са останали почти осем часа.
В този час Сам Маккрийди остави втората си чаша кафе и сгъна картата. Той бе разяснил внимателно на Моренц подробностите за двете срещи с Панкратин, показа му последната фотография на съветския генерал и го предупреди, че мъжът ще бъде в неугледната униформа на руски ефрейтор с войнишко кепе на главата и ще пристигне с джип ГАЗ. Така беше писал руснакът в своето съобщение.
— За съжаление той предполага, че ще се срещне с мен. Трябва да се надяваме, че ще си спомни за теб от Берлин и ще предаде пакета. Сега, за колата. Тя се намира долу на паркинга. Ще излезем да покараме следобед, за да свикнеш с нея. Черна лимузина БМВ, с Вюрцбургска регистрация, понеже ти си родом от Рейнска област, но сега живееш и работиш във Вюрцбург. Ще ти дам по-късно легендата ти и съответстващите документи. Кола с този номер наистина съществува. Тя наистина е черна лимузина БМВ. Но колата, която ще караш, е собственост на нашия филиал. Тя е пресичала няколко пъти границата при Заал Бридж и да се надяваме, че няма да им направи впечатление. Шофьорите винаги са били различни, защото колата е фирмена. Тя винаги е ходила в Йена, очевидно за да посети заводите „Карл Цайс“. В нея никога не е имало тайници. Но сега ще бъде различно. Под акумулатора има плоска преграда, невидима на пръв поглед. Тя е достатъчно голяма, за да побере пакета, който ще получиш от Смоленск.
(От изискване за секретност Моренц никога не научи истинското име на Панкратин. Той дори не знаеше, че са го повишили в чин генерал-майор и са го преместили в Москва. Последния път, когато го видя, Панкратин беше полковник в Източен Берлин с кодовото име Смоленск.)
— Хайде да обядваме — завърши Маккрийди.
Моренц жадно пиеше вино, докато се хранеха, а ръцете му трепереха.
— Наистина ли си сигурен, че се чувстваш добре? — попита Маккрийди.
— Добре съм. Знаеш как е с летните настинки. Малко съм нервен. Това е нормално.
Маккрийди кимна. Нервността беше нормална. Както при актьорите, преди да излязат на сцената. Или при войниците, преди да започне битката. Също и при агентите, преди да започнат конспиративна акция в Съветския блок. Въпреки това, не ми хареса състоянието, в което се намираше Моренц. Рядко беше виждал толкова нервен човек. Оставаха обаче само двадесет и четири до първата среща и той нямаше друг избор.
— Нека да слезем долу, при колата — предложи.
Малко неща се случват в Германия, до които пресата да не може да се добере и същото важеше за Западна Германия през 1985 година. Ветеран и ас на криминалните репортажи в Кьолн беше и си оставаше Гюнтер Браун от „Кьолнер Щадт-Анцайгер“. Един познат полицай спомена, че нещо се е случило в Ханвалд, докато обядваше с него. Браун пристигна пред къщата със своя фотограф Валтер Шистел точно преди три часа. Опита се да разговаря с комисаря Шилер, но той се намираше в апартамента, изпрати отговор, че е зает и насочи Браун към пресслужбата на Президиума. Това също не беше малко. Браун щеше да вземе изчистеното от подробности и факти полицейско комюнике по-късно. Той започна да разпитва наоколо. След това позвъни на няколко телефона. Рано вечерта, точно навреме за първите публикации, вече беше стъкмил своя репортаж. Разбира се радиото и телевизията щяха да го изпреварят със схематичното изложение на случая, но той знаеше, че е попаднал на следа.
На горния етаж групата технически лица беше свършила работата си. Фотографът засне труповете от всякакъв възможен ъгъл плюс декора на стаята, леглото, голямото огледало зад предната табла на леглото, съдържанието на шкафовете и скриновете. Положението на телата беше очертано с линии, след което ги напъхаха в чували и изпратиха в моргата, където съдебният патолог започна пък своята работа. Детективите се нуждаеха спешно от времето на настъпване на смъртта и от куршумите в телата.
В целия апартамент откриха деветнадесет цели и частично запазени отпечатъка от различни хора. Три бяха елиминирани: на двете жертви и на фрау Попович, която се намираше сега в Президиума. Оставаха непроверени още шестнадесет.
— Вероятно са на клиенти — промърмори Шилер.
— Но един от тях е може би на убиеца — предположи Викерт.
— Съмнявам се. Твърде професионално е действал. Сигурно е носил ръкавици.
Главният проблем, размишляваше Шилер, не беше в липсата на мотив, а в наличието на твърде много. Дали момичето е било предвидената жертва? Обиден клиент, бивш съпруг, отмъстителна съпруга, съперница в бизнеса, разярен предишен сводник? Или истинската цел е бил нейният сводник. Беше потвърдено, че Бернхард Хопе е бивш мошеник и гангстер, участвал в обири на банки, истински представител на утайката на обществото. Разчистване на сметки, измама в сделка с наркотици, съперничество в рекета? Подозираше, че разследването ще бъде дълго и трудно.
Показанията на наемателите и съседите разкриха, че никой не е знаел за тайната професия на Ренате Хаймендорф. Имало е мъже посетители, но те са били винаги порядъчни хора. Никакви празненства в късните вечери, никаква шумна музика.
След като техническите лица свършиха работата си в някои части на апартамента, той можеше да оглежда и да мести предмети по-свободно. Шилер отиде до банята.
Имаше нещо странно наоколо, но той не можеше да реши какво е.
Едва след седем часа техническите лица свършиха и му се обадиха, че напускат. Той прекара един час, въртейки се из опустошения апартамент, докато Викерт се оплакваше, че е време за вечеря. В осем и десет Шилер вдигна рамене и реши да прекрати огледа. Щеше да продължи със случая на следващия ден в полицейското управление. Запечата апартамента, остави един униформен служител в коридора, в случай, че някой се върне на местопрестъплението — такива неща бяха ставали — и се прибра вкъщи. Имаше нещо, което не му даваше мира относно този апартамент.
Той беше много интелигентен и схватлив млад детектив.
Маккрийди прекара остатъка от следобеда, завършвайки инструктажа на Бруно Моренц.
— Твоето име е Ханс Граубер, на петдесет и една години, женен, с три деца. Като всеки щастлив семеен мъж, ти носиш снимки на семейството. Ето ги тук, на почивка. Хайди, твоята съпруга, заедно с Ханс младши, Лоте и Урсула, на която викате Уши. Ти си на работа към предприятието за оптически изделия БКИ във Вюрцбург — то съществува и колата е тяхна. За твой късмет, навремето си работил в подобно предприятие и можеш да използваш специфичните термини, ако се наложи.
Имаш определена среща с директор, отговарящ за продажбите в чужбина на заводите Цайс и Йена. Ето неговото писмо. Хартията и човекът са истински. Неговият подпис изглежда като този, но е фалшифициран от нас. Срещата трябва да се проведе утре в три часа следобед. Ако всичко протече нормално, ти можеш да дадеш поръчка за изработка на прецизни лещи и да се върнеш същата вечер в Западна Германия. Ако възникне необходимост от някои доуточнявани, може да се наложи да останеш за една вечер. Всичко това е в случай, че на границата те разпитват с такива големи подробности.
Почти невероятно е хората от граничния контрол да направят проверка в Цайс. Има достатъчно много западни бизнесмени, които търгуват с Цайс и един в повече едва ли ще е причина за подозрение. И така, ето твоя паспорт, писма от твоята съпруга, използван билет от Вюрцбургската опера, кредитни карти, шофьорска книжка, връзка с ключове, в която се намира ключът на БМВ-то. Ето и провисналия дъждобран — това е всичко.
Ще се нуждаеш само от коженото куфарче за книжата и от една чанта с вещи за пренощуване. Разучи внимателно съдържанието на куфарчето. Секретната заключалка се отваря на цифрите на твоя фиктивен рожден ден, 5 април 1934 година, или 5434. Всички документи са свързани с желанието ти да закупиш изделия от Цайс за твоята фирма. Твоят подпис е Ханс Граубер, направен със собствения ти почерк. Дрехите и тоалетните ти принадлежности са закупени във Вюрцбург, прани и използвани, с етикети от Вюрцбургски перални. Сега, стари приятелю, нека хапнем нещо за вечеря.
Дитер Ауст, директор на Кьолнското управление на Германските разузнавателни служби, изпусна вечерните новини по телевизията. Той беше излязъл да вечеря някъде навън. По-късно щеше да съжалява за това.
В полунощ Кит Джонсън, човек за свръзка от филиала на СИС в Бон, взе Маккрийди с един рейндж роувър. Те отпътуваха заедно, за да стигнат до Заал Бридж в Северна Бавария преди Моренц.
