Само два куршума, по един във всяко тяло. На второ място, пръстовите отпечатъци. Имаше три различни отпечатъка в помещението с камерата. Два са от момичето и нейния сводник. Вярваме, че третият е на убиеца. Предполагаме също така, че той трябва да е бил този, който е откраднал двайсетте липсващи касети.
Никой от тримата не знаеше, че в действителност липсващите касети са двадесет и една. Моренц беше хвърлил двадесет и първата, тази с неговото участие, в Рейн в петък вечерта, а името му не присъстваше в списъка, тъй като представляваше твърде незначителен обект за изнудване.
— Къде са останалите шестдесет и една касети? — попита Фон Щарнберг.
— В моя личен сейф — отвърна Френкел.
— Моля да ги прехвърлите тук. Никой не бива да ги вижда.
Когато остана сам, фон Щарнберг проведе няколко разговора по телефона. Този следобед отговорността за случая се прехвърли нагоре по официалната йерархия по-бързо от скачаща маймунка по дърво. Кьолн предаде случая на провинциалната криминална полиция, намираща се в Дюселдорф, откъдето веднага го прехвърлиха на федералната криминална полиция във Висбаден. Охранявани лимузини, пренасящи шестдесетте и една касети и бележника, профучаваха от град на град. Във Висбаден процесът спря за малко, докато висши държавни служители обмисляха как да информират министъра на правосъдието в Бон — той беше следващото стъпало по стълбата. До този момент беше установена самоличността на всичките шестдесет и един сексуални атлети. Половината бяха само богати; другата половина бяха както заможни, така и с положение в обществото. Още по-лошо — между тях имаше шест сенатори и депутати от управляващата партия, плюс двама от опозицията, двама висши държавни служители и един армейски генерал. Това бяха само германците. Имаше двама чуждестранни дипломати на служба в Бон (единият от съюзническа държава), двама чуждестранни политици, посетили Германия, и един чиновник от Белия дом, близък до Роналд Рейгън.
Онези, чиито касети със заснетите лудории липсваха, също бяха идентифицирани. Списъкът включваше член на ръководството на управляващата партия, още един депутат (федерален), съдия (от Апелативния съд), друг висш офицер от армията (този път от военновъздушните сили), бирен магнат, разпознат от Хартвиг, както и един издигащ се млад министър. Отделно от тях присъстваше част от гордостта на индустриалния и търговският свят.
— Бизнесмените могат да бъдат подложени на присмех — каза мнението си един старши детектив от федералната криминална служба във Висбаден. — Ако те се опозорят, това засяга само тях. Но тази кучка се е специализирала в привличане на клиенти от върхушката.
Вътрешната разузнавателна служба беше информирана в късния следобед, както се изискваше от правилника. Не им разкриха всички имена, само историята на разследването и състоянието, до което бе достигнало. По ирония на съдбата главната квартира на вътрешното разузнаване се намира в Кьолн, там, откъдето всичко започна. Меморандумът по случая попадна на бюрото на висш офицер от контраразузнаването на име Йохан Принц.
Бруно Моренц караше бавно на запад по главен път №7. Намираше се на четири мили западно от Ваймар и на една миля от големите съветски казарми край Нора. Стигна до един завой, когато видя отбивката — точно там, където Маккрийди обясни, че се намира. Погледна часовника си; оставаха осем минути до четири часа. Пътят беше пуст. Намали скоростта, отби вляво в разширението и спря.
Според инструкциите, той слезе от колата, отвори багажника и извади комплекта с инструментите. Разтвори комплекта и го остави до предното ляво колело, така че да може да се вижда от преминаващите коли. След това освободи предния капак и го повдигна. Започна да му се гади. Край пътя имаше храсти и дървета и във въображението си той си представяше дебнещите агенти на ЩАЗИ, които очакваха да извършат двойния арест. Устата му беше пресъхнала, но потта се стичаше на ручейчета надолу по гърба.
Взе един гаечен ключ с необходимия размер и се наведе над двигателя. Маккрийди му бе показал как да разхлаби гайката, крепяща водната помпа към радиатора. Тънка струя вода започна да се процежда от помпата. Смени гаечния ключ с друг, който имаше различен размер и се опита безрезултатно да затегне отново гайката.
Минутите отминаваха. Хвърли поглед на часовника. Четири часът и шест минути.
Залязващото слънце се покри от сянката на някой, който приближаваше. Човекът спря до него. Мълчеше. Моренц се изправи. Видя полицейска кола, паркирана няколко метра по-нататък. Един полицай в зелена униформа стоеше до отворената й врата. Другият се намираше до Моренц и разглеждаше с любопитство двигателя на БМВ-то.
Моренц изпита желание да повърне. Стомахът му отделяше интензивно киселина в организма. Почувства как му омекват коленете. Опита се да се стегне и почти залитна. Полицаят го погледна в очите.
— Някаква повреда ли има? — попита.
Разбира се, че това бе номер; с учтивост да се прикрие триумфът, въпросът дали нещо не е наред да предшества крясъците и виковете при арестуването. Моренц усети езика си залепнал за небцето.
— Мисля, че тече вода — каза.
Полицаят се наведе над радиатора и започна да го оглежда. Взе гаечния ключ от ръката на Моренц, посегна към комплекта с инструменти и се изправи с друг ключ.
— Този ще стане — каза.
Моренц го взе и затегна отново гайката. Водата спря да тече.
— Грешен номер ключ сте избрал — констатира полицаят. Гледаше с интерес вътрешното устройство на колата. Изглеждаше така, като че ли погледът му е насочен право в акумулатора. — Хубава кола — допълни. — Къде сте отседнал?
— В Йена — отвърна Моренц. — Трябва да се срещна с директора по продажбите в чужбина на „Цайс“ утре сутринта. Искам да закупя изделия за моята компания.
Полицаят кимна одобрително.
— Имаме много добри стоки, които произвеждаме в ГДР — каза той.
Това не беше вярно. Само едно предприятие в Източна Германия имаше продукция, която отговаряше на западните стандарти — заводите „Карл Цайс“.
— Какво правите тук?
— Исках да видя Ваймар… мемориала на Гьоте.
— Запътил сте се в погрешна посока. Ваймар е натам.
Полицаят посочи пътя зад Моренц. Един сиво-зелен съветски джип приближаваше към тях. Шофьорът, с очи засенчени от фуражката, погледна към Моренц, срещна погледа му за секунда, видя паркираната патрулна кола и отмина. Провал. Смоленск нямаше да се приближи повече.
— Да, така е. Взех погрешен завой вън от града. Търсех място, където да обърна, когато видях, че нещо не е наред с помпата.
Патрулната кола го последва до Ваймар. Там, при влизане в града, полицаите изчезнаха от погледа му. Моренц продължи към Йена, където отседна в хотел „Черната мечка“.
В осем часа Сам Маккрийди, който чакаше на хълма зад река Заал, прибра бинокъла си. Сгъстяващият се мрак направи невъзможно наблюдаването на източногерманския граничен пост и пътя зад него. Почувства се изтощен. Нещо непредвидено се беше случило оттатък минните заграждения и бодливата тел. Можеше да е нещо маловажно — спукана гума, задръстване на пътя… Малко вероятно. Може би неговият човек все още пътува на юг към границата. Може би Панкратин не се е появил на първата среща, лишен от възможност да намери джип или да се измъкне… Очакването винаги беше най-неприятната задача: да чакаш, без да знаеш дали не се е случило нещо лошо.
