лабораторията преди да му го дадем. Преди десет години. Къде се намира сега?
— Трябва да е в неговия личен сейф — избъбра Ауст.
— Там ли е? — попита студено Херман.
— Ще проверя и ще ви се обадя — изрече Ауст с лошо предчувствие. Той имаше ключ за всеки сейф в учреждението.
Пет минути по-късно той отново говореше с Херман.
— Няма го — докладва. — Може да го е занесъл вкъщи, разбира се.
— Това е строго забранено. Също и подвеждането на висшестоящ служител, по каквато и да е причина. Мисля, че ще бъде по-добре да дойда в Кьолн. Моля ви да ме посрещнете при приземяването на следващия самолет от Мюнхен. Който и да е той, аз ще съм в него.
Преди да напусне Пулах, доктор Херман проведе три телефонни разговора. В резултат, няколко шварцвалдски полицаи щяха да посетят посочената вила, да влязат вътре, използвайки ключа на стопанина, и да установят, че телефонната слушалка е свалена от вилката, а в леглото никой не е спал. Такива бяха фактите, които щяха да докладват.
Бруно Моренц навлезе в комплекса от бетонни сгради, които се намираха в източногерманския пропускателен пункт, след което някой му махна с ръка да влезе за проверка в един отвор между две коли. Един служител от граничния контрол, облечен в зелена униформа, се появи на прозореца от неговата страна.
— Слезте, моля. Вашите документи.
Той излезе навън и подаде паспорта си. Други служители започнаха да заобикалят колата, което си беше съвсем нормално.
— Отворете предния капак, моля, също и багажника.
Отвори ги и двата; те започнаха претърсването. Провериха с подвижно огледало под колата. Един мъж разгледа внимателно двигателя. Застави се да не гледа, докато служителят разглеждаше акумулатора.
— Каква е целта на вашето посещение в Германската демократична република?
Погледна мъжа пред себе си. Сини очи зад очила без рамки се взираха изпитателно в него. Той обясни, че отива в Йена, за да обсъди закупуването на оптически лещи от заводите „Карл Цайс“, че ако всичко върви добре, трябва да се върне същата вечер; ако не, ще трябва да проведе втора среща с директора, отговарящ за продажбите в чужбина на следващата сутрин. Безстрастни лица. Повикаха го в митницата.
Всичко е съвсем нормално, каза си той. Остави ги сами да намерят документите, беше споменал Маккрийди. Не им давай твърде много информация. Претърсиха коженото му куфарче и внимателно прегледаха кореспонденцията между Цайс и БКИ във Вюрцбург. Моренц се молеше марките и печатите да бъдат напълно автентични. Наистина бяха. Затвориха чантите и Моренц ги прибра в колата. Проверката на колата беше приключила. Един граничар с огромно куче вълча порода стоеше наблизо. Зад прозорците двама мъже в цивилни дрехи наблюдаваха. Тайната полиция.
— Приятно прекарване в Германската демократична република — изрече старшият служител от граничната контрола. Видът показваше, че не го пожелава искрено.
В този момент от редицата коли, опитващи се да напуснат ГДР, се чуха един писък и няколко отривисти команди. Всички се извърнаха, за да видят какво става. Моренц застина в ужас зад кормилото. Имаше едно синьо комби със западногерманска регистрация в началото на колоната. Двама граничари теглеха от задната му част едно младо момиче, което бяха намерили да се крие под пода в малка ниша, направена за тази цел. Момичето пищеше. Западногерманският младеж, който караше колата, беше измъкнат и заобиколен от муцуните на настървени кучета и дулата на автоматите. Той вдигна ръцете си, пребледнял като платно.
— Оставете я на мира, мръсници — извика момчето. Някой го ритна в стомаха. Той се преви на две.
— Тръгвай — нареди троснато граничарят, намиращ се в близост до Моренц. Той натисна съединителя и БМВ-то се втурна напред.
Премина бариерите и спря край сградата на Народната банка, за да обмени дойче марки за нищо не струващите източногермански марки при курс едно към едно и за да подпечатат валутната му декларация. Банковият касиер изглеждаше унил. Ръцете на Моренц трепереха. Когато влезе в колата, той погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза как влачеха момчето и момичето към една от бетонните постройки.
Той пое на север, като се потеше обилно, с напълно разстроени нерви. Крепеше го единствено дългогодишната професионална подготовка. И съзнанието, че няма да измени на своя приятел Маккрийди. Макар да знаеше, че употребата на алкохол в ГДР по време на шофиране беше абсолютно забранена, той посегна към плоската бутилка и пое една глътка. Почувства се много по-добре. Караше в избраната посока равномерно — нито много бързо, нито много бавно. Погледна часовника си. Имаше време. Беше точно по пладне, а срещата щеше да се проведе в четири часа следобед. Само след два часа щеше да стигне до уреченото място. Но страхът, разяждащият страх, който обхващаше всеки разузнавач, впуснал се в
Маккрийди го видя как навлезе в коридора между двата гранични поста, след това го изгуби от полезрението си. Той не успя да види инцидента с момичето и младежа. Извивката на хълма му даваше възможност да наблюдава само покривите на сградите, намиращи се в източногерманската страна, и големия флаг с чука, пергела и житния сноп, развяващ се над тях. Точно преди дванадесет часа той разпозна в далечината черното БМВ, поело своя път към Тюрингия.
На задната седалка на рейндж роувъра Джонсън беше оставил нещо, което приличаше на куфар. Вътре имаше портативен телефон, отличаващ се от нормалните. Апаратът можеше да изпраща или получава съобщения от главната квартира на британските правителствени комуникационни служби близо до Челтнъм в Англия; или от Сенчъри Хаус в Лондон, или от филиала на СИС в Бон. Той приличаше на обикновен портативен телефон, с номерирани бутони за набиране. Маккрийди беше поискал да го вземат със себе си, за да поддържа връзка с базата и да ги информира, когато Полтъргайст се върне благополучно обратно.
— Той премина — отбеляза Маккрийди. — Нищо друго не ни остава, освен да чакаме.
— Искаш ли да съобщя в Бон или в Лондон? — попита Джонсън.
Маккрийди поклати отрицателно с глава.
— Те нищо не могат да направят — каза той. — Никой с нищо не може да помогне в този момент. Всичко зависи от Полтъргайст.
В апартамента в Ханвалд двамата специалисти по снемане на отпечатъци завършиха работата си в тайната ниша. Те успяха да вземат от вътрешността три различни отпечатъка.
— Дали са от тези, които намерихте вчера? — попита Шилер.
— Не знам — отвърна по-старшият от двамата. — Ще трябва да проверя в лабораторията. Ще ви се обадя. Така или иначе, сега може да влезете вътре.
Шилер влезе и огледа лавиците с видеокасети. Освен номерата, нямаше нищо, което да разкрива тяхното съдържание. Той произволно взе една, влезе в голямата спалня и я постави във видеокасетофона. С помощта на дистанционното управление включи едновременно телевизора и видеото, след което натисна бутона за пускане на касетата. Седна в края на оголеното легло. Две минути по-късно, поразен от видяното, той стана и изключи апаратурата.
— Дяволите да го вземат — прошепна Викерт, който се беше опрял до вратата и дъвчеше пица.
Сенаторът от Баден-Вюртемберг може и да е просто един провинциален политик, но той беше добре известен в цялата страна с честите си появявания по националната телевизия, от която проповядваше завръщане към истинските морални ценности и забрана на порнографията. Неговите избиратели можеха да го видят в различни пози — потупвайки деца по главата, целувайки бебета, откривайки църковни празненства, произнасяйки речи пред консервативни дами. Едва ли обаче го бяха виждали да пълзи гол в една стая с кучешки нашийник на врата, воден на каишка от млада жена на високи токчета, която размахваше над гърба му камшик за езда.
— Остани тук — нареди Шилер. — Няма да мърдаш никъде. Аз се връщам в Президиума.
