Беше два часът.
Моренц погледна часовника си. Намираше се доста на запад от Хермсдорфер Кройц, главното кръстовище, където аутобанът от Берлин за граничния пункт при река Заал пресичаше главния път от Дрезден за Ерфурт. Беше напред с времето. Искаше да стигне до мястото на срещата със Смоленск не по- рано от четири без десет, за да не изглежда подозрителен, ако паркира там за дълго време кола със западногерманска регистрация.
В действителност, дори ако спреше за малко някъде, можеше да предизвика подозрение. Западногерманските бизнесмени имаха склонност да отиват право на местоназначението, да си вършат работата и да се връщат обратно, без да се отбиват никъде. По-добре да не спира. Той реши да премине през Йена и Ваймар, да стигне до Ерфурт, да завие по обиколния път и да се върне във Ваймар. Това щеше да убие времето. Един полицейски вартбург в зелено и бяло мина покрай него по външното платно окичен с две сини лампи и сирена на покрива. Двамата униформени патрулиращи се загледаха в него с безизразни лица.
Той стисна здраво кормилото, опитвайки се да подтисне надигащата се паника. Те знаят — повтаряше предателски глас в него, всичко е само капан. Смоленск е разкрит и ще те очакват на срещата. В момента просто проверяват, защото отмина отклонението.
— Не бъди глупав — настоя здравият разум. След това си помисли за Ренате и черното отчаяние подсили неговия страх.
— Слушай, глупако — обади се разумът му, — ти наистина направи нещо необмислено. Но не ти беше виновен за това. Тогава успя да запазиш самообладание. Телата няма да бъдат открити в продължение на седмици. Дотогава ти ще си напуснал страната със спестяванията си в държава, където ще те оставят на мира. Това е всичко, от което се нуждаеш сега — спокойствие. А те няма да те закачат, защото ще ги държиш в ръце с касетите.
Патрулната кола забави скорост и двамата мъже вътре го заоглеждаха. Започна пак да се поти. Страхът се надигаше отново, подтискайки здравия разум. Той не знаеше, че двамата полицаи бяха запалени по автомобилите и все още не бяха виждали последния модел БМВ.
Комисарят Шилер прекара тридесет минути с директора на отдела за убийства, обяснявайки какво бе открил. Хартвиг прехапа устната си.
— Значи е била мръсница — промърмори той. — Не знаем дали не е започнала да ги изнудва или е смятала да използва касетите след като се оттегли.
Той вдигна телефонната слушалката и се свърза с лабораторията.
— Искам фотографиите на куршумите и на отпечатъците — деветнайсетте от вчера и трите от тази сутрин, след един час в моята канцелария.
След това се надигна и се обърна към Шилер:
— Хайде да тръгваме. Искам да видя мястото.
В действителност именно директорът беше този, който намери тетрадката. Защо някой бе проявил такава предпазливост, за да скрие тази тетрадка в едно умело замаскирано помещение, трудно можеше да се каже. Но тя стоеше прикрепена с лента под най-долния рафт, където се съхраняваха видеокасетите.
Списъкът беше писан с почерка на Ренате Хаймендорф. Без съмнение, тя е била много хитра жена и е замислила всичко сама: от изкусните промени в апартамента до безобидно изглеждащото дистанционно управление, с което можеше да се включва или изключва камерата зад огледалото.
Хартвиг прегледа набързо имената в тетрадката, чиито номера съответстваха на тези, които бяха сложени на касетите. Някой познаваше, други не. Тези, които не познаваше, сигурно нямаха кой знае какво обществено положение, но навярно бяха важни хора. Познатите в списъка включваха двама сенатори, един депутат от правителствената партия, един финансист, местен банкер, трима индустриалци, наследникът на голяма пивоварна, съдия, прочут хирург и един известен в цялата страна коментатор от телевизията. Осем имена изглеждаха англосаксонски (Дали бяха на англичани или на американци? Или на канадци?). Имаше и две френски. Той преброи останалите.
— Осемдесет и едно имена — каза. — Господи, ако тези касети видят бял свят, ще паднат няколко провинциални правителства, а може би и федералното в Бон.
— Странно — промърмори замислено Шилер. — Има само шестдесет и една касети.
И двамата се заловиха да ги броят. Шестдесет и една.
— Ти каза, че оттук са взели три отпечатъка от пръсти?
— Да, сър.
— Да приемем, че двата са на Хаймендорф и Хопе, тогава третият е вероятно на нашия убиец. Имам лошото предчувствие, че той е взел двадесет касети със себе си. Трябва да докладвам на президента. Нещата са много по-сериозни от едно вулгарно убийство.
Доктор Херман привършваше обяда със своя подчинен Ауст.
— Скъпи Ауст, все още нищо не знаем. Просто имаме една причина за безпокойство. Полицията може бързо да арестува и обвини някой гангстер, а Моренц да се върне навреме след греховния уикенд, прекаран с някое момиче на друго място, а не в Шварцвалд. Трябва да спомена, че незабавното му уволнение без право на пенсия е вън от всякакво съмнение. Но в този момент искам да се опиташ да го намериш. Остави една служителка от оперативния отдел при жена му, в случай, че той се обади по телефона. Избери какъвто искаш претекст за това. Аз ще се опитам да узная в какво състояние се намира полицейското му досие. Знаеш в кой хотел съм отседнал. Обади ми се, когато получиш новини.
Сам Маккрийди седеше на задния капак на рейндж роувъра, огрян от топлото слънце над река Заал и отпиваше кафе от плоска бутилка. Джонсън остави телефона. Беше провел разговор с Челтнъм, мощната подслушвателна станция в западната част на Англия.
— Нищо — подхвана той, — всичко е нормално. Никакви извънредни радиосъобщения в който и да е сектор: руския, на ЩАЗИ или на народната милиция. Само обичайните разговори.
Маккрийди погледна часовника си. Четири без десет. Бруно трябваше вече да се приближава към отбивката на запад от Ваймар. Беше му казал да отиде там с пет минути по-рано и да не чака повече от двадесет и пет минути, ако Смоленск не се появи. Трябваше да приеме това като отказ от срещата. Маккрийди се държеше спокойно пред Джонсън, но мразеше това очакване. Въображението му си правеше лоши шеги с него, изграждайки цяла поредица от събития, които биха могли да се случат на Моренц. За стотен път пресметна разписанието. Пет минути в очакване; руснакът предава пакета; десет минути, докато изчака руснакът да се измъкне. В четири и петнадесет — напускане. Пет минути, за да се прехвърли пакетът от вътрешността на якето в преградата под акумулатора; един час и четиридесет и пет минути път — трябваше да се появи около шест часа… Нова глътка кафе от бутилката.
Президентът на полицейското управление в Кьолн, Арним фон Щарнберг, слушаше мрачно доклада на младия комисар. Той беше придружен от Хартвиг от отдела за убийства и от Френкел, директор на криминалната полиция. И двамата старши служители бяха сметнали за необходимо да се обърнат направо към него. След като чу подробностите, той се съгласи, че са постъпили правилно. Този случай не беше просто нещо повече от убийство; той надхвърляше мащабите на Кьолн. Вече възнамеряваше да го предаде по-нагоре. Младият Шилер завърши.
— Ще пазите абсолютно мълчание относно всичко това, хер Шилер — погледна го фон Щарнберг. — Вие и вашият колега, помощник комисар Викерт. Разбирате, че кариерите ви зависят от това, нали? — Той се обърна към Хартвиг. — Същото се отнася за двамата специалисти по пръстови отпечатъци, които са видели помещението с камерата.
Той освободи Шилер и се обърна към двамата детективи.
— Докъде точно стигнахте с разследването?
Френкел кимна на Хартвиг, който извади едно тесте големи, силно контрастни фотографии.
— Ето, хер президент, сега разполагаме с куршумите, които са убили проститутката и нейния приятел. Трябва да намерим пистолета, от който са изстреляни тези куршуми. — Той почука две от фотографиите. —
