— Журналистка съм, няма защо да се учудваш. Това ми е работата. Но ти обещах — няма да искам интервю от теб.
— Познавам генерал Дьо Форж — каза бавно Джийн, след като отпи още от шампанското. Лакътят й опря в кофичката с лед, поставена до нея. Премести я настрани и се засмя: — Колко е студена — приятен, весел смях. — Генералът ми е приятел. Намирам го за много динамичен и стимулиращ. Той е един от най- важните мъже в Западна Европа. Има здрави възгледи, което се отразява добре на всичко около него.
— За депортирането на чужденците от Франция ли говориш? И особено на негрите и алжирците?
— Много хора подкрепят идеите му. А броят на тези хора непрекъснато расте — Джийн отново напълни чашата си и продължи с равен глас: — Някои го смятат за втори генерал Дьо Гол.
— А ти?
— Дьо Гол беше велик държавник. Дьо Форж е просто военен. Как би могъл да стане държавник?
— Може би първата стъпка ще е създаването на хаос. Джийн разглеждаше Пола през полуспуснатите си дълги мигли. Взе една сребърна табакера, отвори капака й, извади цигара и я запали със златната запалка, която също взе от табакерата. Досега Пола не я бе виждала да пуши. Джийн направи кръгче с дима, загледа го как се издига към тавана и каза:
— Изглежда си професионалистка до мозъка на костите си.
Каза го лениво, без обида или раздразнение. Просто отчиташе факта. Докосна скулата си с показалеца на лявата ръка. Имаше съвършени черти. Пола си мислеше, че е наистина красива. Че е жена, която би накарала много мъже да полудеят от желание.
— Просто се интересувам какво става по света — отвърна Пола.
— Права си, разбира се. Много неща стават във Франция — Джийн сякаш говореше в някакъв транс. — И никой не може да предскаже докъде ще доведат.
— А ти докъде мислиш, че ще доведат?
— До портите на ада…
Отново се засмя, но този път с нотка горчивина. Смени темата й заговори за Олдбърг:
— Не ти ли се струва, че Олдбърг е много особен град? Тук живеят главно пенсионери дипломати, военни като чичо ми. Като деца са ги водели тук за ваканциите. И когато се връщали в Англия след работата в чужбина, това било единственото място, което познавали. Няма много работа за младите. Освен в магазините. Повечето работят в Ипсуич, а това е доста далеч. Останалата част от населението са виладжии. Купуват къщите до морето и идват през летните месеци…
Поговориха още известно време. После Джийн се извини и излезе за няколко минути. Останала сама, Пола вдигна капака на табакерата и извади златната запалка. На нея бе гравиран съшият символ, както и на открития от Роузуотър пръстен. Лотарингски кръст…
— Време е да се връщам в „Браднъл“ — реши Пола няколко минути след като Джийн се върна. — Много ти благодаря за приятната вечер.
— Бих искала да продължим до сутринта. Ако някога си във Франция близо до Бордо, обади ми се на този номер. Ще дойда да те взема с кола. — Тя подаде на Пола листчето с номера и я изпрати до вратата. Отвори я и погледна навън.
— Отвратителна нощ. С кола ли си? Или да те закарам с моята?
— С кола съм — излъга Пола.
Искаше да повърви, да премисли впечатленията си от генерала и от разговора с Джийн. Сгуши се в палтото, увила глава с шала, и тръгна по алеята. Когато стигна двете колони в края й, Пола се обърна и помаха на Джийн, застанала на вратата на къщата. После се обърна, зави надясно и заслиза обратно по хълма.
Вървеше по влажната трева до пътната настилка, когато чу нещо. Понечи да се обърне, но дебела хартиена торба обви главата и притисна лицето й. Две големи ръце сграбчиха гърлото й и я извъртяха на сто и осемдесет градуса. Силни палци притиснаха гръкляна й. Не можеше да диша.
Паниката не успя да я завладее, защото първото нещо, което си помисли, бе, че я напада негодникът, удушил Карин. Устоя на инстинктивния импулс да забие ноктите си в смъртоносните ръце. Вместо това ги вдигна към торбата и ги насочи към мястото, зад което се намираше устата й. Ноктите яростно започнаха да разкъсват дебелите пластове хартия. За миг си помисли, че няма да успее. Ръцете мачкаха гърлото й. Изведнъж ноктите й пробиха голям отвор в торбата. Пола стисна юмрук и го заби ниско в тялото на нападателя, като се надяваше да улучи бъбреците му. Чу го да простенва болезнено и за няколко секунди хватката върху шията й леко се отпусна. Тя отвори уста, допря я до цепката на торбата и нададе писък, който разцепи мрака.
— Аааааааааа…
25.
Нападателят я блъсна силно назад, когато прогърмяха четири бързи последователни изстрела от пистолет. Пола се свлече на земята полузадушена. Дочу нов звук — запалването на автомобилен двигател. С мъка махна от главата си торбата, надигна се на лакти и видя отдалечаващите се червени стопове на някаква кола.
Джийн Буржойн се показа на входа към двора на „Адмиралтейството“. Огледа в двете посоки пустата улица.
— Тук съм — тихо извика Пола.
Когато Джийн се приближи, тя вече бе успяла да се изправи на крака и, залитаща, се опитваше да изтупа с ръце мръсотията от палтото си.
— Най-хубавото ми палто. Велур…
Вятърът изведнъж се втурна по улицата и едва не я повали отново. Джийн я хвана за ръката и бавно я поведе обратно към къщата. Едва когато влязоха, Пола забеляза огромния револвер в ръката й.
— Служебното оръжие на чичо — обясни Джийн, когато видя, че Пола гледа револвера. — Какво, за бога, се случи отвън? Добре ли си? Искаш ли да пийнеш нещо? Вино, кафе, чай? Нещо с малко бренди?
— Не, нищо. Наистина. Благодаря ти…
Пола свали палтото си и го разгледа, застанала в средата на хола. Реши, че не е пострадало много.
— Ще трябва да го дам на химическо чистене! — Все още изглеждаше зашеметена. — Ти ли стреля с този револвер?
— И още как! Стрелях във въздуха. Чух те, че крещиш — звучеше като хиляда подивели вещици. Ще ми кажеш ли какво стана?
Пола й разказа накратко случката. Спираше от време на време, за да почине гърлото й и да отпие от лимоновия сок. Внимаваше да не съобщава излишни подробности и направи така, че Джийн да остане с впечатлението за опит за изнасилване. Когато свърши, съгласи се да бъде закарана до хотела, но настоя първо да потърси хартиената торба, която бяха нахлупили на главата й. Може би представляваше важно веществено доказателство. Джийн взе фенерче и двете излязоха навън. В продължение на пет минути претърсваха тревата и пътя, но не откриха нищо. Джийн настоя да се качат в колата и да тръгнат към „Браднъл“. Пола все още се държеше малко притеснена да не й каже повече от необходимото. Притесняваше се и от срещата с Нюмън. Той щеше да побеснее, когато научеше какво е направила.
Когато пристигнаха пред хотела, Пола слезе и огледа паркираните коли. До мерцедеса на Нюмън бе спрян саабът на Бертие. Какво, по дяволите, правеше колата на Нюмън тук? Него самия откриха във фоайето — крачеше неспокойно напред-назад. Джийн се представи, без да подозира, че това съвсем не е необходимо — Нюмън я позна веднага, бе виждал вече снимката й, изпратена в Парк Кресънт. Пола сърдечно й благодари и я увери, че няма да забрави поканата, ако някога отиде във Франция. Нещо я накара да я спре в момента, в който Джийн се обърна да си върви.
— И, моля те, пази се. Живеем в опасен свят…
— Вярно е, ти вече имаш причина да го знаеш. Чао.
— Туийд е тук — каза Нюмън, докато се изкачваха сами с асансьора. — Ако нямаш нищо против, ще отидем веднага в стаята му. Изглеждаш много зле. Бяла си като платно. Случило ли се е нещо?
— По-добре да ти разкажа пред Туийд…
Седнала удобно във фотьойла в стаята на Туийд, тя им докладва за преживяването си, докато често
