Когато Доулиш я сграбчи за ръката, Пола реагира спокойно. Обърна се към него с леден глас:
— Ако не ме пуснете, ще си тръгна веднага. А статията ми няма да ви хареса. Особено със заглавие като „Лорд Доулиш малтретира жени“. Мисля, че съвсем няма да се отрази добре на реномето ви.
Доулиш пусна китката й. Лицето му беше налято с кръв, но повтори въпроса си малко по-тихо:
— Кой, по дяволите, ви накара да ме питате за оръжейния бизнес? Преди десет минути друг човек ми сервира същото.
— С този друг човек нямам нищо общо. Работя сама, за ваше сведение. А причината да ви задам въпроса е очевидна — вие наистина ръководите оръжейни фабрики. Винаги си правя домашните, преди да интервюирам някого. Може би предпочитате да избягвате темата, Доулиш?
— Нищо не избягвам. Но аз контролирам и цели вериги от супермаркети в Северна Америка и именно те са основният ми източник на доходи — Доулиш се наведе към нея. — Аз храня хората. Оръжията са нещо странично. Но предполагам както всички журналисти и вие търсите само сензации — завърши подигравателно той.
— Търся обективност. Занимавате се наистина с много неща. Точно това искам да отразя в материала си. Търговски вериги, финансиране на подводни проучвания. Вероятно ще се концентрирам върху последното. Необичайно е, затова.
— Имам ли думата ви? — излая Доулиш.
— Ама вие глух ли сте? Вече ви казах какво мисля да направя.
— Харесват ми смелите момичета — гласът му отново стана приятелски. — Половината ми от времето отива да карам разни тъпанари да изпълняват правилно нарежданията ми. Но това е единственият начин. Не трябваше да изпускам нервите си. Вие сте достатъчно интелигентна. Но малко преди да се срещнем, отвън имахме един неприятен инцидент. Съжалявам. Моля да ме извинете — той се усмихна. — Искате ли да изпием по чаша вино за помирение? По-късно ще ви разведа из къщата. Горе имам няколко интересни картини.
„Горе? Там явно са спалните. Започваме отначало.“ — помисли си Пола и поклати глава.
— Ако не възразявате, ще остана на кафе.
— Горе също могат да ви сервират кафе — настоя Доулиш. — Имам един Рубенс, който сигурно ще намери място в статията ви.
— Не харесвам Рубенс.
— Откъде получихте информация за малкия ми оръжеен бизнес? — изведнъж изстреля той.
Пола замълча. Усещаше, че ситуацията може да вземе неприятен обрат. Доулиш беше от мъжете, които не се оставят да бъдат надвити от жена. Изражението и поведението му отново бяха станали агресивни. Телефонът иззвъня. Доулиш сви с досада устните си и вдигна слушалката.
— Кой ме търси, по дяволите? Кой? Ясно. Няма начин, свържете ме. Доулиш на телефона…
— Говори главен инспектор Букенън. Знам, че при вас е Пола Грей — започна от другата страна на линията Туийд. — Искам незабавно да се върне в хотел „Браднъл“, за да бъде разпитана. Повтарям, незабавно!
— Моментът не е много удобен, точно сега…
— Направете го удобен. Разследвам убийство и това е много по-важно от удобството на някого. Извикайте я на телефона. Веднага!
Доулиш се намръщи. Сложи ръка върху слушалката, но реши още веднъж да опита да отложи тръгването на Пола:
— Ако можете да изчакате около час…
— Мога да изпратя патрулна кола да я вземе! Започвам да се замислям върху нежеланието ви да съдействате.
— Един момент.
Доулиш подаде слушалката на Пола.
— Главен тежък инспектор Букенън настоява да говори с вас. Сам ще ви предаде съобщението си — произнесе го високо и ясно, за да се чуе и от другата страна на линията.
— Мис Грей? — започна бързо Туийд. — Говори главен инспектор Букенън. Ако обичате, тръгнете веднага към хотел „Браднъл“. Трябва да ми дадете някои допълнителни сведения… — Туийд заговори тихо със собствения си глас. — Веднага се махни оттам. Не ми харесаха тонът и настроението на Доулиш.
Пола успя да не издаде изненадата си. Преди малко можеше да се закълне, че говори с Букенън.
— Добре, главен инспектор. Не виждам с какво мога да ви помогна, но тръгвам незабавно, щом настоявате. До половин час ще съм пристигнала. Дочуване.
Тя постави обратно слушалката и пусна в чантата си бележника и писалката. Изправи се, изтича до гардероба, взе палтото си, преди да я е настигнал Доулиш, и се обърна.
— Сигурна съм, че събрах достатъчно материал за статията си. Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете.
Доулиш пъхна ръка в джоба на бричовете си. Изглеждаше мрачен и недоволен. Застанал неподвижен като дървена фигура, той попита:
— За какво беше това обаждане? Да не сте загазили?
— Неотдавна открих тялото на момиче, удушено в блатата край Олдбърг.
— Четох затова. Карин… — той щракна с пръсти. — Карин. Някоя — си.
— Роузуотър.
Очите му отново приличаха на два куршума. Пола продължи:
— Германка, женена за англичанин. Никой не може да проумее защо са я убили.
— Вероятно психопат. По-добре тръгвайте, да не закъснеете за господин Главно ченге. Интересно как е разбрал, че сте тук.
— Знае, че съм отседнала в „Брандъл“. Трябвало е само да се заинтересува — питах хора от персонала как да стигна до Гренвил Грейндж, така че в хотела биха го упътили веднага — излъга с лекота Пола.
— Не забравяйте поканата ми за разходка с „Кати“ — подсети я Доулиш, докато я изпращаше през просторното фоайе към главния вход. — Ето ви визитката ми с прекия телефонен номер. Само, за Бога, не го публикувайте.
— Няма, обещавам — отвърна Пола и взе картичката с позлатени ъгли и щампован надпис.
— Просто ми се обадете, когато сте свободна — любезно настоя Доулиш с ръка на рамото й. — Ще се уговорим за най-удобното за вас време.
Вече й отваряше, когато Пола рязко обърна глава. Вдясно от нея, в дъното на големия вестибюл, една врата беше леко открехната. Тя успя да зърне лицето на мъж, който я наблюдаваше, и след това вратата се затвори.
— Карайте внимателно — шеговито я посъветва Доулиш и тя заслиза по стълбите към колата си.
Седна зад волана и въздъхна с облекчение. С властния си характер Доулиш бе успял да я изтощи. Запали двигателя и подкара към автоматично отварящите се врати. Промърмори на себе си:
— Слава Богу, че се обади Туийд…
Лорд Дейн Доулиш отиде до вратата в дясната част на вестибюла, отвори я и закова поглед в чакащия зад нея мъж.
— Дано не те е видяла, идиот такъв. Тръгвай с мен и ми докладвай, лейтенант Бертие.
В Парк Кресънт Моника с изумление гледаше Туийд. Току-що бе свършил разговора си с Гренвил Грейндж.
— През всичките тези години не съм и подозирал, че сте толкова добър имитатор — каза тя. — Имах чувството, че говори самият Букенън.
— О, аз имам скрити таланти — усмихна се кратко Туийд. — Сега трябва да действаме бързо. Свържи ме с Рене Лазал…
— Телефонът не се подслушва, Рене… — започна Туийд, когато чу гласа на французина.
— Моят също. Ситуацията тук е много сериозна…
— Работя по въпроса — увери го Туийд. — Заедно с по-голямата част от екипа, денонощно. Спешно ми трябват някои неща…
— Слушам те.
— Когато се видяхме тримата с Пола в Париж, ти ми показа няколко снимки от досието на един човек.
