никакъв пожар. Изпита страх.
Всичко съвпадаше до момента, в който пишеха за мъж и жена, представили се за агенти на БКР, които напуснали имението в червено ауди към 11.15 часа вечерта и оттогава не били виждани. После беше споменат трети човек, който излязъл приблизително пет минути след тях и избягал с открадната от паркинга кола. Пулсът на Дженсън се ускори. Откраднатата кола била проследена до летището в Хановер. Оттам статията прескачаше на някакъв таксиметров шофьор, който бил открит завързан със запушена уста в хотел във Фрайбург. Според подробното описание, дадено от шофьора на полицията, нямаше почти никакво съмнение, че заплашилият го с пистолет мъж е Железния.
Дженсън изтича в спалнята, обзет от паника, и събуди жена си. Попита я отново къде точно е улучила оперативния служител от разузнаването. Не им отне много време, за да стигнат до извода, че явно е носел бронирана жилетка под дрехите и не им е казал за нея. Бяха допуснали глупава грешка. На Джим Дженсън му се прииска да удуши съпругата си, задето не бе изстреляла трети куршум в главата на жертвата. Точно затова трябваше да стреля той, а не тя.
Съвсем ясно бе какво следваше да правят. Трябваше да бягат, и то бързо. Когато мъжът, на когото бяха устроили засада, се върнеше в Съединените щати, той щеше да разкаже на Айрини Кенеди всичко, а тя естествено щеше да му даде цялата информация, за да се добере до тях. Джим Дженсън не хранеше никакви илюзии. Той и жена нямаше да издържат и щяха да издадат кой ги е наел, а после щяха да получат по куршум в главата.
Докато Джим и Бет Дженсън тичаха из къщата и събираха всичките си необходими вещи, те не знаеха, че друга, много по-реална опасност ги дебнеше в стая 10 на „Бъфало Бил Мотел“. Питър Камерън беше чул всяка дума, изречена от тях, и това му даде време да планира добре нещата. С малко късмет и послушание от страна на Дженсън той щеше да си бъде отново във Вашингтон до обяд.
Камерън боравеше изключително добре с всякакъв вид огнестрелно оръжие, без значение дали беше пистолет, пушка или карабина. През двайсетте си години беше отишъл веднъж в стрелкови клуб в околностите на Вирджиния заедно с друг служител на ЦРУ. За първи път тогава участва в състезание. През годините страстта му към огнестрелните оръжия се засили. Камерън стана най-добрият стрелец с пистолет в клуба и един от най-добрите на Източното крайбрежие. Беше много точен в стрелбата по подвижни мишени, а с пушката беше направо смъртоносен. Всички резултати обаче той беше постигнал в изкуствено създадени и контролирани условия.
Негова гордост беше оръжейната му колекция. В момента тя наброяваше над сто екземпляра. И тъй като не беше купувал оръжията безразборно и цената им се беше качвала с времето, сега притежаваше цяло състояние.
Смущаваше го само един факт. Никога не беше убивал човек. Вийом беше прав — Камерън винаги пращаше друг да свърши мръсната работа. И понеже вече беше официално скъсал с ЦРУ и си имаше работа с наемни убийци като Вийом и Дюзър, реши, че е време да заяви за себе си. Така оправда избора си той да бъде човекът, който ще натисне спусъка и ще стреля по Дженсънови. Работата му беше опасна и в нея респектът от дадена твоя дарба от страна на „колегите“ можеше да значи някой ден за теб живот или смърт. Дълбоко в себе си обаче Камерън знаеше коя е истинската причина. От години се питаше какво ли е преживяването. Беше прекарал хиляди часове в стрелба по мишени с оръжия, направени да убиват човешки същества. Състезанията винаги протичаха при строги правила и контрол. Единствените променливи бяха вятърът и влажността на въздуха. Беше време да го направи.
Оказа се, че е постъпил правилно, като е повикал Вийом вместо Дюзър. Също като него Жабока планираше безупречно всичко и в края на краищата имаше много по-богат практически опит. Камерън беше взел два пистолета, снайпер, автомат и картечен пистолет. Беше си наумил, че ще свали двамата Дженсън от безопасно разстояние 500–600 метра със снайперската си пушка „Валтер WA 2000“. На Вийом тази идея не му хареса. Валтерът стреляше с мощните патрони „Уинчестър“, калибър 300, и изстрелът щеше да отекне в планината като оръдеен. Трябваше да влязат и излязат от Евъргрийн, без да привличат ничие внимание. Вийом, свикнал да върши всичко по опростен начин, предложи на Камерън да заемат позиция на 200 метра от вратата на къщата.
В 4.45 часа миниванът спря на около километър от къщата на Дженсън. Вийом и Камерън слязоха и се закатериха по скалите. Лукас и Хуарес спряха колата встрани от пътя, върху малка площадка, и се заеха с наблюдението чрез монтираните проследяващи устройства. Ако Камерън се провалеше, те трябваше да блокират пътя и да стрелят по колата им със своите MP 5 със заглушители.
На Камерън и Вийом им отне по-дълго време, отколкото бяха планирали, за да стигнат до позициите. Вийом беше недоволен. В четири и петдесет и две той все още беше далеч от върха, но в сравнение с Камерън се чувстваше олимпийски десетобоец. Поне борави добре с оръжията си, каза си Вийом. Беше почти 5.30, когато оборудваха позицията под един висок бор. Намираха се от другата страна на автомобилната алея, водеща към къщата на Дженсън, и малко по-ниско от нивото на пътя. Имаха добър изглед както към къщата, така и към гаража. Камерън беше планирал първото си убийство безупречно. Беше взел всички мерки, за да има предимство. Макар че лежеше върху мека покривка от борови иглички, беше взел със себе си специална снайперистка постелка. Беше облечен в камуфлажен снайперски костюм и въоръжен с автомат „Стоунър SR 25“. Върху свободно окачената цев на оръжието беше монтиран саморъчно изработен заглушител. Автоматът се подпираше в предната част на ложата от двунога, която придаваше допълнителна стабилност на стрелеца. За разлика от по-новата версия на М 16 обаче, това оръжие стреляше с 7.62-милиметрови патрони. С него можеше да се води единична и автоматична стрелба. Камерън беше поставил селектора на единична стрелба и гледаше през оптическия мерник с шесткратно увеличение.
Когато двамата Дженсън изскочиха от къщата в 6.00 часа, Камерън не се изненада. Мери Хуарес вече ги беше информирала, че май се канят да бягат. Въпреки това сърцето на Професора заби по-силно още преди външната врата да се отвори. Макар сутрешният въздух да бе хладен, по челото му изби пот. Дишането му стана накъсано. Камерън премести автомата от дясната си страна, докато Дженсън влязоха в гаража. Кръстчето на мерника застана точно отстрани на главата на мишената. Камерън не можеше да повярва колко е изнервен. Обикновено спокойното му прицелване този път го нямаше никакво. Напомни си, че не е сам, че има подкрепа. Ако не улучи целта, нищо няма да се обърка. Лукас и Хуарес ще се погрижат.
Този подход не подейства. Камерън знаеше, че позицията му позволява сравнително лесен изстрел и ако пропусне, Вийом ще го сметне за аматьор. Когато колата запали, Камерън затвори очи за миг и избърса потта от челото си. Започна да брои до сто и се съсредоточи върху дишането си, за да забави пулса си. Трябваше да насочи цялото си внимание към огневото поле. Знаеше, че ще се справи.
Вийом прошепна в ухото му:
— Ще ти кажа, ако жената се появи. Дръж мъжа на мушка. — Колата излезе от гаража и зави по автомобилната алея. Когато Дженсън изскочи отвътре и изчезна в къщата, Вийом каза: — Това е. Изчакай да се покажат и двамата. Но не го оставяй да седне отново зад волана. Не е необходимо да усложняваме нещата, като стреляме по колата.
Камерън не отговори. Почувства се малко по-добре. Пулсът му почти се беше нормализирал. Бе съсредоточен върху изстрела. Кръстчето беше застанало точно върху отворената врата. Продължи да брои, все по-бавно и по-бавно. Вдишваше по малко въздух през носа. Щом Джим Дженсън се появи при вратата минута по-късно, той запази спокойствие. Проследи с поглед мъжа, който отиде при багажника на комбито. След като хвърли няколко чанти вътре, Дженсън затвори капака. Лицето му се оказа разделено от черното кръстче на мерника. Десният показалец на Камерън застина върху спусъка. В този миг чу Вийом нещо да му говори и в същото време мишената обърна глава към външната врата. Камерън веднага разбра какво има предвид Вийом и без да чака повече, натисна спусъка с плавно и бавно движение.
Скот Коулман вдигна към очите си бинокъла и погледна към къщата на Дженсънови. Изглежда, се готвеха да ходят някъде и бързаха. Обърна глава към стъклената врата на балкона и прошепна високо:
— Дан, изкарай микробуса! Ще почистим мястото, като се върнем.
Ако онези двамата бързаха много, можеха да излязат на главния път и да блокират изхода им към града. Ако нещата преминеха мирно, можеха да ги уговорят да дойдат с тях във Вашингтон. Ако не успееха да ги блокират, щеше да се наложи да ги преследват и нещата щяха да се усложнят.
Коулман проследи как Джим Дженсън излезе от къщата и хвърли две големи платнени чанти в
