— Изглежда много широк — тихо се обади тя.
— Може да качи повече от сто души — продължи Доулиш. — Плюс много техника — дори тежки превозни средства. Чудесен е и като ферибот. Един такъв катамаран, но по-голям от този, обслужва линията Портсмут — Шербург. Но „лешоядът“, построен в Норвегия, е технически по-усъвършенстван.
Почти хипнотизирана, Пола гледаше двете пенести следи, оставяни от двигателите. Насили се да проговори:
— Къде държите такъв огромен съд?
— В Харуич, когато не е на курс.
— Казахте, че го използвате при проучванията на Дънуич?
— Често. Служи за база на водолазите, които съставят картата на потъналия град. Може би ще ви хареса едно пътуване на борда на най-новата ми играчка?
— О, да. Ще го използвам и за статията си — механично отвърна Пола. — Можете да се свържете с мен чрез главния редактор на „Уомънс Ай“. Често навестявам редакцията.
— Значи темата на материала ви ще бъдат моите подводни проучвания? Последните изследвания на дъното там бяха проведени през 1979-а от няколко морски клуба. Сега възобнових работата в много по- голям мащаб. Мога да си позволя скъпо оборудване…
Докато продължаваше разпалено да обяснява, Доулиш натисна копчетата, моделът се прибра в началното си положение, а ламперията се плъзна надолу и сложи край на демонстрацията. Пола се върна на канапето, седна и каза нещо, което за миг разруши приятелската атмосфера на разговора:
— Освен подводните ви занимания, за които харчите много пари, вие ръководите и своите оръжейни заводи, а те печелят състояния за компанията ви. Това не ви ли притеснява? Да бъдете търговец на смърт?
Той прекоси стаята, стовари се до нея и сграбчи като в стоманени белезници китката й. Изражението му беше свирепо.
— Защо, по дяволите, ми задавате този въпрос?
Пола се запита къде ли бяха Нюмън и Марлър. Така й се искаше да са наблизо…
16.
Седнал зад волана, Нюмън бързо се отдалечаваше от полуострова на Айкин. До него седеше Марлър. Движеха се по ограден с храсти път, а полетата отстрани все още бяха покрити с бялото наметало на скрежа. Полупрозрачна мъгла прегръщаше дърветата и оставяше от слънцето само един неясен кръг.
— Да наминем ли към оръжейното предприятие на Доулиш? — попита Марлър. — В гората край пътя за Ортфорд…
— Откъде знаеш, че е оръжейно?
— А ти какво мислиш, че е? Забутано в пустошта, оградено от електрифицирана телена мрежа, зад която се разхождат патрули с кучета… Дали пък не отглежда градински ружи?
— Добре де, отиваме, щом настояваш — съгласи се Нюмън. — Показвай пътя.
— Вляво при върха на хълма, после пак наляво, като стигнем шосето за Снейп Молтингс. След това по пътя за Ортфорд.
— Следят ни.
— Знам. Видях ги в страничното огледало. „Форд Сиера“ е, дори не забелязах кога Бътлър и Нийлд са тръгнали след нас.
— Значи ги бива. Как ти се стори празненството? Много си зле с пушката, когато решиш да се правиш на аматьор.
— Така исках. Ти обаче успя да подпалиш Доулиш. Налагаше ли се да отидеш толкова далеч?
— Такова ми беше намерението. Когато вбесиш някой, той обикновено изплюва повече, отколкото би желал.
— Изплю само нас, доколкото забелязах. „Разкарайте се или ще ви изпратят“.
— Постигнах целта си. Раздразних го. Подготвих почвата за Пола. Ти, разбира се, видя, че пристигна. А след като Доулиш ни прати по дяволите, той тръгна към нея и, изглежда, вече предвкусваше удоволствието си. Не знаеше, че ще налети на дива котка, ако се опита да я докосне.
— Но може да си развалил нейните планове — възрази Марлър.
— Настроението му още ще е лошо.
— А тя ще го забележи и ще го използва умело. Бас държа, че ще се върне с интересна информация.
— Стига да се върне…
Пет минути по-късно Нюмън взе един остър ляв завой и продължи през още по-безлюдна местност към Ортфорд. След малко спря колата и изключи двигателя. Тишината бе непоносима. От двете страни на шосето гори от борове и ели покриваха хълмистата пустош. Току-що бяха подминали един черен път, водещ встрани от главния, навътре сред дърветата. Марлър запали цигара.
— Входът е по-нататък. След още два завоя ще те приветстват черепи и кръстосани кости.
— Откъде знаеш, че това има нещо общо с Доулиш?
— Защото съм добър детектив — усмихна се нахално Марлър.
— В долната част на една от предупредителните табели имаше малък надпис: „Доулиш Консервация Лимитид“. За охранителните мерки вече ти разказах.
— Това шум от двигател ли беше?
— Да, заприлича ми на хеликоптер. Едва ли е на Пътната полиция. Вероятно брегова охрана.
— Или нещо друго — Нюмън запали двигателя. — Хайде да се размърдаме и да видим какво става тук.
— Сега? Не съм казвал, че тук става нещо посред бял ден.
Нюмън изведнъж се сети, че нямат никакво оръжие. Струваше му се, че над местността витае атмосферата на нещо злокобно и опасно. Сигурно заради усещането за пълна самота в това изолирано от света място. След Айкин не бяха срещнали жива душа.
Колата бавно запълзя по извития път. Нюмън се взираше в храсталаците от двете страни. Имаше чувството, че влиза в капан. Подминаха първия завой и пред очите им се откри следващата права отсечка, все така пуста. Стотина метра по-нататък пътят отново извиваше.
— Ако искаш да походим — подкачи го Марлър. Той сякаш не се и сещаше за риска, който поемаха.
— Аз карам, нали? — сряза го Нюмън. — Освен това вече сме близо.
— След този завой ще видим вляво малкия изолиран свят на Доулиш…
Мерцедесът продължаваше да пълзи. Нюмън смръщи вежди и натисна бутона, който прибираше назад покрива на колата. Марлър изтръска пепелта от цигарата си.
— Да не искаш да замръзнем? В тези проклети гори е студ…
— Млъкни! Чуваш ли това?
Звукът сега беше съвсем отчетлив. Хеликоптерът се приближаваше към тях. Подминаха и втория завой. Пътят продължаваше, прав като изпънат конец. Гората се отдръпваше встрани и оставяше тясно оголена ивица между първите дървета и храстите край шосето. От лявата им страна се появи висока телена ограда с окачени метални табели.
Оградата бе дълга около двеста метра, а в средата се намираше голям портал с две врати, също от телена мрежа. Зад тях един черен път се губеше сред дърветата. Забелязваха се и постройки — бетонни, едноетажни, без прозорци. На Нюмън му се стори подозрителен фактът, че от описаните по-рано от Марлър патрули и кучета сега нямаше и следа.
Паркира срещу затворените врати и остави двигателя да работи. Марлър изскочи навън, отиде до портала и бавно закрачи покрай оградата в посоката, от която бяха дошли, докато стигна до един бетонен стълб. Върна се при колата. Нюмън чуваше звука от хеликоптера все по-близо. Явно кръжеше някъде наоколо.
— Какво, по дяволите, правиш? — попита той, когато Марлър потъна отново в седалката.
— Търсех мястото, където с една отвертка с дървена дръжка може да се изгори електрическата инсталация на оградата.
