— Чух, че имате оръжейна фабрика наблизо. Предполагам, че тя е един от основните ви източници на доходи. Краят на Студената война сигурно ви кара да търсите нови клиенти. Или не съм прав? Може би се радвате, че най-после е възможен мир, дори това да сложи край на печалбите ви от войната?
— Бяхте поканен като гост на стрелбата — изсъска Доулиш, пъхнал ръка в джоба на бричовете си. — А сега се опитвате да вземете интервю. За „Шпигел“, казвате…
— Има ли конкретна причина да избягвате публичност? — продължи приятелски Нюмън. — Вие сте един от най-могъщите индустриалци на Запад. Казват, че можете да продавате оръжие на хора и места, за които друг не би и помислил. Вероятно имате контакти във върховете…
— Изходът е натам — прекъсна го Доулиш и посочи с пръст паркинга. — Ако след две минути сте още на моя територия, ще наредя да ви изпратят.
— Не тормозете хората си — каза усмихнато Нюмън. — Наемните ви убийци сигурно имат да свършат други мръсни работи.
— Убийци?
Доулиш пристъпи към Нюмън. Лицето му беше червено. Високо кръвно налягане? Пола не можеше да прецени.
— Ами да, така нареченият обслужващ персонал на стрелбата — продължи Нюмън. — Облекли сте ги така, че да приличат на местни хора. Обаче дрешките им са съвсем нови. Професионални телохранители, нали? Изритани от уважаващите себе си компании.
— Две минути…
Доулиш се обърна, огледа се и кимна на един едър мъж, който веднага дотича. Лордът явно не обичаше да губи времето си. Тръгна веднага към Пола и другият трябваше да върви редом с него, докато слушаше заповедите му. Тя успя да чуе само първата част от нарежданията.
— Свържете се с хеликоптера. Нюмън да бъде проследен. Кара един стар син мерцедес. Работата е важна. Ако се наложи, да му дадат един урок. Предупредиха ме за Нюмън, че…
Той понижи гласа си и въпреки че се приближаваше към Пола, тя не успя да чуе последните изречения. Видя как Марлър и Нюмън предадоха оръжията си на един от телохранителите и тръгнаха към паркинга, без да поглеждат в нейната посока. Пола започваше да се тревожи — на идване не бе видяла и следа от Бътлър и Нийлд, които според инструкциите на Туийд трябваше да осигурят защитата на тримата, влезли в имението. Но всъщност където и да чакаха, тя нямаше да ги забележи — бяха професионалисти.
— Действай, Бранд! Тръгват…
Едрият мъж се затича, а Доулиш се приближи към Пола с широка усмивка и свали шапката си.
— Пола Грей? Подранила сте…
— Не обичам да закъснявам.
Две кафяви очи я пронизаха като куршуми. Една силна длан я сграбчи за ръката и я поведе по задните стълби. Той отвори някакъв френски прозорец, бутна я вътре, заключи след себе си и дръпна тежките тюлени пердета.
— Нека взема палтото ви, скъпа…
Докато й помагаше да го свали, пръстите му се задържаха за малко върху красивите й рамене. Отвори един гардероб, постави палтото на закачалка и й посочи голямото меко канапе с подредени възглавници в средата на стаята. Пола се огледа за единичен фотьойл, но Доулиш се бе подготвил добре за срещата — всички бяха затрупани с камари подвързани с кожа книги. Не й остана нищо друго, освен да седне на края на канапето. Той й предложи да избира между уиски и вино, но тя поиска кафе. Доулиш натисна някакво копче в стената. В края на обширната стая се отвори врата и се показа облечен в черно прислужник.
— Кафе за гостенката ми, Уолтърс. За мен голямо уиски. И следващия път чукай, преди да влезеш. Действай…
„Това явно е любимата му фраза“ — помисли си Пола, докато оглеждаше стаята и вадеше бележника от чантата си. С изключение на прозорците, гледащи към поляната, останалите три стени бяха покрити с дъбова ламперия, на равни интервали прекъсвана от вградени библиотечни шкафове. Точно срещу нея в една дълбока сводеста ниша пращеше огън. В стаята беше нетърпимо горещо. Доулиш свали ботушите си, изхвърли ги към огнището и пъхна големите си крака в чифт ръчно изработени спортни обувки с дебели подметки.
— Мога ли да си сваля сакото?
Докато го правеше, очите му шареха по освободеното й от палтото тяло. Седна до нея на канапето, сложи ръка върху коляното на кръстосания й крак и го стисна.
— С какво ще започнем? — попита той с широка усмивка. Доулиш създаваше усещането за голяма физическа енергия, а движенията му, въпреки килограмите, бяха пъргави и леки. „Като машина за секс е“ — помисли си Пола, преди да отговори.
— Ще започнем с освобождаването на моята персона от ръката ви.
— Но такава чаровна персона…
Ноктите на дясната й ръка се спуснаха над неговата. Бяха твърди и остри. Той не помръдна и Пола лекичко ги заби в кожата му.
— Мога да ви издера до кръв. И окото ми няма да мигне. Белезите ще личат седмици след това. Освен това ще си тръгна веднага — с други думи, вървете по дяволите.
— Смело момиче. Това ми харесва.
Но все пак махна ръката си от коляното й. Облегна се на възглавниците, поглади единия от бакенбардите си и я погледна изучаващо, сякаш я виждаше за пръв път.
— На вашите услуги съм — каза най-накрая.
— Доколкото разбирам, вие се интересувате от консервация. А също и от подводни проучвания. Чух, че сте финансирал новата експедиция при потъналия град Дънуич.
— В тази работа „Кати“ е неоценима.
— Кати?
Пола го погледна объркано. В същия момент на вратата се почука. Доволен от ефекта, който бе създал, Доулиш излая:
— Хайде влизай!
Изчакаха, докато Уолтърс остави сребърния поднос, наля кафе на Пола, подаде на Доулиш голяма кристална чаша със скоч без лед и излезе от стаята.
— Изливай в трюма! — рече Доулиш и погълна половината от уискито си.
— Не искам вода под палубата — отвърна Пола и отпи от кафето.
— Вода под палубата!…
Доулиш повтори думите й и гръмко се засмя. Преди тя да разбере какво става, той обгърна с ръка кръста й, изправи я на крака и я поведе през стаята към стената вдясно от голямото огнище. Натисна друг бутон.
Чу се тихото мъркане на скрит механизъм. Част от ламперията се плъзна нагоре и зад нея се откри нещо, което напомни на Пола за диорамите във военните музеи. Пред очите й се намираше голям панел от шлифовано стъкло, оформен като корабен илюминатор. Зад него един странен модел на плавателен съд се поклащаше върху сините вълни на морето.
Пола още държеше бележника и писалката си. За момент лицето й замръзна. Доулиш погрешно го разбра като израз на удивление и я погледна развеселен. Пола виждаше същия странен кораб, който бе плавал във водите край Дънуич онази нощ, припомни си как тогава с Карин излязоха на повърхността и се качиха в лодката си, как бягаха от водолазите убийци, стиснали ножове между зъбите си… За да не се издаде, започна да пише неразбираеми стенографски знаци в бележника си.
— Това е „Кати“ — произнесе гордо Доулиш. — Съкратено от катамаран. Едно от големите технически постижения в корабостроенето. Вместо да го подмятат вълните, с двата си корпуса той преминава през тях, разсича ги. Максимална скорост — четиридесет и два възела. Всъщност името му е „Стоманеният лешояд“. Нарекох го така, защото, погледнат откъм кърмата или носа, прилича на лешояд, плъзгащ се над вълните.
Пола наблюдаваше вътрешно разтреперана. Доулиш натисна друго копче и моделът се придвижи в лявата част на аквариума. Вълните в „морето“ станаха още по-големи. Корабът заплува надясно, като с лекота ги преодоляваше.
