— Защо, ако мога да запитам?
— Вече го направи, приятелю. Отговарям ти — в случай че реша да се върна някоя нощ и да разгледам по-отблизо това предприятие.
— Не бих те посъветвал. Поне не го прави сам…
Нюмън се взираше в пътя зад вратите. Беше насечен от коловози там, където бяха минавали широките гуми на тежки машини. Все още нямаше и следа от човешко същество и това продължаваше да го тревожи. Сякаш някой бе наредил на всички постове да се оттеглят от оградата. Не можеше да се отърве и от усещането, че невидими очи неотклонно ги следят.
— Малко зловещо, нали? — изръмжа Марлър.
— Е, не бих избрал това място за пикник.
— Мина ли ти наум, че Доулиш може да е изтеглил охраната, за да подсили хората си в Гренвил Грейндж? Доста народ го посети тази сутрин.
— Не мисля, че това е обяснението — каза бавно Нюмън, докато се оглеждаше внимателно. — Доулиш е милионер. Може да наеме достатъчно телохранители…
Млъкна, когато оглушителен рев взриви тишината. Замлъкналият за малко шум от хеликоптера сега сякаш се стовари отгоре. Нюмън натисна копчето за покрива, свали ръчната спирачка и рязко потегли. В същия миг въоръжени мъже изскочиха от окопите, където се бяха крили. Плътната стрелба на автоматите им обсипа с куршуми пътя зад мерцедеса. Нюмън забеляза, че не се целят в колата. Принуждаваха ги да продължат напред.
— Пред нас… — извика Марлър.
Нещо прекоси пътя и се стрелна в храстите. Подплашена от грохота лисица търсеше убежище. Зад нея изведнъж се появи хеликоптерът, бръснещ върховете на дърветата. Пилотът смени курса и полетя към тях на сантиметри от настилката на шосето. В момента, в който профуча над колата, от вертолета хвърлиха нещо, което се приземи на пътя. Взриви се с ослепителна бяла светлина. Нюмън затвори очите си и завъртя волана, за да избегне блясъка.
— Магнезий — каза кратко той. — Ако ни улучи или минем отгоре, резервоарът гръмва веднага.
— Ще се върне — Марлър се извъртя назад в седалката си.
— И този път може да уцели…
Нюмън натисна по-силно педала. Молеше се на Бога да стигнат по-скоро края на правия участък, който ги превръщаше в чудесна мишена — пилотът лесно можеше да изчисли изпреварването на снаряда.
— Няма го — каза Марлър.
— Всеки момент ще налети.
Едва бе изрекъл последната дума, когато вертолетът отново се появи. Летеше ниско над смъртоносната отсечка от пътя, носеше се право към колата. В този момент Нюмън забеляза форда, който бързо ги застигаше.
Зад волана седеше Нийлд. До него Бътлър бе махнал предпазния колан и свалил стъклото на вратата. Наведе се навън, облегна се и хвана с две ръце валтера. Настилката на пътя бе гладка и оръжието не потрепваше.
Хеликоптерът се приближаваше към колата на Нюмън. Този път нямаше магнезиева бомба. Дим, черен гъст дим започна да се сипе зад машината. Тежка, плътна завеса бързо се спусна над пътя. Вертолетът беше на около триста метра от мерцедеса. Димът зад него застилаше асфалта. Нюмън стисна устни и намали. После натисна още по-силно спирачката.
— По дяволите, какво правиш? — извика Марлър.
Във форда отзад Бътлър вече се целеше в пилотската кабина. Вероятността да улучи бе нищожна, но друг шанс нямаха.
Натисна спусъка и изпразни целия пълнител, а кокалчетата на пръстите му побеляха от напрежението.
Нов пушек се разнесе от хеликоптера. Машината се отклони от курса си, започна несигурно да се поклаща във въздуха.
Изведнъж, обхваната от пламъци, рязко се понесе встрани от пътя и се скри зад дърветата. Ударната вълна от далечен взрив разтърси и двете коли. Над гората се издигна стълб от гъст пушек, а после настана тишина. Нюмън спря колата малко пред стелещия се над шосето дим. Зад него Нийлд също намали и застана до мерцедеса. От храстите изскочи друга лисица и се втурна през плътната пелена, притиснала асфалта. Рязко спря, изправи се на задните си лапи, падна настрани и остана да лежи неподвижно.
— Ето затова намалих… — каза Нюмън.
Излезе от колата, следван от Марлър и Бътлър, който бе заредил с нов пълнител. Нюмън изчака дима малко да се разсее и се приближи до животното. То се бе проснало на едната си страна, а дългата му рошава опашка не помръдваше. Очите му бяха почти изхвръкнали от орбитите си, челюстите зееха широко разтворени. Нюмън докосна с крак лисицата. Все едно подритваше камък — тялото беше твърдо и неподвижно.
— Ще я сложим в багажника. Искам експерти да видят това.
— Защо? — попита Марлър.
— Защото димът от хеликоптера не беше обикновен. Съдържа елемент, който, както виждаш, е смъртоносен…
Върна се при колата, обясни накратко ситуацията на Бътлър и взе от багажника парче зебло. Сложи на ръцете си чифт стари кожени ръкавици и отиде до мястото, където лежеше лисицата.
Бътлър също беше с ръкавици и му помагаше. Разстлаха зеблото на пътя, сложиха тялото върху него, увиха трупа и го занесоха до колата. Когато го оставиха в багажника, Нюмън свали ръкавиците си и ги хвърли отгоре.
— Съветвам те да направиш същото — каза той на Бътлър. Когато и двата чифта бяха прибрани на сигурно място, Нюмън затвори багажника. После сложи ръка на рамото на Бътлър.
— Благодаря, че ни спаси, Хенри. Ако не беше ти, сега щяхме да приличаме на тази лисица.
— Върша си работата — отвърна типично за себе си Бътлър. — Сега накъде?
— Обратно в „Браднъл“. Туийд си тръгна рано тази сутрин, затова е най-добре да уредим сметките си с хотела и да се върнем в Лондон. — Обърна се към Марлър. — Видя ли, че даде резултат?
— Кое?
— Това, че раздразних лорд Дейн Доулиш. Този хеликоптер беше голяма грешка — сега съвсем се издаде. На Туийд сигурно е му стане интересно.
17.
Докато пътуваше към Парк Кресън в своя форд ескорт, Туийд не спираше да се тревожи. Прекалено много хора бяха отишли в Гренвил Грейндж тази сутрин. Пола трябваше да избере друго време за интервюто си с Доулиш.
Тревогата му бе нараснала, когато влезе в Лондон. Взе решение, преди да паркира пред щаба си. Втурна се по стълбите, връхлетя в кабинета и веднага започна да дава нарежданията и на Моника:
— Слушай внимателно, спешно е! — Той погледна часовника — 12.30. Пола имаше среща в дванадесет. — Потърси телефонния номер на лорд Дейн Доулиш в имението Гренвил Грейндж край Олдбърг. Запиши го точно и ми го дай.
Чак сега свали палтото си, седна зад бюрото и отвори някаква папка. Не можеше да прочете и ред от документите в нея. Моника още не бе открила номера — нямаше го в указателите. Прекъсна разговора с централата и се обади на един приятел на Туийд в Специалния отдел. Пет минути по-късно затвори телефона, записа номера на лист от бележника си, откъсна го и го занесе на Туийд.
— Съжалявам, че ми отне толкова време…
— Важното е, че все пак го откри. Сам ще набера. Вероятно ще трябва да премина през стена от всевъзможни секретари…
