отпиваше от чашата с подсладен чай, за който бе помолила. Туийд седеше в друг фотьойл близо до нея, приведен напред, сплел пръстите на ръцете си. Доста се бе поколебал, преди да й позволи да започне разказа си. Предположи, че е преживяла силен шок — Пола бе поискала подсладен чай при положение, че никога не докосваше захар. Беше изразил гласно предположението си, но тя го бе отрекла. Туийд още се колебаеше дали да не я изпрати да си легне. От друга страна обаче, ако сега разкажеше за случилото се, вероятността да си припомни и най-малките детайли би била по-голяма. А тези детайли можеха да се окажат важни.
Пола продължаваше да изпитва адска жажда. Отново прекъсна разказа си, за да отпие от чая. Наистина беше в шок, но се опитваше да го прикрие със силата на волята си. Продължи да говори и овладяваше нервното потрепване на ръката си, като бавно движеше пръстите нагоре и надолу по презрамката на чантата. Когато стигна до предложението на Джийн да я закара до хотела и влизането им в колата, Нюмън се обади за пръв път:
— Никоя от вас ли не се сети да се обадите на полицията?
— О, да, Джийн бе твърдо решена да направи именно това, но аз я разубедих — тя погледна към Туийд. — Достатъчно неприятности си имахте с Букенън, а предположих, че информацията ще стигне до него. Може да реши да задава неудобни въпроси, за които и моментът не е подходящ.
— Сигурно си права — съгласи се Туийд. — Умно си постъпила.
— Не съм съгласен! — избухна Нюмън. — Ако бяха предупредили всички патрули, можеха да спрат колата!
— Коя кола? Всичко, което видях, бяха две отдалечаващи се червени светлини. Нямам представа нито за модела, нито дори за размерите й.
— Но можеха да блокират пътищата — упорстваше Нюмън.
— Едва ли би имало смисъл — каза Туийд. — Да предположим, че нападателят е отседнал в Олдбърг. Аз лично смятам, че това е много вероятно. Колата сигурно е в гараж.
— За същото се сетих и аз — съгласи се Пола. — Проучих картата на града. Улицата, на която живее чичото на Джийн, прилича на подкова. Колата може да е излязла отново на главната улица, въпреки че не потегли в посоката, от която бяхме дошли с Бертие. Удушвачът може да е паркирал дори пред хотела. Колата на Бертие е оставена на същото място, където беше, преди да тръгнем оттук.
— Провери ли дали двигателят е още топъл? — попита Нюмън.
— Забравих. Колко странно! — заяде се Пола. — Не мислиш ли, че е лесно да забравиш, когато преди малко едва не са те удушили!
— Хайде стига — намеси се Туийд. — И без това в такава студена нощ моторът бързо ще изстине. — Той погледна Пола: — Шията ти е одрана на едно място…
— Видях. Влязох да се измия в стаята си, преди Боб да ме доведе тук — тя опипа гърлото си. — Съвсем малко е. Вероятно шалът ме е отървал от по-сериозни белези.
— Друго исках да кажа — продължи мисълта си Туийд. — Дали да не извикаме лекар да те прегледа?
— Никакви лекари — каза Пола и се изправи, потискайки прозявката си. — Ако нямате нищо против, ще поспя. Искам да взема душ…
— Недей — предупреди я Нюмън. — Можеш да заспиш под него — Той се усмихна. — Освен ако не ми позволиш да дойда да ти помогна.
Тя му се усмихна с благодарност, знаейки, че се шегува, за да я разведри, и поклати глава. На излизане спря до вратата, изведнъж сетила се за нещо, и се обърна към двамата:
— Разказах ви дума по дума разговорите в „Адмиралтейството“. Но в поведението на генерал Буржойн имаше нещо странно. Когато пристигнах, беше жив и енергичен като младеж. Но когато заговорих за Трети корпус, изведнъж увехна.
Туийд се наведе напред и нещо проблесна в погледа му:
— Тоест?
— Ами просто си личеше, че мозъкът му е пъргав като на момче. А после изведнъж изключи. Сякаш вече не беше в стаята. Имах чувството, че старческото му поведение е само игра. Когато излезе, едва ходеше. А ако го бяхте видели на влизане, не бихте си и помислили, че е надхвърлил шестдесетте.
— Интересно — каза Туийд, загледан в стената.
— Около Джийн Буржойн също има нещо странно — продължи Пола.
— Странно? В какъв смисъл?
— Не знам. Още не знам. Покани ме във вила „Форбан“, ако някога посетя Франция и съм близо до Бордо. Смятам да го направя, ако се удаде възможност.
— Няма смисъл да го мислим сега. Легни си колкото можеш по-бързо.
Пола обаче не бързаше да си тръгне. Замълча и изведнъж попита:
— Мислите ли, че убиецът може да е жена?
— Имаш ли основания да го вярваш? — изненадано я запита Туийд.
— Засега и това не знам. Лека нощ и на двамата…
— Калмар е около нас, в Аркашон — каза Туийд, веднага щом останаха сами с Нюмън. — Сигурен съм в това. Не исках да го казвам, докато Пола беше в стаята. Достатъчно й се беше събрало. Самоличността на Калмар е ключът към нашата загадка. Към всичко, което става в Европа — във Франция, в Германия.
— А в момента в Олдбърг има много кандидати за ролята на убиеца — Туийд бе разказал на Нюмън за разговора си с Моника, докато чакаха Пола. — Майор Леми, сержант Рей, лейтенант Бертие и Бранд.
— Затова първата ти задача е да закараш сутринта Пола в Лондон. Ще пътувате с мерцедеса. Това е заповед.
— Която с удоволствие ще изпълня…
— Тя не бива да се мотае тук нито миг повече. Трябва да я изведеш от зоната на опасност — тоест от Олдбърг.
— Та да поиска да отиде в още по-опасен район, когато разбере накъде ще се отправя аз. Франция.
26.
„НОВИ РАЗМИРИЦИ В ЛИОН. СИТУАЦИЯТА ВЪВ ФРАНЦИЯ СЕ ВЛОШАВА.“
На следващия ден Туийд, седнал в кабинета си в Парк Кресънт, зачете текста под тревожното заглавие. По време на отсъствието му Моника бе успяла да намери този брой на водещия френски вестник „Льо Монд“.
„Над 2000 пострадали… Повече от 400 убити… В Лион цари хаос… Президентът вероятно ще посети града… Обсъжда се обявяването на военно положение…“
Туийд бързо прочете статията и погледна Пола, седнала зад бюрото. Сега изглеждаше по-добре. Здравият сън в Олдбърг й се бе отразил чудесно. Нюмън бе успял и да поправи форда на Туийд.
— Прочетох го — каза Пола. — Дали Дьо Форж е настъпил педала?
— Някой го е направил — внимателно отвърна Туийд. — Днес ще замина за Париж, за да се консултирам с Лазал. Той явно няма доверие на телефоните. Преди това обаче ще се срещна с Кулман.
— Тук? Той ще дойде в Лондон?
— Да, очаквам го всеки момент. Моника е говорила с него, докато ме е нямало. Ето ти още един, който не вярва на телефоните. Това ме тревожи — атмосфера на недоверие по самите върхове. Докато съм в Париж, ще се видя и с Пиер Навар — вътрешния министър, единствения силен човек в правителството.
— Значи се спасихме от тревогите в Олдбърг, за да попаднем направо в ада.
