— Заплашиха ли ви с физическа разправа?
— Да, стандартните думи. Не ми се искаше да ви притеснявам, но съпругата ми е бременна и точно в момента не трябва да се подлага на стрес. — О’Рурк се почеса по носа. Ако знаеше само дежурната полицайка колко е вярно това!
— Искате ли да изпратя патрул около дома ви нощес?
— Ще бъде страхотно. Да ви дам ли адреса?
— Не. Излязъл е на екрана пред мен. Намирате се в Джорджтаун, точно на границата с Уисконсин.
— Точно така.
— Ще се погрижим за това, сър. Очаквайте всеки момент нашите хора и ако възникнат други проблеми, не се колебайте да ни се обадите.
— Благодаря, сержант. — Той затвори телефона. Беше развълнуван и искаше да проведе още един разговор, но като осмисли неприятностите, в които вече се беше забъркал тази вечер, реши да се въздържи. Щяха да са в безопасност със засилените мерки за сигурност. Освен това ще спи на дивана заедно с Дюк и дванайсетзарядната си едрокалибрена пушка-помпа „Ремингтън“. Нощта ще е спокойна, а на сутринта се надяваше да има повече отговори и по-малко емоции.
14.
Върхът на планината Евънс беше забулен от облаци. Къщата се намираше на 2 400 метра надморска височина — с около 1 800 метра по-ниско от планинския връх.
Скот Коулман разбра защо хората се местят да живеят на такова място. Огромните борове и заснежените върхове, високите планини, заскрежените рекички и кристалните езера създаваха атмосфера на божествено спокойствие. Сякаш се намираш в една от онези големи европейски катедрали и изпитваш усещането, че си застанал пред самия създател. Коулман беше морски човек. Винаги щеше да остане неразривно свързан с океана. Но сега разбираше защо другите предпочитат планината.
Коулман седеше на балкона на хижа, разположена в края на Проспект Драйв. Оттам можеше да види къщата на Дженсън неколкостотин метра по-надолу, от другата страна на широко дефиле. Хакет беше открил хижата чрез Интернет. Задачата беше сравнително проста. Първо той използва своя законен достъп до компютърната мрежа на Пентагона и извади оттам подробни карти на Евъргрийн. На картата Хакет откри мястото на къщата на Дженсън и избра четири улици, които предлагаха добра позиция за наблюдение. После прерови уебстраниците на местните агенции за недвижими имоти. Отне му около петнайсет минути да намери сградата в най-горната част на Проспект Драйв. Една агенция я предлагаше под наем за ваканции. Компанията бе специализирана в предлагане на планински къщи и вили под наем, докато техните собственици отсъстват за определен период от време. За Хакет не беше никак трудно да преодолее електронната защита на сайта и да открие за по-малко от минута, че хижата е свободна. С малко повече усилия успя да се добере и до цифровия код на ключалката.
Коулман се бе увил в камуфлажен спален чувал и беше нахлузил синя бейзболна шапка върху русата си коса. На масата до него лежеше далекогледен уред за нощно виждане и бинокъл. За съжаление се намираха на твърде голямо разстояние, за да може да използва насочения микрофон, който бяха взели. Стробъл и Хакет спяха на пода в хола. Около единайсет предната вечер семейство Дженсън пристигнаха с микробус от летището. Тримата бивши тюлени ги наблюдаваха около час, след което минаха на сменни двучасови дежурства. Коулман тъкмо приключваше своята смяна от четири до шест часа сутринта. Имаха план. Щяха да видят как ще се развие ситуацията на сутринта, после да се обадят в къщата и да предложат на семейство Дженсън да си поговорят. Щяха да им предложат да се видят или някъде в града, или тук, в хижата. Ако изберат второто, Стробъл щеше да заеме позиция със снайпера си, с който бяха неразделни.
Коулман щеше да откара Дженсън във Вашингтон, без значение дали искаха, или не. Не можеха да допуснат да бъдат убити. Снощи бяха обмисляли да нахлуят в къщата им на разсъмване. Стробъл изтъкна, че „жертвите“ им са пътували почти целия ден и със сигурност са уморени и с влошена ориентация. Предложи да ги „ударят“ призори. Нищо оригинално. Слагаш си бронежилетката и тактическото елече отгоре, очилата за нощно виждане, грабваш автомата MP 5 със заглушител и няколко светлинно-звукови гранати и влизаш с гръм и трясък през вратата. Класически план в стил „Стробъл“. „Удари силно целта и я удари бързо.“
Хакет не видя нищо ценно в плана на приятеля си. Освен това неговите лоши предчувствия не бяха изчезнали. Коулман, на свой ред, беше решен да се върне във Вашингтон с двамата си съекипници и със семейство Дженсън. Искаше всички да останат живи и никой в Евъргрийн да не разбере, че трима много смъртоносни мъже са били тук.
Бившият командир на „Тюлен — Група 6“ знаеше от опит, че почнеш ли да използваш светлинно- звукови гранати и да разбиваш врати, нещата лесно могат да излязат от контрол. А и си имаха работа не с някакви новобранци. Двамата Дженсън бяха високообучени армейски командоси и се намираха на собствена територия. Със сигурност имаха оръжие, а това най-много тревожеше Коулман. Той и хората му не бяха тренирани в подобен род полицейски акции. Те бяха тренирани да убиват. Беше им набивано в главите по време на хилядите часове занятия по бой в затворени пространства, или БЗП. Ако някой извадеше оръжие, те бяха обучени да го застрелят в главата, не в ръката. „Три изстрела в главата и премини към следващата цел.“ За Коулман не беше трудно да си представи какво щеше да се случи, ако единият или и двамата Дженсън посегнат към оръжие по време на рейда. Щяха да са мъртви, като освен това имаше и вероятност, макар и малка, той или един от хората му също да бъдат улучени. Не, каза си Коулман. Няма смисъл да се стига до убийства.
Вече се развиделяваше. Слънцето още не се беше показало, но къщата на Дженсън се виждаше ясно. Коулман се обърна назад. На стената на хижата беше закачен кръгъл бял термометър с пума по средата. Беше около десет градуса над нулата. Погледна часовника си. 6.02 часът — време да буди Хакет и да се смени с него. Когато стана, той хвърли един поглед към къщата за последно. Тъкмо се канеше да влезе вътре, когато вратата на къщата на Дженсън се отвори и от нея излезе мъж. Коулман грабна бинокъла, за да види как Джим Дженсън отива в гаража.
Ясно чу стартирането на двигателя, макар че го делеше близо километър от мястото. После светнаха габаритите и колата излезе от гаража. Коулман изтича при плъзгащата се врата на балкона и я отвори.
— Вдигайте си задниците! Дженсънови се раздвижиха.
После се върна на балкона и видя как комбито „Субару“ зави към вътрешната алея. Дженсън излезе от колата, отвори багажника и се върна в къщата, като остави двигателя да работи. Коулман тръгна към хола. Видяното не му харесваше.
Питър Камерън не беше единственият, който прибягна до Интернет, за да разбере какво е станало в Германия. В един през нощта Джим Дженсън също се беше включил в мрежата чрез сметката си в „Америка Он Лайн“. Жена му спеше, но той беше неуморен. Току-що бяха спечелили много пари и той искаше да отидат на някое отдалечено и уютно място, за да могат да си починат. Дженсън очакваха Кенеди да иска да ги разпита. Беше част от плана. Но тъй като Железния го нямаше наблизо, никой не би разкрил лъжата. След разпита щяха да отидат на някое тихо и приятно място и да се скрият за няколко седмици. Работата, която той и жена му вършеха, се заплащаше много добре, но беше крайно изтощителна. Каза си, че ако им бяха предложили отново същите пари, за да изпълнят тази задача, нямаше да се съгласят. Железния беше опънал нервите му докрай. Той чувстваше, че нещо не е наред. Жена му разказа с подробности какво се беше случило в къщата — как Железния застрелял Хагенмилер и обезвредил бодигарда. Имаха късмет, че Бет го уби толкова лесно.
Дженсън започна сърфирането в Интернет с „Лондон Таймс“. Европейската преса е имала цял ден, за да научи повече за случая, си каза той. Затова предположи, че „Таймс“ може и да е споменал нещо за убийството на граф Хагенмилер в неделното си издание. Когато германските власти откриеха, че Железния е американец, историята щеше да заеме челните страници на всички вестници, но това нямаше да стане много скоро.
Дженсън беше приятно изненадан да прочете на първа страница на „Таймс“ заглавието „Графът убит, смятат германците“. Почувства се леко развълнуван от вниманието, с което бяха удостоили акцията. Но след като прочете втория абзац, вълнението му се смени от объркване. Когато напускаха имението, там нямаше
