките си.
— Нямам данни за дясната ръка.
— Защото по нея не е имало никакви наранявания ли?
— Това е единственото обяснение.
— Благодаря ви, доктор Хамилтън.
За разлика от специалистите, господин Уитъкър, възрастният собственик на кучето, беше малко нервен и се бе постарал да се облече официално. Носеше сако с емблемата на кралската артилерия.
Когато се беше разбрало, че ще свидетелства в процес за убийство, в пенсионерския клуб бе настъпила радостна суетня и признателният, но смутен Мич беше станал център на вниманието.
С помощта на госпожица Сундаран господин Уитъкър разказа как малко след изгрев слънце водел Мич на обичайната му разходка, ала тъй като се опасявал да не завали, влязъл в заградения запустял участък през липсваща част от оградата и прекосил напряко за дома си. Мич дотичал при него с нещо в устата. Оказало се портфейл и когато си спомнил съобщението в петъчния вестник, господин Уитъкър го занесъл в полицейския участък на Доувър Стрийт.
Когато свърши, се изправи друг. Господин Уитъкър знаеше, че той представлява копелетата на подсъдимата скамейка. В младостта му такива ги бяха бесили. Значи този човек беше врагът. Но се усмихваше най-приятелски.
— Най-приятният час в лятна утрин, а? Прохлада, тишина, наоколо няма никой, нали?
— Да. Точно затова ми харесва.
— И на мен. По това време често водя на разходка моя английски териер.
Той отново се усмихна, искрено и дружелюбно. В края на краищата не беше чак толкова кофти тип. Въпреки че Мич бе помияр, когато работеше на автобусите, господин Уитъкър беше имал английски териер. Русокосият не можеше да е лош човек.
— Та значи си вървите през запустелия участък и Мич тича на воля?
— Да.
— И изведнъж се връща при вас с нещо в устата?
— Да.
— Видяхте ли точно къде го е намерил?
— Не точно, не.
— Възможно ли е да е бил на… да речем, на десетина метра от оградата?
— Ами, аз бях на двайсетина метра навътре. Мич дойде иззад мен.
— Значи може да е открил портфейла на десетина метра от стоманената ограда?
— Да.
— Благодаря ви, господин Уитъкър.
Възрастният мъж се озадачи. Един пристав му даде знак да напусне свидетелското място. Това ли беше всичко? Той отиде в дъното на залата и седна.
Полицията използва цивилни експерти и в областта на отпечатъците от пръсти — господин Клайв Адамс беше точно такъв.
Той описа портфейла, който му бяха пратили, и трите групи отпечатъци, които бе открил, и обясни как е елиминирал тези на откривателя, господин Уитъкър, и на вече покойния собственик. И как е установил, че третите принадлежат на Хари Корниш. Ванситарт пак се изправи.
— Имаше ли размазани отпечатъци?
— Да, няколко.
— Как се размазват отпечатъците, господин Адамс?
— Ами, когато един отпечатък от пръст попадне върху друг, и двата стават неизползваеми. Размазвания се получават и при триене в друга повърхност.
— Например в джоб ли?
— Да.
— Кои бяха най-ясните отпечатъци?
— Тези на господин Уитъкър и господин Корниш.
— Те по външната повърхност на портфейла ли бяха?
— Да. Но вътре открихме два отпечатъка от Корниш.
— Значи отпечатъците на господин Уитъкър са били оставени, когато е държал портфейла в ръка? И не са били размазани от пъхане в тесен джоб, така ли?
— Така изглежда.
— Отпечатъците на господин Корниш са били оставени по същия начин и също са останали чисти, защото впоследствие портфейлът не е бил прибран във вътрешен джоб, нали така?
