Можеш ли да ми изпратиш веднага копия от тях? Интересуват ме следните лица: Жозет… разбираш за какво говоря, нали?
— Напълно. После?
— Майор Леми, Дьо Форж и Джийн Буржойн.
— Имаш ги. Сам ще ги извадя от негативите и ще ти ги пратя по куриер. Кодовата дума е „Версай“. Ще ти изпратя и още една снимка. На лейтенант Андре Бертие от хората на Леми. Вероятно е неговият офицер за свръзка, а може би и нещо друго. Това ли е всичко?
— Засега. Дръж ме в течение…
— Коя е Жозет? — попита Моника.
— Съпругата на генерал Дьо Форж. Когато Нюмън се върне във Франция, трябва да познава основните действащи лица.
— Няма ли да е опасно след всичко, което се случи при предишното му пътуване?
— Ще бъде много опасно, но доколкото познавам Боб, той ще настоява да се върне. Доста се тревожи за онова момиче, което се укрива в Аркашон — Изабел. А сега, докато говорех с Лазал, изскочи още нещо…
Той повтори думите на французина за лейтенант Бертие и й каза, че очаква снимката му.
— Звучи ми малко неясно. Какво имаше предвид Лазал?
— Нямам представа — каза Туийд бързо, прекалено бързо. — Що се отнася до връщането на Нюмън във Франция… — той отключи едно чекмедже и извади снимката на сержант Рей, която му бе дал Лазал. — Ела да погледнеш този индивид.
— Не ми харесва. Никак не ми харесва — каза Моника, след като разгледа внимателно лицето на снимката.
— Сержант Рей. Мисля, че чинът не отговаря на ранга му, вероятно е прикритие — експертът на Дьо Форж по взривни устройства. Нюмън трябва да има тази фотография, а когато му дойде времето, ще му изпратя и подкрепление. Всеки, който доближава Трети корпус или въобще Бордо, трябва да има снимка на това влечуго.
— Веднага ще направя копията…
— Не. Първо ме свържи с главен инспектор Кулман. Да се надяваме, че е в щаба си във Висбаден.
— Вие наистина не спирате — каза Моника и отиде до бюрото си да набере номера.
— Мисля, че не ни остава много време…
— Говори Кулман — представи се познатият гърлен глас. — Много се надявам, че никой не те подслушва.
— Никой, Ото. По тона ти разбирам, че нещо се е случило…
— Хванах една следа към групировката „Сигфрид“. С помощта на терористи от чужбина ще превърнат страната в ад, явно такива са плановете им.
— Конкретни улики?
— Да. Получих информация от един англичанин. Направихме обиск на съобщения адрес във Фрайбург. Открихме малък склад на оръжие и експлозиви. По-точно шест автомата „Калашников“, два килограма и половина експлозив „Семтекс“, часовникови механизми и всичко необходимо за направата на половин дузина бомби.
— Колко бяха терористите на „Сигфрид“?
— Николко. Птичето бе отлетяло. В апартамента не открихме нито един отпечатък от пръсти. Изчистили бяха толкова старателно, че си мисля дали не е имало жена с тях. Ти докъде стигна?
— Работим. Скоро може да имам новини за теб. Търпение, Ото. Онзи твой приятел — Щал — още ли е на същия адрес?
— Да.
— Между другото, обаждането на англичанина… Има ли нещо общо с „Името на Розата“?
— Да, би могло да се каже. Нека спрем дотук. Скоро може да те посетя в Лондон. Дори специалните служебни телефони понякога не са сигурни.
Туийд затвори. Беше разтревожен. Зловещата атмосфера в Париж сякаш бе обхванала и Висбаден. Духът на несигурност и недоверие, дори към собствените сътрудници, бе обзел мъже, пряко отговорни за работата на разузнавателните служби. Първо Лазал, сега и Кулман.
— Кой е Щал? — запита Моника.
— Дай ми един от секретните фишове. Благодаря. Щал е агент на Кулман, който работи под прикритие в Бордо… — Туийд говореше и попълваше фиша. — Записвам адреса, телефонния номер и френското име, с което официално се представя. Искам да оставиш в сейфа отделна папка за Нюмън. — Той й подаде готовия фиш. — Това отива в нея. Прибави и снимката на онова зловещо джудже сержант Рей, когато направиш копията в лабораторията.
— Ще бъде изпълнено. Какво означаваше подмятането за „Името на розата“?
— Кулман получил информация за една от тайните квартири на „Сигфрид“. Източникът е капитан Виктор Роузуотър. Казах ти, че се срещнахме с него в Базел. Пола смята, че е много подходящ за нашата работа.
— Като че ли е права.
Веднага след влизането си в дневната на Гренвил Грейндж Доулиш прие дълго телефонно обаждане от Ню Йорк. Застанал прав, лейтенант Бертие гледаше към пристана в края на поляната зад къщата. Към един от буйовете в широкия завой на реката беше привързана скъпа яхта. От нея се отдели моторна лодка с трима души на борда. Стигна до пристана, мъжете скочиха на брега, затичаха се нагоре по поляната и се скриха от погледа, когато заобиколиха къщата. Приличаха на добре трениран екип — около тридесетгодишни атлетични мъже, с пъргави и енергични движения.
— Добре, Бертие. Почвай. Какви новини носиш? Лейтенантът се завъртя на пети, намести тъмните си очила по-дълбоко в горния джоб на сакото и застана мирно. Гласът на Доулиш бе прозвучал рязко и грубо.
— Заповядано ми е да попитам кога ще пристигне следващата пратка.
— Пратка с какво?
Доулиш внимателно се вгледа в лицето на Бертие. Той не реагира, очите му останаха неподвижни и немигащи.
— Не зная, сър. Предавам ви буквално съобщението.
— Но можеш да се досетиш за какво става въпрос — настоя Доулиш.
— Не мога, сър. Заповядано ми е да ви задам определени въпроси и след това да предам отговорите на началниците си.
— В какво подразделение служиш, лейтенант? Чинът ти само лейтенант ли е? Или прикрива по-висок ранг?
— Лейтенант, сър. В инженерно подразделение. Мостове и така нататък.
— Ясно.
Доулиш не го показваше, но беше впечатлен. Мерките за секретност педантично се спазваха.
— Пратката ще бъде доставена след около три седмици. Това отговаря ли на въпроса ти?
— Напълно. Благодаря, сър.
— Отпусни се, приятелю. Тук не си на служба. Налей си нещо за пиене. Натисни копчето в онази библиотека, до томчето със стара английска поезия.
— Не пия, когато изпълнявам служебни задължения, сър.
— Тогава налей на мен, по дяволите. Голям скоч. Педантизмът на французина започваше да го дразни. Никога не бе успявал да пробие ледената маска на Бертие. Само му дай заповед и той ще свърши всичко. Доулиш не можеше да проникне зад бронята, която Бертие поставяше около себе си, и това го изнервяше. Страхуваше се от малко хора, но присъствието на французина винаги го правеше неспокоен. Пое безмълвно чашата и изпи половината от уискито.
— Вторият въпрос, който трябва да предам — продължи Бертие, — е къде ще акостира пратката.
— В Аркашон… — Доулиш щеше да добави „както обикновено“, но се спря навреме. Възможно беше Бертие наистина да знае толкова малко, колкото показваше.
— И съобщението за точната дата на пристигане ще бъде изпратено двадесет и четири часа по-рано по
