вече установения начин?
— Точно така.
Доулиш замълча. Вгледа се отново в Бертие. Висок над метър и осемдесет, с масивно лице, стройна фигура, големи ръце, отпуснати близо до бедрата. Застанал почти мирно. Като на парад. Сини леденостудени очи. Прототипът на добре обучена машина.
— Кога тръгваш? — попита Доулиш.
— Наредено ми е да остана известно време, за да набавя определена информация. Отседнал съм наблизо.
На Доулиш му се искаше да попита къде наблизо, но се съмняваше, че ще му отговори. Вместо да рискува с човек, в чиито реакции не е сигурен, той просто кимна. Допи чашата си и стана.
— Уолтърс ще те изпрати…
Закрачи неспокойно из стаята, когато Бертие излезе. Хората винаги оставяха след себе си някаква атмосфера. Доулиш имаше чувството, че от Грейнвил Грейндж току-що си бе тръгнала смъртта.
18.
Все още бясна от поведението на Доулиш, Пола с радост забеляза мъжа, който слизаше по външните стълби на „Браднъл“, докато тя паркираше колата. Виктор Роузуотър, облечен в дебело яке, се приближи да я поздрави и тя потъна в силната му мечешка прегръдка.
— Изглеждаш напрегната. Нещо лошо ли се е случило?
— По-скоро неприятно…
Пола бе изненадана и очарована от умението му правилно да преценява всяка ситуация. Не се и опита да разбере подробностите около преживяването й, а каза точно това, което трябваше:
— Бях тръгнал на разходка из Олдбърг. Но това може да почака. Подозирам, че тайничко си мечтаеш за едно питие. Ще те изчакам в бара. Ти иди да свалиш това палто…
На Пола й трябваха две минути в стаята, за да пооправи грима си. Закачи любимата си брошка на ревера на костюма, среса косата си и сложи малко парфюм.
— Шампанско? — попита я Роузуотър, когато тя се настани до него на бара.
— Прекрасно. Наистина имам нужда да пийна.
— Хайде да седнем в някой по-тих ъгъл — каза Роузуотър и хвана чашите.
Отново оцени съобразителността му. Интуитивно бе усетил, че може би тя ще иска да поговори с него на спокойствие, без да я слушат други хора. Седнаха един срещу друг и тя огледа дрехите му. Хубаво спортно яке на ситни карета, кадифени джинси, кремава риза и светлосиня връзка. Изглеждаше много добре. Роузуотър вдигна чашата си.
— Наздраве! Ще ми разкажеш ли за преживелиците си, или да избегнем тази тема?
— По-добре да не го държа в ума си! — Чувстваше се малко неловко от тази близост със съпруга на Карин. Но не само външният вид на Роузуотър беше приятен — той знаеше как да се държи с жените. Търпелив и внимателен, Виктор я чакаше да започне.
— От време на време работя като журналист — просто хоби. Сега се връщам от имението на лорд Дейн Доулиш. Интервюирах го за „Уомънс Ай“. Оказа се истинско премеждие. Не си свали ръцете от мен…
— Случи ли се нещо сериозно? — тихо попита той.
— Не. Справих се. Но трябваше да му издера лицето.
— По-добре, че не си го направила. Доулиш се отнася грубичко с жените, които му се опъват.
— Откъде знаеш? — попита с интерес Пола.
— Част от работата ми е да знам всичко за участниците в голямата световна игра.
— Игра ли е, Виктор?
— Думата наистина е погрешна. Резултат от типичната британска сдържаност. Това е всичко друго освен игра, това е борба за пари и власт, която се води до смърт. Мислиш ли, че се става лорд Дейн Доулиш със стриктно спазване на законите?
— Разследването ми показа, че той играе важна роля в търговията с оръжие.
— Ти каза ли му го? — сякаш между другото попита Роузуотър.
— Да, и това го вбеси.
— Вероятно защото този бизнес вече запада. Краят на Студената война и така нататък. Освен това има достатъчно други златни яйца в кошницата си.
— Като подводните проучвания при Дънуич?
Роузуотър отпи от шампанското си и не реагира веднага на изненадващата смяна на темата. Остави чашата, стиснал с пръсти столчето. После поклати глава, усмихна се, а погледът му бавно тръгна нагоре от кръста й и се спря на очите й.
— От това той само губи, сигурен съм. Но изгражда образа му на човек, който не жали пари за опазване на околната среда и консервация на паметници на културата и други редки забележителности. Кой знае, може пък и да е такъв. Да е решил да се оттегли от бизнеса и машинациите, на които е посветил досегашната си кариера.
— Вероятно си прав — тя погледна часовника си. — Имам време за един бърз обяд и след това тръгвам към Лондон. Ти ще останеш ли? Все още ли се опитваш да откриеш кой уби бедната Карин?
— След няколко дни и аз ще дойда в Лондон. Предай на Туийд, че може да ме намери в хотел „Браунс“, ако има нужда от мен. Дотогава оставам в „Браднъл“. А сега можем да обядваме заедно, преди да си тръгнеш и да ме оставиш сам.
— На главната улица има едно добро ресторантче — казва се „Крос Кийс“.
— Да хапнем тук, искаш ли? Гладен съм, а не ми се върви в този студ…
На връщане от гората, където ги бе атакувал хеликоптерът, Нюмън и Марлър се отбиха да обядват в „Крос Кийс“. Бътлър и Нийлд влязоха след тях, но седнаха на отделна маса, сякаш не ги познаваха. Обичайната им процедура при осигуряването на охрана.
— Имаме си компания — прошепна Нюмън, след като взеха поръчката им. — Голямата маса вдясно. Петима са. Онзи, грозният, който явно е шефът, се казва Бранд. Така го нарече Доулиш, когато си тръгвахме.
— О, с мистър Бранд вече се познаваме — отвърна Марлър, без да понижава тона си. — Той се обзаложи с мен, че не мога да стрелям по летящи глинени чинийки.
Едрият мъж, застанал с гръб към тях, бавно се обърна. Несресаната му коса докосваше яката. Столът изскърца по пода. Погледна Марлър и се ухили подигравателно:
— И гушна петстотин парчета, нали, некадърнико?
— Е, не можах да улуча всичките — съгласи се Марлър, необезпокоен от агресивния му тон.
— Всичките? — Бранд покани с ръка останалите от компанията да вземат участие в спора. — Този нещастник няма да улучи от два метра врата на хамбар.
Нюмън обмисляше ситуацията. Преди време Марлър бе налетял на тези негодници в „Крос Кийс“. Те несъмнено бяха разбрали за краха на операцията с хеликоптера и са дошли тук с надеждата отново да го срещнат. Сега искаха да им го върнат. Бяха решили, че е време да се намесят.
— От два метра бих могъл да улуча теб, Бранд, а в момента разстоянието между нас е такова.
— Наистина ли, отрепко?
Бранд блъсна назад стола си и бавно се изправи. Останалите четирима също се раздвижиха и започнаха да се надигат от масата. Бътлър стана и вдигна гумената палка, която носеше в един скрит джоб на шлифера си. Отиде до масата и леко потупа с палката рамото на един от главорезите.
— Някой иска ли да му пръсна черепа? Трябва само да се опита да стане. По-добре останете по местата си, господа. Нека двамата се разберат помежду си. Трябва да се играе честно, не сте ли съгласни?
Имаше нещо застрашително в начина, по който Бътлър стоеше и леко удряше палката в лявата си длан. Висок и добре сложен, той се усмихваше и оглеждаше мъжете около масата. Никой не помръдваше. Бранд се приближи до Нюмън. Той продължаваше да седи, облегнал лакти на масата, сплел пръсти под брадата си. Бранд протегна дясната си ръка, хвана чинията с недоядения обяд и я пусна на пода. Отново се ухили с подигравка:
— Сега ще се наложи да ядеш от земята. Предполагам, че си свикнал. Както повечето кучета…
